Джули Джеймс
Сватбена лудост (30)

30

В събота вечерта Тайлър изпрати Сидни до дома й. Те прекараха една приятна и весела вечер в „Ла Колониал“ — френско-виетнамски ресторант, който бе само на няколко пресечки от къщата й. Понеже беше неин ред да избере заведение, тя категорично избра „Ла Колониал“ заради екзотичния и романтичен декор. Дори успяха да получат външна маса на терасата на мецанина, която гледаше към шумната улица долу. Водиха приятен разговор, пиха хубаво вино и хапнаха страхотно вкусна храна — всичко необходимо една вечер да бъде идеалната втора среща.

И всичко беше перфектно. Да, почти всичко. Сидни все още чувстваше дразнещо колебание, но предполагаше, че се дължи единствено на факта, че е на втора среща след скъсването си с Броуди. Разбира се, че ще изпитва безпокойство. Последния път, когато тръгна по този път, беше измамена и сърцето й бе разбито. Нормално бе сега да чува предупредителни звънци.

— Този ресторант много ми хареса. Добър избор — похвали я Тайлър и хвана ръката й, докато вървяха по тротоара.

О. Вече се държим за ръце.

— Никога преди не бях яла личи мимоза — призна Сидни. — Беше различно, но в добрия смисъл на думата.

— Ще трябва отново да го посетим.

Да, сигурно. Може би това щеше да се превърне в „тяхното място“. Щяха да бъдат двойка, да си имат любим ресторант и други малки традиции.

„Кажи нещо за сватбата“, настояваше вроденият й прагматизъм, докато се изкачваха по стълбите към входната врата.

Да. Сватбата. Това бе идеалната възможност. Темата бе спомената за кратко по време на вечерята, когато сподели с Тайлър, че сестра й се омъжва след две седмици. Сега, когато стигнаха най-горното стъпало, тя се обърна към него… но кой знае защо думите не излязоха от устата й. Заседнаха някъде в гърлото й.

Той наведе глава и я целуна.

Хм… добре. Първоначално не изпита никакво чувство, но после нещо се промени. Като реши, че колебанията само й пречат да се отпусне, тя реши да им обърне гръб. Да каже „Я чупката“ на всичко. Изведнъж забрави списъка с въпроси, забрави за сватбата и реши да остави на сърцето си да я води. И като затвори очи, изля всичко в тази целувка, а накрая се отдръпна и погледна в очите му.

И премига стреснато, защото очите пред нея имаха различен цвят — бяха сини, а не лешникови.

Тогава осъзна — в мига, в който каза „Я чупката“ на своите колебания и опасения и остави на сърцето си да избира, си бе представила, че се целува с Вон.

— О, боже — прошепна паникьосано.

— Знам. И аз го почувствах — отвърна Тайлър.

Тя бе абсолютно объркана.

Слава богу! Тайлър все пак прие ситуацията хладнокръвно.

Сидни влезе вкъщи, чувствайки се зле и изпълнена със съжаление заради разговора, който току-що бе провела, но знаеше, че така беше правилно, че точно това трябваше да направи. Преди всичко той заслужаваше да бъде с жена, която не си представя друг мъж, когато се целува с него. Все пак, за да пожали чувствата му и да спести неудобството, трябваше да измисли една малка лъжа — затова каза, че не е готова и все още не е преодоляла раздялата с бившия си годеник. Той бе достатъчно възпитан да приеме обяснението й, докато слизаше по стълбите и излизаше от живота й; единственото й утешение бе, че мъж като Тайлър нямаше да остане самотен дълго време — някоя щастливка скоро щеше да го грабне.

Жалко, но тази щастливка не беше тя.

Сидни се упъти право към спалнята и свали дрехите си. След като навлече една тениска и шорти, тя се сви на леглото и се замисли за следващия си ход. Списъкът й с въпроси не бе релевантен, поне засега. Със сигурност нямаше да успее да си намери кавалер за сватбата на Изабел и Саймън и освен това току-що бе осъзнала, че има чувства или изпитва нещо повече от плътско желание към мъж, който вчера вечерта я подкачаше и дразнеше, че има среща с друг.

Нали знаеш, че съм достатъчно умна да не си падам по мъже като Вон.

