Джули Джеймс
Сватбена лудост (34)

34

Трябваше да признае, че не беше голям експерт по сватбите. Но от онова, което можеше да види, сватбата Синклер-Робъртс имаше огромен успех.

Докато стоеше на бара в ъгъла на залата, той наблюдаваше елегантната сцена пред себе си. Гостите се движеха между масите, покрити с ленени покривки в цвят слонова кост, осветени със свещи и декорирани с букети от рози и орхидеи в средата. Оркестърът свиреше песента на Луис Армстронг „Прекрасен свят“, докато двойките танцуваха на дансинга в балната зала, а през отворените френски прозорци можеше да види и гостите на терасата, които говореха и се наслаждаваха на гледката към езерото.

Дори няколко дребни подробности не успяха да помрачат духа и настроението на вечерта. Импровизираният тост на чичо Фин, при това произнесен леко завалено, с който той помоли всички да вдигнат тост за „Саймън и Анабел“. Друг леко конфузен момент възникна при посрещането, когато бабата на Вон заговори за високия процент на разводите сред „днешните деца напоследък“, обръщайки се към бащата на Изабел и Сидни, който имаше три развода. Или лекото цупене на братовчедката Ана — която, след като почти непрекъснато надигаше своята чаша с шампанско, откри, след като се върна от тоалетната, че стъклената й чаша със столче бе мистериозно заменена с пластмасова.

Погледът на Вон се плъзна наляво към фоайето, където видя Сидни да се качва по широката извита стълба зад сестра си. В едната си ръка държеше шлейфа на Изабел очевидно имаше някакъв проблем с него, въпреки че и двете се смееха. Долу, в основата на стълбата, фотографът се опитваше да улови момента, докато Вон се опитваше да реши кое бе по-привлекателно и интересно — усмивка на Сидни, или роклята без презрамки с цвят на шампанско, която прилепваше изкусително по фигурата й. А между усмивката и роклята падащите вълни от червено-кестенява коса, като на сирена, опушените сенки около очите и сандалите с каишки. Докато вървеше по време на церемонията към него, не можеше да откъсне очи от нея.

Вчера двамата взеха решение да запазят отношенията си в тайна, за да не попречат на голямата вечер на Изабел и Саймън. Въпреки това, по време на репетицията, си обменяха дълги, изпълнени с копнеж интимни погледи. Все пак продължиха да играят ролите си на кум и кума и не направиха нищо, с което да разкрият, че са двойка.

После, по време на тостовете, когато и двамата седяха един до друг на масата със семействата си, Сидни му съобщи лошите новини.

— Нямам търпение да останем насаме тази вечер, — прошепна тихо Вон, говорейки в ухото й, докато всички се смееха на някаква история, която Саймън разказваше за своя шафер и приятел Кимо.

— О… извинявай. Забравих да ти кажа — тази вечер няма да спя вкъщи. Ще прекарам нощта с Изабел в „Четири сезона“ Мислехме, че така ще бъде по-удобно на сутринта, тъй като църквата е от другата страна на улицата.

О, не.

— Тази сватба започва да се превръща в сериозна пречка, като трън в задника ми — изръмжа недоволно Вон.

Сидни се разсмя и стисна бедрото му под масата.

— Не ми помагаш с това, Синклер.

Той й намигна, докато ръкопляскаше заедно с останалите на тоста на Саймън, от който не бе чуя нито дума.

Час по-късно, след като Саймън и Изабел бяха осведомени за факта, че Вон и Сидни официално са „ние“, двете двойки си пожелаха лека нощ пред „Четирите сезона“. Тъй като не искаше да пречи на сбогуването на роднините си в лобито на хотела, Вон остана навън със Сидни, за да бъдат насаме поне за миг.

Нощта беше топла, докато стояха на тротоара, заобиколени от примигващите светлини на града. Той наведе глава, за да я целуне, изумен от нежеланието си да се раздели с нея.

