Джули Джеймс
Сватбена лудост (33)

33

Часовникът бе неумолим. Изминаха двадесет минути от определения един час за репетиция на сватбата на Изабел и Саймън, а младоженецът, кумът и две шаферки все още липсваха. Очевидно съдбата бе решила да си направи малка шега с тържеството за сватбата.

— Кажи ми каква е вероятността? — попита Изабел с глас, изпълнен с изумление, докато стояха близо до първия ред пейки в църквата. Тя чакаше заедно със Сидни и останалите, които бяха успели да дойдат навреме. — Сериозно, каква е вероятността един аероплан да кацне принудително на шосето, водещо към „Лейк Шор“ вечерта, в която е определена моята репетиция за сватба?

Приемайки това за риторичен въпрос, Сидни остана с наведена глава, докато преглеждаше новините по телефона си — отчасти, защото се интересуваше от случилото се, и отчасти, за да скрие усмивката си, която според нея щеше да бъде възприета неправилно от стресираната бъдеща булка. Това бе едно от онези редки, непонятни и луди неща, за които нямаше обяснение — пилот на едноместен самолет, бил принуден да се приземи по средата на магистралата, водеща към езерото, след като стабилизаторът на машината му се развалил. Добрите новини бяха, че като по чудо никой не бе пострадал. Лошите новини бяха, че всички коли на магистралата по това време, трябвало да бъдат отклонени по странични пътища.

— В новините казват, че пилотът избрал да кацне, когато движението било спряно от червен светофар. Невероятно, нали? — Сидни вдигна очи, долови погледа на сестра си и веднага се поправи. — Невероятно, но също така и изключително находчиво при тези обстоятелства.

Изабел отново погледна нервно часовника си.

— Имаме време само до шест часа, преди да дойде следващата сватба.

Тъй като църквата бе изключително популярна като място за сватби, много често в събота имаше по три церемонии — какъвто бе и случаят утре. Сидни сложи ръка на рамото на сестра си, за да я успокои.

— И в следващата група ще има хора, които ще закъснеят по същата причина. Сигурна съм, че при тези обстоятелства църквата ще направи промени и ще се приспособи към обстановката.

— Може би ще помоля Кортни да говори с пастора — замисли се Изабел, имайки предвид сватбения агент, когото бе наела за тържеството. — Да видим дали тя ще успее да измъкне повече време от него.

Когато се обърна и тръгна да търси Кортни, Сидни отиде при баща си и Джени, които стояха в една група с Катлийн и Адам Робъртс.

— Някакви новини от Вон и Саймън? — попита я Катлийн.

— Последното съобщение на Саймън до Изабел казваше, че ако графикът скоро не се оправи, Вон смята да пусне сирената на ФБР.

Катлийн се разсмя и погледна към църквата. Наслаждаваше се на забележителната архитектура, която бе комбинация от френска и английска готика.

— Тъкмо казвах на баща ти колко прекрасна е църквата. — Тя кимна към източния прозорец. — Тези цветни стъкла сигурно представляват умопомрачителна гледка под лъчите на утринното слънце.

Всъщност Сидни нямаше представа как изглеждат витражите в неделя сутрин, тъй като не бе влизала в църквата по това време на деня — нещо, за което нейният невеж езически задник щеше да бъде наказан за цяла вечност.

— Църквата е великолепна — съгласи се тя, отклонявайки въпроса. — Нямам търпение да я видя, украсена с всички цветя за церемонията.

Катлийн кимна.

— Да, големият ден е на прага — изхлипа тя и очите в се напълниха със сълзи.

Адам извади пакетче хартиени кърпички от джоба си и го даде на съпругата си.

— Сетих се, че ще имаме нужда от няколко такива.

Катлийн попи очите си.

— Утре сигурно ще ви удавя в сълзите си.

Сидни се наведе към нея, изпълнена със симпатия.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, Вон предсказа, че ще стане точно така с твоите сълзи на церемонията. — Искаше думите й да прозвучат като шега, но веднага след като ги изрече, съжали за тях. Досети се, че те подсказваха по-близката връзка между нея и сина й.

