Джули Джеймс
Сватбена лудост (14)

14

Веднага след като гостите си тръгнаха, фирмата за кетъринг премина като ураган през първия етаж на апартамента и започна да прибира останалата храна, напитки, чаши и чинии.

Вон излезе на двора и седна на един от шезлонгите с възглавници. Сидни или предишните собственици бяха обзавели пространството и го бяха превърнали в уютна градска градина с храсти, ярки цветя, настлани с тухли пътеки и малък каменен фонтан.

Очевидно семейство Синклер обичаха фонтаните.

Вон зърна стопанката на къщата, застанала до голямата френска врата, да говори нещо на един човек от фирмата за кетъринг. Сега носеше друга от нейните очевидно супер модерни рокли, забеляза той. Тази беше бяла, свободно падаща и къса, стегната в кръста със златиста панделка, в тон с обувките със златисти каишки, които правеха краката й да изглеждат безкрайно дълги.

Една от причините да излезе навън, бе да стои далеч от нея. Почувства, че е невъзможно да бъде близо до тази жена и тази рокля, без да си спомни миговете на сечището, където тя го възседна с тези невероятни крака и двамата се целуваха като обезумели. И тъй като бе абсолютно сигурен, че да се разхожда надървен пред сестра й и брат си не бе най-умното нещо, реши да стои по-далеч от нея.

Но Сидни отвори френските врати и излезе на двора, сякаш бе решила да осуети намеренията му.

Първо се направи, че не го вижда, докато оглеждаше двора, но накрая сложи предизвикателно ръка на хълбока си.

— Виждал ли си Изабел? — попита накрая от немай-къде.

— Видях я преди десет минути, да се качва горе със Саймън.

— О. — Тя го погледна с хладни синьо-зелени очи. — Има още подаръци, които трябва да се натоварят, ако искаш да направиш нещо полезно.

— Ами, добре съм си така. Много се надцених с това да помагам — Като видя как блеснаха очите й, той се усмихна. — Шегувам се, Синклер. Нуждая се от ключовете за колата на Саймън, за да натоваря останалите подаръци, но мисля, че идеята да го последвам на горния етаж не е добра. Не искам да видя нещо, което и двамата не желаят да видя.

Това предизвика лека усмивка у нея.

— Съмнявам се, че правят нещо глупаво.

Той сви рамене.

— Какво знам аз? Може би видът на малките чашки за чай кара сгодените хора да се вълнуват.

Тя се замисли, направи физиономия, сякаш си представи сцената.

— Ако не се върнат след няколко минути, ще събера кураж и ще ги потърся.

Като не знаеше какво друго да прави — той бе единственият останал от гостите в къщата — тя седна на стола срещу него. Скръсти крака, при което роклята й се вдигна няколко сантиметра по-нагоре.

— Всъщност, другото ми „аз“ щеше да направи точно това в понеделник през нощта — рече Вон.

— Нима? — Тя наклони глава, докато го наблюдаваше. — Не мога да си представя другото ти „аз“.

— Няма да ти хареса. Освен че е престъпник, той постоянно има набола брада. В отговор тя огледа наболата брада на челюстта му и се размърда в стола си.

— Видях, че майка ми ти даде рецептата си за овчарския пай — продължи Вон. — Това е признак за голямо одобрение от нейна страна.

— Майка ти очевидно може да преценява характерите.

— А ти каза, че аз съм бил самоуверен.

Думите увиснаха между тях и двамата отлично знаеха, че тя направи точно този коментар, преди да се хвърлят в прегръдките си там, на сечището.

Вон не можеше да се контролира, беше безпомощен. Когато седеше с нея, единственото, което можеше да почувства, бе ухапването на зъбите й по устната му, еротичното усещане на пръстите й по гърба му. Ах, тази проклета мини рокля! Представяше си как коленичи пред нея, вдига я нагоре по бедрата й и я кара да вика. Докато ги целува.

Гърдите й се повдигаха и спадаха учестено, дишането й бе забързано.

— Не бива да ме гледаш по този начин. — Гласът му стана нисък и дрезгав.