— Ще те чакам утре в края на онази дълга алея в църквата.

С една ръка върху гърдите му, тя притисна леко устни към неговите за „довиждане“.

— Може би моментът ще бъде подходящ да ти кажа, че също те обичам.

Вон погледна часовника си, след като Сидни изчезна от погледа му нагоре по стълбите и се усмихна. Оставаха още два часа до сватбата и сетне тя щеше да бъде изцяло и само негова.

— Предполагам този поглед означава, че мога да не ти държа лекция, че си голям глупак, като остави това момиче да си отиде просто така — произнесе един глас от дясната му страна.

Опа! Нищо не бе по-неловко от това, да бъдеш заловен от собствената си майка, че отправяш влюбени погледи към някоя жена.

— Здравей, мамо — бързо се съвзе той. — Аз просто… се възхищавах на полилея.

— А аз пък се надявам, че си по-добър актьор, когато вършиш работата си под прикритие.

Той се разсмя.

— Добре, добре. Можеш да ми спестиш лекцията си. Всъщност имах намерение да говоря с теб тази вечер. За Сидни. И… Ама защо ми се усмихваш така? Сякаш не си изненадана от нищо?

— Изненадана? — Майка му се усмихна закачливо. — Не, не съм изненадана. Имах някакво предчувствие за вас двамата.

Вон се отдръпна.

— Откога?

— Откакто намерих лехата с астрите ми от Нова Англия горе на сечището изпомачкана след онзи уикенд, когато вие ни гостувахте. Сякаш някой, всъщност двама души, се бяха търкаляли върху тях.

Вон моментално се изчерви при спомена как свали яркочервените листенца от косата, на Сидни.

— Сигурно са били Изабел и Саймън. Тези деца са луди един за друг — промърмори той.

Майка му се подсмихна.

— Моля. Моля. Горкото дете бе толкова зле, че не можеше да се търкаля никъде.

Той погледна изумено майка си.

Какво?

Тя се усмихна.

— Хайде, хайде. Още една тайна, която не трябваше да знам. — Катлийн му намигна. — Моля те, не казвай на брат си, че знам. Упражнявах изненаданата си физиономия седмици наред пред огледалото.

— Аз… нямам представа за какво говориш, мамо — отвърна предпазливо той.

Тя го потупа по бузата.

— Разбира се, че нямаш, миличък. Сетне се върна към първоначалния разговор. А сега, на темата Сидни. Ти каза, че си искал да ми кажеш нещо за нея тази вечер. Е, да чуем какво имаш да казваш.

— Ще ги трябват ли кърпички, преди да ти отговоря? — попита той.

Тя поклати глава.

— Зависи от това какво ще ми кажеш.

Той замълча за миг, опитвайки се да реши как най-добре да произнесе думите. Накрая реши да го каже наведнъж.

— Луд съм по нея, мамо.

Майка му не отговори нищо. Накрая отвори чантата си и извади кърпичките.

— Значи ще ми трябват.

 

 

Горе в гардеробната стая за булката, Сидни провери роклята.

— Всички копченца са закопчани. Може би две от закопчалките са се разхлабили.

— Някой ме е настъпил, докато съм танцувала — рече Изабел, докато Сидни правеше поправката.

След като затегна и втората закопчалка, Сидни оправи роклята, уверявайки се, че всички гънки падат както трябва.

— Ето, готово. Прекрасна както винаги.

Тя стоеше до огледалото и гледаше сестра си с лека усмивка, докато Изабел слагаше червило на устните си.

— Личи ли ми? Очевидно е, нали? — попита Изабел.

Причината Сидни да се усмихва не беше тази. Просто… спомени. Лични.

— Честно казано, никой не може да познае, че под тази рокля има и бебе. Изглеждаш много красива, Из.

Сестра й пъхна червилото в чантичката на майка им и я затвори. Сетне приближи към Сидни и я прегърна.

— И ти също. През целия ден излъчваше някакво сияние.

