Джули Джеймс
Сватбена лудост (27)

27

В петък дойде краят на дългата работна седмица и за Вон.

Той и Хъксли поеха нова задача, след като получиха оплакване от собственика на един нощен клуб в Чикаго, който твърдеше, че началникът на градския отдел в кметството за опазване на обществения ред бил поискал от него да плати голямо количество пари в брой, за да не наложи глоба на клуба за фалшиво нарушение. Планът бе един от агентите под прикритие да се внедри и представи като управител на клуба и заедно със собственика да платят исканата сума на въпросния главен инспектор. За нещастие Вон вече работеше под прикритие по разследването на контрабандата с оръжие на Притчет и понеже агентите не биваше да поемат едновременно две работи под прикритие, те решиха, че Хъксли ще влезе в ролята на управителя на клуба. Това щеше да бъде първата роля на по-младия агент след един зле обмислен опит преди три години, когато бе изпаднал в затруднено положение поради ненавременна атака на стомашен вирус.

Меко казано тогава Хъксли се бе провалил.

Разследването бе привлякло по-интензивно вниманието им, когато двама различни инспектори се бяха появили в нощния клуб, за да „напомнят“ на собственика за неговото измислено нарушение и да го сплашат, че имат властта да закрият клуба за неопределено време. Това моментално ускори нещата и Вон прекара остатъка от деня да помага на Хъксли в изграждането на легендата за прикритие и да уточнят всичко с техническия екип и поддържащия отряд, така че утре да се срещнат с градския инспектор, за да извършат фиктивното плащане.

След това двамата се срещнаха с Кейд за тренировката. Триатлонът бе само след три седмици, затова увеличиха времето си за тренировки — днес щяха да плуват тридесет минути, да тичат четиридесет и пет и накрая щяха да вдигат тежести един час. Вон излезе от залата на ФБР много уморен и готов да си легне.

Всъщност трябваше да признае, че през цялата седмица се чувстваше криво. Не можеше да определи точно защо и какво го притеснява и тревожи, просто чувстваше… раздразнение. Сега пред него се очертаваше една самотна вечер, така че трябваше да се отърси от проблемите, да се съвземе и да се върне отново в играта.

Но, докато шофираше към дома си получи едно съобщение, което промени всичко.

Една дума от Сидни.

ПОМОЩ.

Сидни отвори входната врата и откри, че един висок над метър и деветдесет и тежащ близо 100 килограма вбесен агент на ФБР я пронизва с поглед.

— Никога повече не прави това — каза Вон.

— Добре, добре. Казах ти, не спах добре, не можех да мисля. По дяволите. — Всъщност вече му се бе извинила след първата лекция, която й изнесе по телефона.

Да, беше сбъркала. Тъкмо бе написала „Помощ“ и в същия миг бе чула как чайникът свири долу в кухнята върху печката. Остави телефона на леглото в спалнята и изтича надолу, където се замота с чая. Повехналите цветя в градината и още няколко дреболии, преди да се качи обратно в стаята си. С ужас откри, че текстовото й съобщение бе причинило огромна олелия от страна на Вон, който се бе опитал поне сто пъти да се свърже с нея.

— Вече вкарах номера ти в командния център, така че ще мога да проследявам мобилния ти телефон — рече той, пристъпвайки вътре.

— Това законно ли е?

Изгледа я отново страшно, а тя му се усмихна сладко.

— Онова, което искам да кажа, е „Благодаря, агент Робъртс“. Много благодаря за загрижеността ти относно моето благоденствие.

Вон пристъпи по-близо, сложи едната си ръка на гърба й и я загледа в очите.

— Просто никога повече не ме плаши така, Синклер. Разбра ли?

Нещо в сериозното изражение на лицето му — така нехарактерно за него, причини прилив от топла вълна в стомаха й.

— Разбрах — отвърна тя тихо и сериозно.

Тогава откъм спалнята, се чу едно пронизително „бииип-бииип“. Сидни сложи глава на гърдите му и простена.

— Моля те. Накарай го да спре.

Алармата за дим на горния етаж се бе включила миналата нощ около полунощ и звънеше на всеки десет минути. Тя предположи, че е необходима нова батерия, така че навлече едни джинси и отиде до денонощния магазин, който бе на няколко пресечки от къщата й. Купи две батерии от девет волта, върна се и извади сгъваемата стълба. Проблемът бе, че не успя да свали проклетата кутийка. Нямаше много здраво хващане, защото таваните в нейната каменна къща, строена в началото на века, бяха високи и тя трябваше само да се вдигне на пръсти и да върти с всички сили, но проклетото тъпо нещо не помръдна. Сетне, някъде около пет сутринта, се отказа да се бори. Очевидно бе, че алармата й се подиграваше. Отиде на работа, смятайки, че ще спре от само себе си. Нищо подобно — влудяващото „биип-биип“ започна отново вечерта, след като се преоблече и тъкмо смяташе се заеме с разглеждане на сватбените албуми на родителите си над чаша чай от лайка.

И тогава, отчаяна от звука и в безизходица, бе написала на Бон „Помощ“.