— Повярвай ми, скъпа, опитвам се да не го правя.

Нежната кожа на врата й порозовя и той видя как зърната на гърдите й се втвърдиха под тънката материя на роклята. Боже.

Тя отвори уста да отговори…

— Ето къде сте били.

Вон едва успя да потисне реакцията си. Отново го прекъснаха. И отново беше брат му. Сетне обърна глава и по изражението на Саймън веднага разбра, че нещо се е случило.

— Какво има?

— Изабел. — Саймън погледна Сидни. — Мисля, че трябва да я заведем в болница.

Сидни моментално скочи от стола.

— Къде е?

— В банята за гости на втория етаж — отвърна Саймън.

Тя влезе тичешком вътре, изкачи стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж въпреки високите си токчета. Банята за гости бе първата врата вляво. Сидни я бутна и намери Изабел да седи на пода, притискайки с ръце корема си.

— Сид, мисля, че нещо не е наред с бебето.

Стресната от побелялото лице на сестра си, тя приклекна до нея.

— Кървиш ли?

— Не, проверих. Но много ме боли. — Изабел трепна, дишането й бе накъсано. — Болката започна тази сутрин. Първоначално си помислих, че имам стомашни спазми, защото чувствах и гадене. Но ставаше все по-силна. — Тя сграбчи ръката на Сидни.

— Всичко е наред, Из — успокои я с уверен тон, но не се чувстваше така. — Хайде да те заведем в болница и да видим какво става.

Когато Изабел кимна, Саймън пристъпи напред и я взе на ръце.

— Ще те нося — прошепна нежно той, докато се изправяше. — Всичко ще бъде наред.

Те завариха Вон да чака в основата на стълбата. Очите му изразяваха тревога, когато видя, че Саймън носи Изабел на ръце.

— Трябва да я заведем в спешното — обясни му Сидни.

— Аз ще карам. — Вече вървеше към вратата.

Минути по-късно той много умело и бързо преодоляваше на зигзаг тежкия трафик по Мичиган Авеню. Сидни погледна през рамото си и видя как Саймън нежно гали ръката на сестра й на задната седалка. Изабел лежеше свита и подпряна на гърдите му, с една ръка на корема, а устата й бе изкривена от болка.

— Дръж се, Из. Почти стигнахме. — Обърна се и срещна очите на Вон.

— Само на няколко преки сме — отговори на незададения въпрос той. — Ще ви оставя пред вратата. Сетне ще паркирам колата и ще се срещнем вътре.

— Мисля, че болницата има пиколо. — Тя потропа нервно с крак, като пак се обърна назад.

— Това е служебната ми кола. Не мога да дам на някой друг да я кара. — Вон грабна мобилния си телефон от конзолата между тях и й го подаде.

— Запиши ми номера си, ако се наложи да ви търся.

Тя взе телефона с въздишка. Докато пишеше, Вон стигна до входа за спешна помощ на Северозападната болница „Мемориал“.

Той спря колата и взе телефона си от нея. При това ръцете им се докоснаха.

— Ще те намеря.

Тя кимна.

Сетне излязоха от колата. Вон задържа вратата, докато брат му изнесе Изабел, а Сидни тръгна след тях към спешното. Няколко мига по-късно обясниха на сестрата на рецепцията, че Изабел е бременна и има силни болки, докато друга сестра дойде с количка. Преминаха през няколко врати, Саймън вървеше и обясняваше, а сестра й стискаше зъби.

Всички завиха зад ъгъла и сестрата въведе Изабел в малка стая. Сидни и Саймън й помогнаха да седне на леглото, после сестрата направи знак на Сидни да я последва.

— Ще ви помоля да почакате във фоайето — рече с окуражителна усмивка тя. — Докторът ще дойде след малко, за да я прегледа. Всичко ще бъде наред.

Това е малката ми сестричка! — идеше й да извика, но стисна зъби и само кимна.

— Разбира се.