Сега, повече от всякога, трябваше да си припомни това, което означаваше, че следващият ход, следващата й стъпка беше ясна. През следващите няколко седмици щеше да избягва Вон на всяка цена — повече никакви шегички, никакви разговори, никакви секси закачки за брадата, никакви откровения на тема личен живот или полягане на рамото и гърдите му, докато разглеждат невинно сватбените албуми на семейството й. С всичко това беше свършено. Трябваше да изтърпи тази сватба и после двамата щяха да тръгнат всеки по своя си път. Да, сигурно щяха да се засичат случайно при Изабел и Саймън, това бе неизбежно, но можеше да се справи. Нуждаеше се само от малко лично пространство, известно време далеч от него, така че тези „чувства“ или каквото беше там, да изчезнат.

А те щяха да изчезнат, беше сигурна в това.

 

 

След като премина като вятър през Шед Аквариум, Вон префуча през Лейк Шор Драйв и последва алеята към Кълъмбъс Драйв. Още един завой и щеше да излезе на правата отсечка към финиша.

Една огромна тълпа викаше и аплодираше от двете страни на улицата — почти четвърт милион зрители се бяха събрали, за да наблюдават състезанието на над 11000 атлети в традиционния триатлон на Чикаго. Малко след седем и половина сутринта Вон, Кейд и Хъксли и още 190 човека от тяхната вълна започнаха с бърз и енергичен старт! Плуването от километър и половина в езерото Мичиган. След като излязоха от водата в „Яхтклуб Чикаго“, те бързо се придвижиха боси и по плувки по покрития с настилка път до първата зона за преобличане, където облякоха колоездачни шорти, потници, каски и обувки. Настроението бе приповдигнато, когато двамата с Хъксли яхнаха велосипедите за четиридесет километровия преход, и дори още по-високо, когато настигнаха Кейд, който бе плувал години, за да се справи с една травма от футболния отбор в колежа и бе постигнал голяма преднината в първия етап.

Сега бяха на финалната права, почти до финиша на десеткилометровото трасе за бягане. Хъксли изоставаше малко, но Вон все още се бореше за първото място с Кейд. Те бягаха един до друг през цялото време, което бе онова, от което се нуждаеше Вон — нещо, което да държи ума му фокусиран. Само така, като подлагаше тялото си на екстремно натоварване, можеше да канализира безпокойството, което чувстваше от цяла седмица.

— Второто място плаща обяда? — предложи Вон.

— Добре, приготви се. Носиш ли портфейла си? — отговори Кейд, който го следваше на една ръка разстояние.

В началото на състезанието двамата бяха доста по-приказливи, но след плуването, колоезденето и бягането тридесет и три мили вече бяха останали без дъх, изпотени и задъхани. Завиха зад ъгъла на Кълъмбъс и видяха линията на финиша на „Хътчинсън Фийлд“ в Гранд парк. Тогава чуха един женски глас да вика от лявата им страна.

— Ехо! Давай Кейд! Давай Вон!

Кейд се ухили.

— Това е Брук. — Изпълнен неочаквано с нова енергия, той усили крачка.

В този миг втори женски глас извика:

— Давай Робъртс! Продължавай!

Вон завъртя глава наляво и сърцето му щеше да изскочи от гърдите, като зърна някаква червенокоса жена, която викаше до Брук. За част от секундата си помисли, че е… О. Разбира се, беше годеницата на Хъксли — Адисън.

Но заплати скъпо за този един миг разсейване. Погледна напред и видя, че Кейд прекоси финиша само на няколко крачки пред него. Двамата забавиха крачка сред възгласите за поздравления от възбудената тълпа.

Като дишаше тежко, Вон пристъпи и подаде ръка на Кейд за добре свършената работа.

— Браво на теб! — похвали го с усмивка.

Двамата се отдръпнаха и си взеха вода, докато Брук си пробиваше път през тълпата. Облечена в джинси, тениска и с вързана, на конска опашка коса, тя приближи към Кейд и се хвърли на врата му, за да го поздрави. Повдигна се на пръсти и го целуна.

— Как е рамото ти? — попита.

— Рамото ли? О, по дяволите! — Той се престори, че ще я изтърве, сетне я вдигна с усмивка.

— Боли ли те?

— Това движение ми помогна много, забравих всяка болка — ухили се, прегърна я и я целуна.