— Знаеш ли, тези неща просто изведнъж се развалят.

О, благодаря ти, би трябвало да очаквам, че точно така работят нещата. Беше стояла будна до два тази сутрин, ровейки в гугъл, за да намери решение на проблема и гледайки безброй видео клипове, в които глупаво усмихнати мъже се катереха по стълби и обясняваха как да смените батериите на детектора за дим. Но никой от всички тези глупаво усмихнати мъже, нито един от тях не каза какво трябва да се направи в този очевидно неправдоподобен случай, в който това нещо „просто неочаквано се бе развалило“.

— Най-вероятно е залепнало.

— В правилната посока ли го въртя? — попита Вон. — Един добър начин да запомниш това е…

— … „надясно затваряш, наляво отваряш“, знам! Робъртс, кълна се, ако още веднъж го повториш, ще те ухапя. Това нещо се е запоило или е клеясало и не мърда.

Той се ухили и я щипна под брадичката.

— Добре, добре. Сега ще проверя.

Вон се качи след нея и намери подвижната стълба точно под детектора за дим в коридора пред спалнята. Качи се по нея, стигна с ръка детектора и го завъртя. Нищо.

— Запоил се е — рече намръщено.

— О, ти откри Америка, приятел — засмя се подигравателно Сидни. Когато погледна надолу към нея, тя се усмихна и докосна коляното му. — Всъщност искам да добавя: благодаря ти, че дойде и ми помогна да открия каква е тази мистерия.

— Много смешно — рече той, клатейки глава. Обърна се отново към детектора и го разгледа внимателно.

— Аха, ясно какъв е проблемът. Този, който е боядисвал тавана ти. Е бил небрежен и е претупал работата през куп за грош. Има боя и по ръба на това нещо и вероятно заради това е залепнало.

Протегна отново ръка и завъртя още по-силно. Сидни бе доволна да види, че дори Капитан Америка трябваше да положи усилие, за да се пребори с джаджата, но след миг детекторът неочаквано се отвинти.

— О! Благодаря ги, Боже! — Тя бързо отиде в спалнята си и донесе една от деветволтовите батерии. Подаде я на Вон, който смени старата батерия с нова, завъртя капачката и слезе от стълбата.

— Това трябва да е достатъчно, но ще остана, за да съм сигурен — поклати глава той. — Да направим същото и с детектора на долния етаж. Кой знае кога за последен път собствениците са сменили батерията му.

Грабна стълбата и я понесе надолу, предлагайки на Сидни добра възможност да се наслади на гледката на силните мускули, които се очертаваха под костюма. Не беше заради добрата кройка — мммм, през ума й премина еротична мисъл за това какво можеше да направи с този мъж в мъжкия отдел на „Барнис“, но сега нямаше значение. Като знаеше какво има под дрехите и като гледаше колко е… сръчен и способен, това й стигаше, за да направи бърза оценка и да вземе решение.

След като слязоха долу, откриха, че детекторът за дим и тук бе запечатан с боя. С едно силно завъртане, Вон успя да го отвинти.

— Планирах да си поръчам пица тази вечер — рече Сидни, докато изхвърляше старите батерии. — Ако нямаш планове, каня те да останеш — в знак на благодарност. — Усмихна му се невинно. — Дори обещавам да държа ръцете си далеч, ако се тревожиш за правилото си „седем дни“.

— Осъзнах, че правилото „седем дни“ при теб е излишно — отвърна той. Звучеше огорчено.

Тя не знаеше какво да отговори.

— Е, това „да“ ли е…?

— Стига да нямаш нищо против да се настаня удобно. Имах дълъг и тежък ден. — Той свали сакото си и го захвърли на един от столовете, разхлаби вратовръзката си, сетне разкопча и копчетата на ризата си около врата.

Продължавай, помисли си Сидни, после се прокашля.

— Какво искаш върху твоята пица?

Тя поръча пиците и отвори бутилка кианти.

— Каза, че си имат тежък ден? Разкажи ми? — Сипа вино в чашите.

— Хъксли и аз поехме ново разследване. Трябваше да уточним бързо подробностите, така че имам много работа.

— Може ли да работиш под прикритие едновременно по две разследвания?

Влязоха в дневната и той й обясни, че партньорът му ще поеме работата на терен. Сетне разказа една забавна история как Хъксли и годеницата му — също агент под прикритие, за пръв път са били заедно, преструвайки се на двойка по време на една опасна операция, която се провеждала в ресторант.

Вон седна на дивана и сложи чашата си с вино на масата.

— Какво е това?

— О, албумите на родителите ми от сватбата им. — Беше напълно забравила, че ги остави тук. — Имах намерение да ги разгледам тази вечер. Надявам се да намеря „нещо старо“ за Изабел. Нали знаеш, булката трябва да носи „нещо старо, нещо ново, нещо назаем и нещо синьо“. Мислех си, че ще бъде хубаво, ако успея да намеря нещо, което майка ни е носила на нейната сватба. За нещастие, миналата седмица научих, че една от бившите съпруги на баща ми е изхвърлила всички сватбени вещи на мама. Предполагам, че е било случайно — при голямата въртележка от съпруги в тази къща все нещо се е загубило в суматохата. — Тя поклати глава едновременно ядосана и разочарована. Все пак успя да се усмихне на Вон. — Просто съм малко ядосана.