След като излезе от стаята, забеляза един доктор с бяла престилка да върви по коридора към нея. Дръпна се встрани, сетне чу как той се представи на Изабел и Саймън и… И вратата се затвори под носа й.

Сидни остана за миг насред коридора. После забеляза малка ниша и седна на пейката там. Толкова пъти се дразнеше от Изабел, наум я наричаше лудата бременна, а сега… Прехапа устни, опитвайки да се пребори с емоциите си.

В този миг Вон се появи в коридора. Видя Сидни, тръгна към нея и седна на пейката.

— Как е Изабел?

Тя поклати глава.

— Не знам какво е станало. Беше добре по време на партито, сетне изведнъж… — Опита се да преглътне сълзите, които напираха в очите й, а гласът й трепереше леко. — Изглежда изпитва силни болки. Никога не съм я виждала толкова уплашена.

Вон я прегърна с ръка.

— Ще се оправи — рече успокоително. — Тя е в добри ръце. Ще се погрижат за нея.

Сидни облегна главата си на рамото му. Двамата стояха така няколко минути, топлината на тялото му се предаде и на нея. Когато накрая се отдръпна, той я погледна в очите. Посегна и отмести един кичур коса зад ухото й. Това беше жест, изпълнен с нежност и съпричастие.

Прекъсна ги звукът от приближаващи стъпки. Сидни премига и се отдръпна, докато една сестра мина покрай тях, водеше друг пациент.

— Благодаря ти — рече със слаба усмивка. — Сега съм по-добре.

За щастие чакаха само няколко минути. Докторът излезе от стаята и забърза по коридора, а след него излезе и Саймън и забърза към тях, за да им каже новините.

— Не е бебето — беше първото, което изрече. — Направиха ултразвук, Изабел има усукан яйчник. Докторът иска да повика специалист гинеколог за консултация, но според него тя се нуждае от незабавна спешна операция. Ако действат бързо, има големи шансове да спасят яйчника.

Сидни въздъхна, опитвайки се да смели чутото.

— Как е тя? Може ли да я видя?

Саймън кимна.

— Помоли да отидеш. Сестрата й даде някакво лекарство срещу болката, което помогна. Слава на бога.

Без да губи нито минута, Сидни стана и отиде в стаята при сестра си. Когато Саймън и Вон останаха сами в коридора, Саймън изпусна въздуха от дробовете си и седна на пейката. Прекара пръсти през косата си и се възползва от един миг, за да отпусне напрежението.

Накрая погледна косо към брат си.

— Така. Мисля, че времето е подходящо да спомена, че Изабел е бременна.

Това предизвика лек смях от страна на Вон.

— Вече се досетих. Всъщност го подозирам от няколко седмици.

Саймън кимна.

— Изабел се чудеше дали знаеш.

— Можете да ми кажеш, братле — рече Вон, но не ядосано. — Разбирам, че не искаш мама да знае, но защо не говори с мен?

Саймън се наведе напред и подпря лакти върху коленете си.

— Предполагах, че няма да разбереш.

— Няма да разбера, че искаш да се ожениш за жената, която е бременна с твоето дете? Мисля, че това е концепция, която бих могъл да схвана.

— Виж, просто е. — Саймън махна с ръка. — Знаех как ще го приемеш. Щеше да решиш, че се женя за Изабел, само защото е бременна. А аз не исках никой, нито ти, нито мама, нито който и да е, да мисли за Изабел по този начин — че тя е жената, за която трябва да се оженя, защото така е правилно. Истината е, че искам да се оженя за нея още от втората ни среща. Онази нощ тя ме покани в нейния апартамент и аз видях, че има пълна колекция от романите за Джеймс Бонд. Естествено като почитател на Бонд, какъвто съм, я подложих на малък тест. Попитах я „Кой е най-добрият Бонд?“

Вон отвърна подигравателно.

— Като че ли има повече от един възможен отговор.

