Джули Джеймс
Сватбена лудост (32)

32

В четвъртък вечер Вон се срещна с Хъксли и останалите от резервния отряд, за да преговорят детайлите от плана за срещата с отряда на Притчет, която щеше да се проведе по-късно същата нощ. Това щеше да бъде четвъртата среща с полицаите и всички знаеха какво могат да очакват.

Неочаквано получиха обаждане от отряда за специални операции, който проследяваше заподозрените.

— Промяна в ситуацията — докладва агент Ромеро, водачът на отряд SOG. — Към групата се присъедини нов човек.

— Какво знаем за него? — попита Вон.

— Дошъл е на мястото за срещата точно преди да отпътуват за Индианаполис. Проследихме регистрационния номер. Името му е Майк Махони — полицай Майк Махони, брат на полицай Джеймс Махони. Миналата година се с присъединил към Чикагската полиция.

— Две мръсни ченгета от едно семейство колко трогателно. Значи Джеймс е решил да включи и брат си в действие — поклати глава Вон.

— Така изглежда. Въпреки че отначало не бе приет добре — продължи Ромеро. — Имаше някакъв спор между Притчет и братята, когато се появиха. Майк Махони изглежда избухлив и луда глава, ако съдя по начина, по който говори с Притчет. Може би Притчет се е разтревожил, че присъствието му няма да бъде полезно за бизнеса.

— С какво е въоръжен Махони?

— Само с пистолет като всички останали.

— Предупреди ли Лайънс? — попита Вон. Имайки предвид агента под прикритие, който се представяше за неговия търговец на оръжие в Индианаполис.

— Все още не. Искахме да кажем първо на теб.

— Тогава да го предупредим. — Той се обади на Лайънс и му разказа последните новини. Ромеро съобщи, че ще ги държи в течение за всяко необичайно действие, докато отрядът му следи ченгетата до Индианаполис, а Лайънс обеща да се обади веднага, след като предаде оръжията на хората на Притчет.

Вон затвори и докладва на Хъксли и останалите от отряда.

— Мислиш ли, че този нов човек ще създаде проблем? — попита Хъксли.

— Мисля, че трябва да сме готови за подобна възможност.

Най-вероятното обяснение бе Майк Махони да е дочул, че брат му печели допълнително пари, при това в брой и непроследими, и да е решил, че и той иска да намаже от контрабандния канал. Но това нямаше значение, Вон трябваше да бъде готов за всичко.

Той отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади метална кутия, където държеше своя „Кимбър 1911“ — пистолетът, който бе избрал да носи по време на тази операция. Зареди го и го прибра в кобура му.

 

 

По-късно, тъкмо когато се прибра вкъщи и се дегизира с дизайнерския костюм на Майк Съливан, се обади Лайънс.

— Току-що тръгнаха с оръжията — докладва, агентът.

— Как е новият?

— Млад. Силен. С голямо его. Скарах се на Притчет, че е довел нов човек, а този Махони въобще не се притесни — беше отговорът.

— Ще слушаме тази песен до края — рече Йон. След като Лайънс затвори, той се обади на Ромеро, който бе в една от колите, проследяващи ченгетата обратно към Чикаго. — Как сте?

— Работим, както винаги! — докладва Ромеро. — Следя вана, в който са братя Махони, а те следват стандартния маршрут.

— Просто исках да се уверя, че новият човек няма някакви велики идеи за моите оръжия.

— Ако се случи и моят отряд трябва да ги арестува, позволи ми да бъда този, който ще им съобщи, че оръжията дори не работят — помоли Ромеро.

— Няма начин. Запазил съм тази прекрасна новина за себе си в момента, в който ще арестувам Притчет — завърши разговора Вон и си сложи „Ролекса“, поверен му от „Стейджхенд“ — това бе вътрешната група на ФБР, която осигуряваше реквизита за операциите под прикритие. Като остави собствения си мобилен на кухненския плот, той пъхна в джоба телефона, който използваше като Съливан.

Беше време за шоу.

От вътрешността на „Хамъра“ Вон видя светлините на фаровете на двата приближаващи вана. Излезе от своя джип и изчака колите да приближат и да спрат пред него.