— Разбираемо е.

Тя въздъхна.

— Както и да е… Сега мисля да поставя една снимка на мама в медальон, който Изабел да носи на сватбата. Или в чантата си. — Тя сви рамене. — Не е най-добрата идея, но само това успях да измисля.

— Сигурна съм, че сестра ти ще реши, че е страхотно. — Вон посочи албумите. — Може ли да погледна?

Въпросът я изненада.

— Разбира се.

Той взе един от албумите и се облегна на дивана. Сидни се приближи по-близо към него, когато отгърна първата страница — една снимка на майка й, която стоеше пред прозорец, докато гледаше към букета си.

Сидни се усмихна носталгично.

— Когато бях по-малка, често гледах тези албуми, но отдавна не съм ги отваряла. От години.

Вон отгърна страницата на друга импровизирана снимка, на която майка й се смееше с една от шаферките.

— Права си. Изабел много прилича на нея. Но ти имаш нейната усмивка. — Той посочи. — Мога да я чуя как прави някакъв остроумен коментар, докато фотографът ги е снимал.

— Това бе най-добрата й приятелка — Джини Гастел — обясни Сидни. — И ти най-вероятно си прав. Спомням си как тя и мама се смееха до припадък, всеки път, когато бяха заедно.

Вон отгърна следващата страница, откъдето го гледаше бащата на Сидни, заобиколен от шаферите. Той се засмя при вида на мъжете, облечени по модата от 70-те години с ризи на бастички.

— Господин Синклер изглежда много шик.

— Сега тези дрехи са загубени завинаги… — рече Сидни.

Вон посочи снимката на другата страница.

— Предполагам, че това са баба ти и дядо ти? Ще ги видя ли на сватбата?

Така те разгледаха заедно всички албуми, докато Сидни седеше до него на дивана, с подгънати под тялото крака. Пицата пристигна и двамата решиха да ядат в дневната, докато гледаха някакъв екшън. Който накара Вон да вдигне вежди от изумление пред нереалистичните образи на агенти от ФБР.

— Стига де! Къде е резервният отряд? — попита той телевизора.

Сидни се бе свила на дивана, чувстваше се удобно и уютно след двете чаши вино, които бе изпила. Липсата на сън от предишната нощ очевидно я събори.

— Ти винаги ли имаш резервен отряд? — попита, облягайки глава върху рамото му. Той премести ръка, така че тя да се облегне по-добре.

— Винаги. ФБР обича да разполага с голяма човешка и огнева мощ.

— Добре. — В нейното задрямало и сънено състояние, неочаквано й се стори много важно да знае, че е защитен възможно най-добре, докато изпълнява опасните си задачи като агент на ФБР.

Клепачите й натежаха и тя реши да затвори за малко очи. Последното нещо, което си спомняше, бе усещането за пръстите на Вон, който галеха леко ръката й.

Няколко минути след като почувства как тялото на Сидни се отпуска на гърдите му, тя се размърда и намести, използвайки бедрото му за възглавница. Той отмести косата й от лицето, галейки с пръсти дългите меденочервени кичури.

Филмът продължи още десет минути. Когато свърши, Вон загаси телевизора, което накара Сидни да се размърда. Тя се обърна по гръб, главата й все още лежеше на бедрото му и погледна към него. Протегна ръка и зарови пръсти в косата му.

— Остани тази вечер.

Докато я гледаше отвисоко, Вон не можеше да измисли поне една причина, да не го направи. Да остане с нея тази нощ щеше да облекчи онова потискащо, гадно и неприятно чувство, което го измъчваше цяла седмица.

— Ако обещаеш, че твоят луд бъдещ зет няма да се появи утре сутринта и няма да започне да вика по мен.

Тя се разсмя, той също. Вон имитира изумената физиономия на брат си, изразяваща „О, боже мой!“, когато влязъл в банята. А докато я носеше на ръце към спалнята, не можеше да прогони усещането, че винаги, когато беше с нея, му беше странно хубаво.

Когато я сложи на леглото, между тях нещо се бе променило. Вместо желанието да я разсъблече колкото може по-бързо, което винаги го обземаше преди, сега започна да я разсъблича бавно. Забеляза някои дребни неща, които преди не бе видял, като например малките лунички по раменете й, които целуна, докато сваляше презрамките на сутиена.

Под завивките, ръцете и устните му галеха тялото й. Дотук вече знаеше какво тя харесва най-много, знаеше всичко, което я караше да стене името му в тъмнината, и когато накрая проникна в нея, остави долната част на тялото си известно време неподвижно, докато я целуваше, защото искаше да се наслади на удоволствието да усеща, че е в нея.

И в този миг Вон бе напълно сигурен, че нищо друго досега не го бе карало да се чувства по-добре.