— Точно така. Бонд на Шон Конъри е безапелационен, нали? Но чуй това. Тя каза Даниел Крейг. — Саймън видя ужасеното изражение брат си. — Да, знам. И аз така си помислих. А също, че със срещите ни е приключено, защото това момиче или е лудо, или има странен вкус, но тогава тя започна да ми обяснява как „Казино Роял“ е първият филм, в който Бонд е чувствителен и човечен, при което двамата се впуснахме в спор, който продължи около час. И докато седях на дивана, не спирах да си мисля, че не познавам друг човек, който може така упорито да ме убеждава, че Даниел Крейг е по-добър Бонд от Шон Конъри. Тя извади дискове, показа ми откъси от филмите и… — Той се усмихна, сякаш отново преживяваше момента. — И тогава сякаш светкавица ме удари по главата. Помислих си, че ще се оженя за това момиче.

Вон се усмихна, отбелязвайки, че може да използва тази история за речта си на кум.

— Защо не си ми разказал това досега?

Саймън замълча, сякаш се опит ваше да реши как да обясни най-добре.

— Не знам… Може би защото ти и аз не си говорим на тези теми. Ти си човекът, с когото говоря за забавления, или за някое секси момиче, чийто номер съм взел в закусвалнята, докато съм чакал на опашка в обедната почивка. Просто мислех, че няма да разбереш нещо, което е… как да го нарека, което не е лековато и повърхностно.

Вон премига. Брат му го свари неподготвен. Саймън бързо се поправи.

— Не се засягай, аз не мисля, че ти си повърхностен. Просто напоследък нито една от връзките ти с жени не е сериозна, и ти си го знаеш! Но това си е твоят избор! Ти така си решил. Хей, и аз съм бил на твоето място.

— Да, да, преди да напуснеш ловната дружинка и да нагазиш в дълбокото. — Вон се престори, че мисли. — Въпрос — може ли все още да излизам с теб сега, когато си в дълбоките води? Очевидно е, че предпочитам плиткото, но бих могъл да си сложа някакви подводни криле или да използвам някой спасителен пояс, такива неща.

— Е, не ми се сърди. Май сбърках, като нарекох поведението ти „лековато и повърхностно“.

Преди Вон да отговори, докторът се появи зад ъгъла с една жена в началото на четиридесетте години, облечена в сини медицински панталони, блуза и обичайното бяло медицинско сабо.

— Господин Робъртс, това с доктор Такакс от нашето отделение по акушерство и гинекология — представи я той. — Тя ще се погрижи за годеницата ви.

След кратък поздрав, докторката и докторът влязоха в стаята на Изабел. И застанаха до вратата в очакване на Саймън.

Той погледна несигурно към Вон.

— Е… нали не ми се сърдиш?

Недовършеният им разговор все още висеше във въздуха, но Вон знаеше, че брат му има по-важни неща, за които да се тревожи точно сега.

— Саймън!

— Да?

— Върви при годеницата си. — Вон кимна по посока на стаята, с усмивка, която казваше, че всичко между тях е наред.

Саймън се усмихна с облекчение.

— Добре. — Стана от пейката и забърза към стаята. Когато влезе, Вон се облегна и сложи ръце на коленете си.

Не мислех, че ще разбереш нещо, което не е лековато и повърхностно.

Да. Добре. Това със сигурно беше интересно откритие. Така значи мислеше брат му за него.

Той трябваше да признае, че има небрежно отношение към срещите и любовния живот по принцип и че често се задоволява с еднократни или краткотрайни връзки само за секс. Но не бе осъзнавал, че това поведение е нещо, което ще създаде подобна бездна между него и новата версия на Саймън, който неочаквано се оказа готов за брак, за две деца, миниван и куче в предградията.

Без да знае какво да мисли, Вон наведе глава и затвори за кратко очи.

Чу лекото потропване на токчета по пода на болничния коридор и отвори очи, за да види чифт сандали със златисти каишки точно пред себе си. Вдигна поглед нагоре.

Сидни гледаше към него, изненадана от нехарактерното му сериозно изражение. Вон се приготви за неизбежния пиперлив коментар, но вместо това, тя просто приседна на пейката до него.

— Ама че ден — рече тихо и уморено.

Той я погледна и кимна. Наистина беше така.