Вон се отдръпна, за да не им пречи. Погледна към финиша и видя, че Хъксли също го пресича. Изтича към партньора си и го поздрави, сетне отново се отдръпна, за да остави щастливата влюбена двойка, след като Адисън на свой ред се хвърли към Хъксли и го зацелува, което без съмнение замъгли очилата, които носеше. Чувствайки се като петото колело на каруцата, Вон отпи още една глътка вода. Стоеше на тревата встрани, съвсем сам и забравен, докато хиляди хора се прегръщаха, целуваха и показваха любовта си пред всички. Сетне почувства една ръка на рамото си.

— Бих те прегърнал, за да те поздравя, човече, но ти си толкова мокър, потен и изглеждаш депресиран.

Вон се усмихна при звука на гласа. Обърна се и бе трогнат да види Саймън.

— Не трябваше ли да си на уточняване на подробностите по сватбата точно сега? — Въпреки че съобщи на брат си, че тренира за триатлона, не го покани да дойде и да гледа състезанието. Честно казано, предполагаше, че Сидни също ще бъде много заета, тъй като сватбата бе само след шест дни.

— Е, очевидно човек може да избяга от срещата за уточняване на сватбените подробности, когато брат му се състезава в триатлона — отвърна Саймън. — Как се чувстваш?

— Малко ми е криво, че ще трябва да платя обяда на Морган, но иначе съм супер.

— Имаш ли нещо против да дойда с вас? — попита Саймън.

— Ще бъде страхотно — отвърна Вон. — Брук и Адисън също ще дойдат. Колкото повече, толкова по-весело.

Саймън го последва до апартамента, където Вон си взе душ и се преоблече, когато пристигнаха в „Смали“, Брук и Кейд вече седяха на маса за шестима.

— Я да видим… Кое е най-скъпото нещо тук? — ухили се Кейд, докато прелистваше менюто. — Трябва да се възползвам от безплатния обяд. Който спечелих.

Вон не му обърна внимание. Той представи Брук на брат си и сетне посочи пръстена с диамант на ръката й.

— Чух, че най-сетне ще направите Морган почтен мъж.

Тя погледна към Кейд, правейки се на изненадана.

— Оу, нима съм се съгласила и на това? Просто видях диаманта и извиках „Да“, но само за да притежавам това красиво бижу! — Тя се обърна към Вон. — Това беше.

— Много ти благодаря.

— А каква е твоята версия за историята, Морган? Така и не ни каза как си задал въпроса?

— Нищо особено, нищо лудо, нито специално. Просто една сутрин направих на Брук закуска. — Двамата обмениха затворнически погледи. — Денвърски омлет.

— Когато влязох в кухнята, щях да падна. Той беше подредил всичко на масата — омлетът, кафето и портокаловия сок — обясни тя. — Когато вдигнах чашата си с кафе, открих кутийката в чинийката.

От начина, по който двамата се гледаха, Вон разбра, че има и още нещо в този така наречен „Денвърски омлет“. Но никой не даде повече обяснения.

Хъксли и Адисън пристигнаха малко след това. Саймън попита Вон, Кейд и Хъксли коя част от състезанието е била най-трудната и това предизвика дълъг, изпълнен с тестостерон разговор за това как можели да тичат още няколко километра и че може би им трябвало по-голямо предизвикателство, като например триатлона „Железният мъж“ или дори нещо още по-авантюристично. Като изкачването на Монт Рейниър.

— Сега какво? Ще изкачвате планина ли? — попита Брук. — И защо по-точно?

— Защото можем — отговори наперено Кейд.

— О, Боже, просто мъже — поклати глава и Адисън.

— Да знаете, че ако тръгнете да го правите и аз съм с вас — предупреди ги Саймън.

Хъксли вече бе извадил мобилния си и търсеше в гугъл кое време е най-подходящо за изкачването на планината. Спорът продължи на тази тема, всички се закачаха и шегуваха, докато се хранеха.

Когато останалата част от компанията си тръгна, Саймън дръпна брат си встрани.

— Остани за по една бира.

Вон моментално стана подозрителен — предполагаше, че точно в този момент брат му трябваше да участва в разпределението на местата за сватбения обяд, да репетира първия танц с булката или да правя нещо друго, свързано с подготовката на този ден.

— Защо?

— Трябва ли човек да има причина, за да изпие една бира с брат си? — попита Саймън, докато го погледна обидено. — Ще се оженя след шест дни. Скоро ще имам и бебе. Един господ знае колко възможности ще имам в бъдеще, за да поговорим само двамата, насаме.