Вон прецени Майк Махони, когато младият полицай излезе от втория ван. Двадесет и три-четири годишен, с телосложение като на танк, той носеше тениска, вкарана в чифт работни панталони с големи джобове, така че пистолетът му се виждаше ясно.

Лош вид.

— Кой е този, да го…? — попита той Притчет, кимайки враждебно към Майк, държейки се като купувач на оръжие, чиито контрабандисти току-що са му показали неочакван и нежелан гост.

— Аз съм шибаният здравеняк, ето кой съм — отвърна наперено Майк.

Ясно, младият брат Махони беше истински чаровник.

Притчет — бизнесменът на групата, побърза да загаси потенциалния пожар.

— Той е братът на Джейми. Майк. Също ченге. Джейми му казал за операцията, която провеждаме, и той поискал да участва. Смятам, че при количеството оръжие, което ще вкараме в града, не е зле да имаме допълнителна помощ. Само за по-сигурно.

Вон знаеше, че Притчет лъже — според информацията от Ромеро, полицаят ни най-малко не бе доволен, че Майк се е присъединил към тях тази нощ. Но се опита да заблуди всички, че е добър лъжец.

— Струва ми се, че Джейми трябва да се потруди, за да му затвори устата — рече Вон и приближи до Притчет. — Следващия път, когато сметнеш, че ти трябва допълнителна физическа сила, първо се свържи с мен. Ясно ли е?

Притчет преглътна нервно. За пръв път не изглеждаше самодоволен.

— Ти си шефът.

— Абсолютно правилно. — Вон посочи вановете, — да видим какво имате за мен.

Видимо облекчен, че нещата се завърнаха в релси, Притчет изтича към своя ван и отвори багажника. Вон приближи и видя два големи сака. Точно както при предишните две доставки. Проверката на чантите разкри полуавтоматични пушки AR-15, които Вон отново провери пред полицаите, за да бъдат наясно какво пренасят нелегално.

След като преброи всички оръжия, той отиде при втория ван. Вътре в него също имаше две чанти, всяка пълна с по двадесет и пет пистолета.

— Изглежда добре — кимна с глава. — Да ги натоварим.

Вон и полицаите грабнаха саковете и ги пренесоха до неговия джип. Докато ги товареха, погледна назад и видя братята Махони и Хауърд да стоят зад втория ван, където бе останала четвъртата торба с оръжие. Тримата мъже бяха събрали главите си, докато си говореха.

В този момент Вон заподозря, че на хоризонта се задават неприятности.

— Става ли нещо, което трябва да знам? — попита той Притчет.

— По-добре да не става — измърмори той.

Печелейки време, Вон запази спокойната си походка, докато се отдалечаваше. Предполагаше, че става нещо, и прехвърли в ума си няколко възможности. Съмняваше се, че братята Махони и Хауърд планират да откраднат оръжията, защото три от саковете вече бяха в неговия автомобил. По-вероятно бе да го изнудват за повече пари.

Освен ако не планираха да го убият и така да вземат и оръжията, и парите.

Мястото бе обкръжено от неговите хора от резервния отряд и още осем момчета от отряда за специални операции, всички чуваха и виждаха разтоварването. Също като Вон тези дванадесет мъже току-що идентифицираха братята Махони и Хауърд като вероятен проблем — всъщност проблеми, които бяха въоръжени. А това означаваше, че всички бяха в бойна готовност и под тревога.

Когато Вон почти стигна до вана, Майк Махони пристъпи напред, застана пред сака с пистолети и кръстоса огромните си ръце на гърдите си.

— Преди да вземеш тази торба, Съливан, искам да си поговорим.

Играейки ролята си, Вон не обърна внимание на думите и отвърна с пренебрежение.

— Не, няма. Аз дори не те познавам.

Дали поради гняв, бабаитство или чиста глупост, Махони посегна към пистолета си. По дяволите. Инстинктът проработи и Вон моментално хвана собствения си пищов. Насочи го директно към Майк, преди още полицаят да успее да извади своя от кобура.

— По-леко с това желязо, Махони — предупреди тихо Вон.

За нещастие не всички останали останаха спокойни. Другите ченгета моментално извадиха своите оръжия, реагирайки на гледката, че един нелегален купувач на оръжие насочва пистолет към един от техните.

За част от секундата Вон се оказа пред насочените дула на пет заредени пистолета.