Един факт, който Катлийн, както изглежда, не пропусна да отбележи. В очите й моментално лумна пламъче на интерес.

— Наистина ли? Кога водихте този разговор?

Сидни сви рамене, трябваше да внимава повече.

— Струва ми се, че беше по време на дегустациите на менюто в „Лейкшор Клъб“. Изабел и Саймън ни помолиха да се присъединим към тях.

— О, да, разбирам. — Раменете на Катлийн увиснаха.

— Като говорим за Вон — прекъсна разговора им бащата на Сидни, — Изабел ми каза за чантичката. — Той прикова очите си в Сидни. — Наистина се радвам, че сте успели да я намерите.

О, боже. Вероятно не бе най-подходящото време баща й да повдига този въпрос. Да, Изабел бе силно развълнувана и трогната, когато Сидни й предаде чантичката на майка им. Но да водят този разговор пред родителите на Вон щеше да предизвика още повече въпроси — въпроси, на които тя нямаше подходящи отговори.

— Изабел ни разказа цялата история — обади се и Джени. — Удивително е, че Вон е успял да проследи пътя на чантичката след толкова дълго време.

— Вон е проследил дирите на една чантичка? Май ФБР няма много работа напоследък — пошегува се Адам.

— Мисля, че нямаме представа за какво става дума. Някой ще ни разкаже ли? — попита Катлийн.

— Сидни искаше да даде на Изабел нещо, което тяхната майка бе носила на своята сватба. За нещастие всичко, което пазех на тавана, бе изчезнало и изгубено. — Рос долови погледа на голямата си дъщеря и тонът му омекна. — Признавам, че вината беше моя. Нещо, което е скъпо и специално, не бива да бъде загубено, знам това.

Сидни бе изненадана от думите на баща си и сериозността на тона му. Без да знае какво да отговори, тя просто кимна.

След дълга пауза Джени се престраши да наруши тишината.

— Но вашият син спаси положението — обърна се тя към Катлийн и Адам. — Той открил една приятелка на майката на Сидни, която пък успяла да намери чантичката, която пазела от нейния сватбен ден.

Баща й се усмихна.

— Все още не разбирам как Вон е научил името на Джини Гастел. Откъде е разбрал, че тя бе най-добрата приятелка на майка ти?

Четири чифта очи се обърнаха и заковаха в нея. Сидни се помъчи да отговори небрежно.

— Доколкото си спомням, аз му споменах името й по някакъв повод.

И отново онзи блясък в очите на Катлийн.

В този момент вратите на църквата се отвориха и Саймън и Вон нахлуха задъхано вътре.

Саймън с усмивка тръгна към олтара.

— Откриха нова самолетна писта в Чикаго.

Всички се разсмяха, а очите на Сидни срещнаха очите на Вон, докато той вървеше до брат си. Тя осъзна, че за миг спря да диша.

Сетне той отмести поглед, когато Изабел пристъпи към тях.

Сидни въздъхна и се завъртя, но в този миг забеляза, че Катлийн я наблюдава.

— Той знае ли? — попита тихо тя.

Сидни отвори уста да протестира, но преди да успее да каже и дума, Кортни — сватбеният агент, плесна с ръце.

— Добре, хора, слушайте! Внимание! Имаме булка, имаме жених, имаме и пастор. Тези, които не са тук, ще вземат бележките по-късно. Да започваме репетицията!

Всички се разбързаха, докато Кортни нареждаше на всеки къде да застане. Саймън и шаферите се подредиха до олтара, докато църковният сватбен координатор пусна музиката. В последния момент двете липсващи шаферки влязоха тичешком в църквата, като бързо прегърнаха Изабел и се извиниха. Сетне Кортни нареди на Аманда — първата шаферка в редицата, да тръгне.

Сидни чакаше шаферката пред нея — Джейни, да измине половината път към олтара, след което тръгна и тя. Първо зърна Саймън, който й се усмихваше, а след това очите й попаднаха върху Вон, който стоеше точно до брат си.

И гледаше втренчено право в нея.

Погледът му беше така директен и настоятелен, че тя откри, че не може да отмести очи. Почувства се направо парализирана въпреки разстоянието между тях. Сетне направи обичайните две стъпки, пауза, после пак две стъпки, пауза, и когото стигна, застана до другите шаферки.