О, добре. Вон последва брат си към бара, но си остана подозрителен.

Двамата седнаха и Саймън изчака около пет секунди преди барманът да плъзне към тях две бутилки бира.

— Такааа. Става дума за Сидни — започна той.

Боже. Пак ли?

Вон поклати глава.

— Знаех си.

Саймън почука с пръст по плота.

— Слушай, аз съм ти брат. Виждам, че през последните няколко седмици нещо те тормози, затова трябва да поговорим. Точно това ще направим сега.

— Добре де, добре. Точно това ще направим. — Вон се престори на объркан. — Я ми напомни, колко време ти трябваше да споделиш с мен, че Изабел е бременна?

— Добре, точно това ще направим сега — повтори Саймън, докато го гледаше, сякаш се чудеше дали да започне да говори. — Онази вечер, когато вечеряхме с мама и татко в „Розовата пъпка“, видях как гледаш Сидни.

Вон отпи спокойно от бирата си.

— Диалог означава да говорим, но и ти също трябва да говориш — обясни Саймън.

Вон само го погледна и продължи да мълчи.

— Не знам за теб, но аз мисля, че е страхотно двама братя да споделят помежду си.

Като знаеше, че Саймън няма да се откаже, Вон се предаде.

— Какво искаш да ти кажа? Че мисля за Сидни? Я ми кажи нещо — какъв е смисълът да ти го призная? И защо трябва да го правя? — Той направи широк жест с бирата в ръка. — Тя сега се среща с някакъв тип на име Тайлър.

— Та като заговори на тази тема, трябва да ти кажа, че преди ден тя дойде при Изабел да си говорят. Двете ме прогониха в дневната, но когато минах покрай спалнята, за да взема нещо, дочух няколко думи.

— Не искам да знам! — прекъсна го Вон.

Саймън го погледа под око.

— Добре де, какво чу?

— Сидни каза, че го е целунала.

Първоначално Вон не продума нищо, сетне насочи вниманието си към бирата.

— Е, сега вече се чувствам много по-добре. Благодаря за сърдечния разговор, брато. Наистина трябва да го правим по-често.

— И какво? Само това ли ще кажеш? Ти наистина ли си готов да се предадеш? — изръмжа ядосан Саймън. — Това наистина е ход на страхливец.

Сега вече Вон се развълнува.

— Чакай, чакай. Мисля, че ти прескочи пели пет стъпки от диалога. Първо, трябва да извадим този пич Тайлър от уравнението. Като казваш „че се предавам“ имаш предвид, че искам връзка със Сидни. Но тук има един проблем и той е, че харесвам живота си такъв, какъвто е. Лесен, забавен и няма нужда да се справям с всякакви… проблеми и с това безпокойство, с тази дупка в стомаха ми всеки път, когато мисля, че тя е с някой друг мъж. Позволи ми да ти кажа нещо, което открих за тези чувства — гадни са и от тях боли.

Той видя, че брат му отвори уста и го спря с жест.

— Чакай, не съм свършил. Ти искаше от мен да споделя, така че правя точно това. И ще ти кажа още нещо. Ако извадим този пич Тайлър от уравнението, и ако приемем — хипотетично, че аз искам да заменя своя хубав, приятен и забавен живот с притеснения, мъки и безпокойство, все още си остава съвсем дребния проблем, че Сидни не иска да бъде с мен.

— Ти не знаеш това — противоречи му Саймън.

— Чух я да го казва съвсем ясно, когато двамата с теб бяхме отвън под прозорчето и подслушвахме.

— Онова, което тя каза бе, че е достатъчно умна, да не се влюбва в мъж като теб.

Вон вдигна ръце.

— Е, да де, точно така.

— Това значи, че трябва да я убедиш, че вече не си такъв.

Вон се наведе напред.

— Но ако повече не съм си аз, тогава кой съм? — попита намусено.

Саймън го загледа.

— Мъжът, когото тя заслужава.

Той изгледа втренчено Вон, преди да върне вниманието си към бирата.

— Можеш да ми извадиш всякакви хипотетични предположения, но в крайна сметка мисля, че всичко се свежда до един-единствен въпрос: „Искаш ли да бъдеш този мъж?“.

Отпи дълга глътка от бутилката и остави Вон да размишлява върху думите му.