— Не мърдай, Съливан — предупреди Джейми Махони с нисък глас.

Докато стоеше в тъмната алея, заобиколен от група корумпирани ченгета, които го държаха на мушката си, той вече знаеше, че неприятностите не се задаваха на хоризонта. Те вече бяха тук.

Сърцето на Вон блъскаше като парна машина в гърдите му.

Разполагаше само с няколко секунди да успокои ситуацията, преди адът да се изсипе върху него. Петте пистолета, насочени към главата му въобще не бяха за пренебрегване. Но имаше и още един проблем, с който трябваше да се справи — за всички останали отрядът на ФБР и екипът за специални операции, които бяха обградили мястото, бяха неизвестни.

Той знаеше съвсем точно какво се случва в този момент. Резервният отряд заедно с Хъксли, бяха видели как ченгетата извадиха оръжията си и бяха готови да се намесят. Снайперистите на SOG вече бяха взели на мушка шестте мишени и пръстите им бяха върху спусъците, готови да ги натиснат.

Според стандартния протокол при провеждането на всички операции под прикритие, Вон имаше парола, кодова фраза. В този случай тя бе „Нямам нужда от този боклук“, която щеше да послужи като сигнал за останалите агенти, че не контролира ситуацията и ченгетата трябва да бъдат свалени.

Той не я каза. Все още не.

— На твое място бих обмислил внимателно следващия си ход, Притчет — произнесе Вон, обръщайки се към лидера на бандата.

Майк Махони отговори вместо него. Тонът му бе арогантен и подсказваше колко е убеден, че държи Вон за топките и командва парада.

— Май ще си поговорим все пак. А, Съливан? Брат ми каза, че плащаш само петнадесет хиляди на курс. — Очите му се плъзнаха и огледаха „Ролекса“ върху китката му. — Мисля, че можеш да предложиш повече.

— Това ли е великият ти план? Да ме раздрусаш и изтръскаш за повече мангизи? — попита Вон.

— Ъхъ. За това става дума.

— Ще е по-добре да помислиш за друг план — посъветва го Вон.

— Защо? — изръмжа младият Махони.

— Защото донесох само петнадесет бона със себе си, глупако.

Тези думи моментално изтриха усмивката от лицето на Махони.

След като неутрализира идеята, че могат да спечелят повече пари, Вон се обърна към водача им.

— Притчет, добра работа свършихме и тази вечер. Спечели почти четири хиляди на парче за една нощ работа. Не я проваляй като слушаш този задник.

— Той блъфира — прекъсна го Майк Махони.

Тонът на Вон остана непроменен.

— Моят продавач знае, кои сте. Ако изчезна тази вечер и тези оръжия изчезнат с мен, хората, с които работя, ще знаят, че вие сте откраднали от тях. Уверявам те, че не искаш това. — Той направи пауза, за да им позволи да проумеят чутото. — Така че, ето какво ще направим. Аз ще си взема моята чанта и ще се върна при колата си. След като седна в нея, ще оставя парите на земята и ще отпътувам. — Той огледа цялата група. — Някой да има нещо против този план?

Всички ченгета мълчаха. Най-накрая Притчет отговори, като не откъсваше поглед от Майк Махони.

— Не. Съгласни.

— Добре. — Продължавайки да държи на мушка по-младия брат Махони, Вон грабна дръжките на сака с лявата си ръка и го преметна през рамо. Тялото му се напрегна, готово да отвърне на всяко движение, което някой направи.

Тръгна, отдалечавайки се от вана, всички останали го проследиха с очи и без да го изпускат от прицел. Майк Махони стисна челюст, но всички други останаха спокойни. Не помръдваха. Вон стигна до „Хамъра“ остави чантата в багажника и го затвори с лявата си ръка. Веднага след като се качи в колата, запали мотора и посегна към жабката.

Отвори прозореца и безцеремонно хвърли плика с парите в прахта.

Когато потегли, въздъхна, знаейки, че в този момент снайперистите отпуснаха пръстите си от спусъците на пушките.

Когато пристигна на паркинга на няколко мили от склада, където се срещна с групата на Притчет, Хъксли и останалите вече бяха там и го чакаха.

Хъксли приближи до „Хамъра“, наблюдавайки как Вон излиза от него.