— Добре, това беше интересно — промърмори Саймън. Застанал между нея и Вон. Църковният координатор на сватбата пусна музиката и Сидни загледа как Изабел тръгна по алеята с ръка върху ръката на баща им. Пасторът съкрати сухата част на церемонията, след като се убеди, че двамата четци и солистът знаят ролите си, сетне Саймън и Изабел тръгнаха да се оттеглят след края на службата.

Следващите бяха Сидни и Вон. Той пристъпи към нея и тя плъзна ръката си в неговата. Двамата тръгнаха заедно.

— Получих съобщението ти снощи — прошепна той. — Исках да ти се обадя, но минаваше два сутринта.

— Късно снощи, значи? — Чудейки се защо и с какво е бил зает до два през нощта, почувства как стомахът й се сви на възел, когато осъзна, че бе напълно възможно да е бил с друга жена. Нещо, което имаше пълното право да прави. Очевидно тя не можеше да предявява никакви изисквания или претенции спрямо него.

— Трябва да поговорим — продължи да шепне той, пренебрегвайки въпроса й.

— Добре, говори.

— Насаме. Остани, след като всички тръгнат към ресторанта. Аз ще те върна в града.

Бяха стигнали почти до края на алеята, където ги чакаха Изабел и Саймън. Сидни се поколеба. Не беше сигурна какво означаваше всичко това — погледът му, докато вървеше към него. Чантичката на майка й, късното му прибиране снощи, а сега и настояването да говорят насаме.

— Моля те — прошепна той, а гласът му бе по-настоятелен и искрен от всякога.

— Добре. — Кимна и се усмихна на Изабел и Саймън. — Леле. Тази алея бе много дълга.

Всички останали шаферки и шафери изпълниха мястото зад тях. Тъй като започнаха по-късно, гостите за следващата сватбена репетиция вече чакаха във вестибюла. След края на репетицията настъпи истински хаос, организаторът на сватбата се опитваше да въведе ред и се караше на хората от следващата сватба да не вдигат шум. Взеха бързо чантите и палтата си, докато се координираха кой кого ще закара до ресторанта за репетицията на приема.

Сидни видя, че Вон говори със Саймън. Може би му обясняваше, че двамата с нея ще пътуват заедно. Саймън потупа брат си по рамото и тръгна с останалите.

Вон се върна при Сидни, сложи ръка на гърба й и я поведе през тълпата към една странична врата. Двамата излязоха навън, в един открит заден двор с широки каменни арки, които гледаха към ведра и спокойна градина.

Той посочи една пейка.

— Защо не седнем?

Започнала потърква леко гърба й. Държеше се толкова… сериозно.

— Добре — съгласи се тя и седна.

Вон я загледа отвисоко.

— Спокойно, просто ще се опитам да изясня нещо за мен. Моля те да ме изтърпиш.

— Да изясниш какво?

Той я гледа още миг, сетне клекна на едно коляно. Сърцето на Сидни подскочи в гърдите й.

— О, боже, какво правиш?

— Ами… клякам, за да бъдем на едно ниво и да те гледам в очите — отвърна той, сякаш беше очевидно.

— Ааа, добре.

— Но се чувствам още по-затруднен. — Вон стана и седна до нея на пейката. Прекара ръка през косата си, сякаш се чудеше откъде да започне. — Вчера по време на работа, се случи нещо. Нещата малко загрубяха, докато бях на една среща под прикритие.

Сидни се намръщи. Не й хареса как прозвуча.

— Колко загрубяха?

— Един от мъжете посегна към оръжието си, аз извадих моя пистолет, а след това неговите петима приятели извадиха своите и ги насочиха към мен.

— О. Значи, под „малко загрубяха“ имаш предвид, че едва не са те направили на решето. Аз не съм агент на ФБР, така че може би ме съм запозната с вашия жаргон, но за мен това звучи доста повече от „малко“. Вероятно бих го нарекла „монументално загрубяха“. Или „колосално загрубяха“. Е, добре… — Тя замълча, едновременно облекчена, раздразнена и силно уплашена. Повече от всичко искаше да узнае само едно нещо. — Добре ли си?