— О, сигурна съм, че излъчвам. В салона сложиха върху кожата ми пет паунда бронз.

— Аха. — Изражението на Изабел подсказваше, че няма да се върже на това обяснение нито за миг.

Двете се погледнаха в огледалото и Изабел сложи глава върху рамото на Сидни.

— Само една мисъл ме измъчва — ако ти се омъжиш за Вон и вземеш името му, това ще ни превърне ли в сестрите Робъртс?

Сидни помисли малко.

— Не. Мисля, че ще си останем сестрите Синклер.

Изабел се усмихна в знак на съгласие. Завинаги.

Пет минути по-късно Сидни се върна в балната зала със сестра си. Забеляза Вон да говори с една от братовчедките й — тук имаше двадесет и три от тях и той така и не можа да запомни имената им, но реши да прекоси залата, така че да я забележи. Хвърли поглед през рамото си, забеляза, че я следи с очи и продължи към терасата.

След като излезе навън, слезе надолу към алеята, която пресичаше моравите. Луната висеше ниско върху късното лятно небе, докато следваше светлините по пътеката към беседката. Токчетата й кънтяха леко по дървената настилка, когато влезе в нея и се подпря на перилата.

Погледна към постройката на клуба. Оттук се виждаха гостите на терасата. Лек бриз погали раменете й и до нея достигнаха звуците на песента на Ина Джеймс „Най-накрая“. Сетне дочу стъпки и почувства ръцете на Вон да обгръщат кръста й.

Тя затвори очи и се облегна на гърдите му.

Гласът му прошепна в ухото й.

— Нямаше ли традиция, според която кумът и кумата трябва да танцуват заедно?

Тя се усмихна.

— Не съм сигурна за традицията. Но идеята ми харесва. — Обърна се и плъзна ръката си в неговата.

Двамата започнаха да се движат под звучите на песента, телата им бяха плътно прилепнали едно към друго.

— Мисля си за нещо — прошепна Вон.

— Сигурна съм.

— Не, не за това. Е, добре де, и за това, но и за нещо друго. Твоята реакция в църковната градина, когато клекнах на едно коляно пред теб… Когато настъпи този момент, това ли ще бъде отговорът ти? Едно паникьосано „О, боже, какво правиш?“.

Сидни се притисна по-силно към него, палецът й погали пръстите му.

— Не беше паника, а шок. Десет минути преди това аз се измъчвах, че си прекарал нощта с друга жена.

Аха.

Тъй като той не отговори, тя го загледа с престорено свенлив поглед.

— Какво? — попита Вон.

— Просто чакам окото ти да започне да играе, след като произнесе „на едно коляно, когато настъпи времето“.

Вместо отговор, той просто започна да си тананика заедно с песента, докато танцуваха. И окото му не трепна.

— Ти осъзнаваш ли, че клякането на коляно по принцип означава предложение? — продължи Сидни. — Предложение за брак?

Очите му, неговите топли зелено-лешникови очи, не се откъсваха от нейните, докато продължаваше да пее:

— „Ти се усмихна… и тогава магията бе развалена.“

Добре, той просто се опитваше да разтопи сърцето й. Но тя не бе от онези, които се отказваха лесно от предизвикателствата.

— Добре, ако и това не те накара да трепнеш, тогава какво ще кажеш за следващото? По-рано днес се замислих върху един проблем, че ако имаме деца, те най-вероятно ще изглеждат заплашително еднакви с децата на Изабел и Саймън.

Песента стигна до последните думи — „Най-накрая“. Той вдигна ръце и ги обви около врата й.

— Деца, Робъртс, деца — повтори тя, за да уточни още веднъж. — Имам в себе си яйца, които чакат да бъдат оплодени, и ти говоря за деца.

Зачака очите му да трепнат. Но не, нито едното не трепна. Нищо по лицето му не трепна. Вместо това той се усмихна, притегли я към себе си и я целуна.