— И така. Установихме, че новият член на бандата ще бъде проблем — рече Вон.

Клатейки глава партньорът му пристъпи по-близо, подаде ръка и поклати глава.

— Отлична работа.

За пръв път Вон не отговори с шега.

— Благодаря ти, Сет.

Другите колеги се събраха около тях, а отрядът SOG също дойде със своите джипове.

— Добра работа. Как само избегна куршума! Щяха да те застрелят като пиле — похвали го Ромеро, докато слизаше от мястото на шофьора.

Този коментар бе умишлено лек, закачлив и лекомислен и Вон оценяваше това. След напрегната ситуация агентите се нуждаеха от разпускане, за да свалят нивото на адреналина. Малко лекота и присмех обикновено вършеха добра работа за тази цел.

Всички се скупчиха около него в израз на другарство и колегиалност. Това бяха миговете, в които агентите разискваха и обсъждаха събитията от всички гледни точки. След като групата се разпръсна, Вон шофира до офиса, за да остави „Хамъра“ и да го смени със собствената си кола. Раздели се с Хъксли на паркинга в сградата на ФБР.

— Добре ли си? — попита го Хъксли.

— Отлично. — Просто искаше да се прибере вкъщи, да се отпусне и обмисли всичко.

— Когато се случи подобно нещо, човек се замисля, нали?

Вон се усмихна. Да, мисълта, коя го бе минала през ума му в онзи момент, бе почти неуловима, но това не я правеше по-малко важна.

— Ще се видим в понеделник, Хъкс.

Той се прибра бързо у дома. Минаваше два сутринта и по улиците нямаше голямо движение. Качи се в апартамента си и остави повечето лампи изключени, с изключение на една върху нощното шкафче с приглушено осветление.

Седна на ръба на леглото и въздъхна. В главата му се разиграха събитията от изминалата вечер, повече от един път, но всеки път стигаше до един и същ момент. До онзи миг, в който всички извадиха оръжията си и ти насочиха срещу него. Тогава си помисли: Е, това беше. Дотук бях.

И в този единствен миг си помисли не за някой друг, а за Сидни.

Всичко стана за част от секундата — в главата му като бърз отблясък избухна усмивката й, когато дръпна вратовръзката му в ресторанта. В онзи момент се бе отдръпнал, опитвайки да се направи на безучастен и безпристрастен, но сега си помисли, че трябваше да каже… нещо. Нещо различно от наздравицата, с която я поздрави, че излиза с друг мъж.

Той просто беше идиот! Тъй, проклет идиот!

Вон прекара ръка през косата си, чувстваше се по-нервен и по-неспокоен от обикновено.

Свали сакото в желанието си да се отърве от дрехите си на агент под прикритие, и тогава осъзна, че във вътрешния си джоб все още носеше телефона на Марк Съливан. Спомни си, че остави своя на плота, и отиде в кухнята.

Включи лампата и взе апарата, забелязвайки, че някой му бе оставил гласово съобщение.

Сидни.

Веднага го пусна на прослушване.

Здравей, аз съм. Щях да чакам до утре на репетицията, но просто… не мога да се сдържа, искам да ти се обадя. Получих чантичката от Джини и тя ми разказа какво си сторил за мен. Вон, това е най-най-хубавото нещо, което някой някога е правил. Мислих за теб и… не знам… Искам да ти благодаря. О, и освен това, научих как си наритал задниците на всички на триатлона и че имаш планове да изкачваш планина. Защо ли не съм изненадва, Робъртс?

Вон се усмихна, гърдите му се стегнаха, докато слушаше гласа й.

„Благодаря ти отново за чантичката — нямам търпение да я покажа на Изабел. Надявам се да те видя утре. Лека нощ“.

Съобщението свърши. Вон остави телефона и го гледа дълго.

След един без съмнение тежък, опасен и шибан работен ден, тя бе единственият човек, когото искаше да види. Тя бе единственият човек, когото винаги искаше да вижда.

Вече знаеше какво трябва да направи. Повече никакви глупости. Никакви скапани игрички, никакви преструвки, че не се интересува от нея, или че му е все едно. Може би щеше да се провали и да изгори в пламъци, а може би, ако й кажеше какво чувства, нищо нямаше да се промени.

Но имаше само един начин да разбере.