Той докосна лицето й.

— Добре съм. Знаеш ли какво ми помогна? Когато се прибрах снощи вкъщи, чух твоето съобщение и… Гласът ти ме накара да се усмихна, точно както ти винаги ме караш да се усмихвам. — Той обърна лице към нея. — На нас ни е добре заедно, знам, че и ти чувстваш същото. През последни няколко месеца се борих с начина, по който се чувствам с теб, защото това не бе планирано, но истината е… че съм влюбен в теб.

Очите й се разшириха от изненада, но той продължи.

— Знам, че се страхуваш да не бъдеш отново наранена. Знам, че според теб, аз не съм човекът. Ти ме прецени в момента, в който се срещнахме, и веднага си състави мнение за мен. Признавам, че беше права. Мъжът, който седна на стола пред теб и онова кафене онзи ден, не търсеше сериозна връзка. Но този мъж си отиде, няма го вече. Той загледа очите й настойчиво. — Беше сменен от мъж, който не може да си представи живота си без теб.

Тя наведе глава, гласът й беше нежен…

— Вон…

— Хайде, задай ми въпросите от списъка си, — изведнъж предложи той.

Тя направи пауза, защото главата й се въртеше от всичко, което чу, но той продължи, като изброяваше точките от списъка.

— Да е приключил окончателно с предишната си връзка. Изпълнено. Да има солидна кариера. Изпълнено. Винаги да бъде на разположение, когато го потърсиш. Изпълнено. Ето видя ли? Отговарям на всички точки, имам всички квалификации. Единственото, на което не отговарях, беше първа точка: казах, че не искам да имам сериозна връзка. — Той приближи по-близо и преплети пръсти с нейните… — А сега знам, че с теб искам много повече. Моля те, дай ми шанс. Нека ти покажа, че мога да бъда човекът, когото ти търсиш. Обещавам, че няма да съжаляваш.

Сидни остана няколко минути неподвижна, гърлото й бе пресъхнало и стегнато. Той беше прав — тя не знаеше колко хубаво щеше да им бъде заедно. Лесно можеше да си представи как се смеят на вечеря или на закуска, или докато излизат с приятели, или когато прекарват празниците в Уисконсин с Изабел, Саймън и родителите им в уютното малко ранчо, пълно с дечица. Можеше да си представи и по-спокойни моменти, разбира се — когато ще го чака да се върне от труден ден.

С цялото си сърце искаше всичко това да се случи. Искаше да вярва, че двамата наистина могат да го постигнат. Заедно.

Но имаше едно нещо, което трябваше да знае преди всичко.

— Имам един въпрос. — Тя го погледна право в очите, като за пръв път не се опита да скрие уязвимостта си. — Какво означава за теб, когато един мъж, който години наред е пренебрегвал и избягвал обвързването, изведнъж променя мисленето си? Това, че от няколко месеца е започнал да съжалява щастлива случайност ли е или е истина?

Той погали бузата й, гласът му бе дрезгав и изпълнен с чувства.

— Означава, че е намерил единствената жена, която го кара да иска да бъде винаги щастлив и след това. Така че давай, нека да влязат птичките и сърничките.

Сидни се усмихна, очите й се напълниха със сълзи.

Добър отговор. Посегна с ръка към него и го придърпа към себе си, като притисна устните си към неговите. Той обхвана лицето и е ръце, отговори първо нежно, а после задълбочи целувката. Когато след доста време се отдръпна от нея, я погледна сериозно.

— Мисля, че без да го казвам, е ясно, че не е необходимо да каниш Тайлър Двете минути за кавалер на тази сватба.

— Тайлър Двете минути не съществува от две седмици.

Вон бе изненадан, но доволен да чуе това.

— Защо?

— Защото, когато той ме целуна, аз си представях теб. — Тя обви с ръце врата му.

— Добре. Надявам се, че ти е било достатъчно, Синклер. Защото това е била последната първа целувка, която си получавала някога. — Отново наведе глава, гласът му бе собственически и изпълнен с желание. — Всички останали са мои.