Джули Джеймс
Сватбена лудост (18)

18

По-късно същия ден, след като се наспа, изкъпа и закуси, Сидни отиде до болницата, за да види Изабел. Когато излезе от къщи, забеляза, че Саймън бе взел колата си. За втори път този ден почувства облекчение и се усмихна благодарно, че не бе дошъл в ранните часове на утрото и не бе видял колата на Вон, паркирана пред къщата й. Това нямаше… нямаше да е добре.

Що се отнасяше до нея, Изабел и Саймън никога не биваше да научават, че бе прекарала нощта с Вон. Миналата нощ беше хубава и страстна, направо супер, но трябваше да си остане само една. Секс за една нощ. Тя със сигурност бе привлечена от Вон и не съжаляваше, че спа с него, но според нея от това нямаше да излезе нищо сериозно. Както каза Триш, той не бе мистър „Завинаги“.

Но беше фантастичен мистър „Засега“.

Сидни паркира в паркинга на болницата, мислейки си как да изтрие всички следи от издайническото задоволство, подсказващи „току-що ставам от леглото след една страхотна нощ“, преди да влезе в стаята на сестра си. По принцип не пазеше тайни от Изабел, но сега бе различно. За всички щеше да бъде неудобно и неловко, ако Изабел и Саймън знаеха, че е преспала с Вон — особено след като нито тя, нито той имаха някакви сериозни намерения да продължат тази връзка. Или да задълбочат нещата.

Просто се дръж нормално, нареди на себе си Сидни, докато излизаше от асансьора на етажа на Изабел. Сякаш нищо не се е случило. Саймън и Изабел щяха да разберат, че снощи Вон я е изпратил до вкъщи. След това са се разделили. Това беше историята й за прикритие и тя, като самоуверена жена, каквато бе, нямаше да има проблем да я поддържа.

В този миг, точно пред стаята на Изабел, спря като закована, дочувайки познат мъжки глас със забележителен секси тембър.

По дяволите. Вон беше вътре.

Сидни се зарадва, че завесата около леглото на Изабел е спусната. Така никой не знаеше, че е тук. Нуждаеше се от известно разстояние между себе си и него, особено след като горещите спомени от снощи и всичко, което правиха, бяха съвсем пресни в паметта й. Тя се обърна да излезе, смятайки да направи някои покупки по „Мичиган Авеню“ и да се върне след около час. Но в този момент дочу част от разговора, който Вон водеше с Изабел и Саймън.

— Мислех си, защо го явно имате много задачи, че може и аз да свърша нещо и да ви бъда от полза за сватбата.

Последва гробно мълчание.

— Знаете ли, престанете да ме гледате сякаш веждите ми са окапали! — скара им се той.

Докато излизаше от стаята, Сидни едва се пребори с усмивката си, когато чу как Изабел и Саймън избухнаха в смях. Вон продължи.

— Знам, че не съм човекът, за когото се сещате, когато става дума за сватба. Но много ми се иска да бъда част от вашата сватба.

Навън в коридора Сидни не можа да удържи усмивката си. Добре. Това наистина беше мило от негова страна.

— Много ще ни хареса, Вон. Благодарим ти — рече Саймън. — Последва звук, който подсказваше, че двамата мъже се потупват по гърба (О. Значи братята Робъртс се прегърнаха) и сетне проговори сестра й.

— Всъщност, ако наистина се интересуваш, следващата неделя сме насрочили дегустацията в „Лейкшор Клъб“, за да изберем окончателното месо за приема. Казаха ни, че можем да вземем с нас двама гости, така че смятахме да поканим Сидни. Може би ти също ще дойдеш?

— С удоволствие — отвърна Вон.

Сидни отстъпи от вратата, когато те свършиха разговора. Докато вървеше към асансьора, мислеше за забележката на Изабел.

Нашата дегустация в „Лейкшор Клъб“. Смятахме да поканим Сидни.

Последния път, когато посети „Лейкшор Клъб“ беше преди седем месеца, когато Дъглас, управителят на клуба я информира, че за голямо съжаление не може да й върне депозита, който е платила за сватбата, тъй като насрочената дата е съвсем близо. И ето че в неделя щеше да се наложи да се върне там, но не като булка, а като кума. И като булката, която така и никога не стана.

Просто си представи колко много хора щяха да се подсмихват ехидно, като я видят.

 

 

Вон спря колата си до вратата от ковано желязо в началото на алеята за автомобили на „Лейкшор Клъб“ и каза името си на пазача.

— Вон Робъртс. Тук съм за дегустацията за сватбата Робъртс-Синклер.

Охраната се консултира със списъка на гостите и кимна.

— Ще бъде в залата за приеми. Следвайте алеята, докато стигнете до края й. Ще видите бяла постройка с колони, която гледа към езерото.

Вон благодари и продължи. Подмина тенис кортовете, един външен и един покрит басейн, закрита пързалка и живописно голф игрище с девет дупки, преди да стигне до мястото — достолепна и величествена бяла сграда в Грегориански стил.

Когато спря на паркинга, забеляза черния мерцедес на Сидни. Беше минала цяла седмица, откакто бяха заедно. И двамата се държаха на разстояние след бурната им любовна нощ, както се очакваше от гузни любовници. За да избегне емоционални обърквания, той спазваше стриктно правилото да не се вижда с една и съща жена два пъти в една седмица.

Технически погледнато, в 7:35 тази сутрин този срок бе свършил и той бе свободен да не спазва това правило по отношение на Сидни Синклер. Не че очакваше нещо да се случи, но просто… просто си отбеляза този факт наум.

Вон премина алеята до отворената входна врата на сградата и влезе. Вратите вляво от него водеха към голяма бална зала, вероятно същата, в която се правеха приемите.

Той прекрачи прага и видя, че високите френски врати от тавана до пода водеха към една тераса. Излезе навън и зърна блестящата синя вода на езерото Мичиган, което се простираше безкрайно пред него. Усмихна се леко, чувствайки се горд от големия момент на брат си, когато си представи как Саймън ще танцува с Изабел тук, или родителите му, за които бе напълно сигурен, че никога преди не бяха присъствали на сватба от такъв ранг.

Семейство Робъртс от Епъл Каньон наистина се бе издигнало и преуспяваше.

— Вие сигурно сте братът на Саймън.

При тези думи Вон се обърна, за да види един елегантно облечен мъж, който го последва на терасата.

— Виновен по всички обвинения. Аз съм Вон Робъртс. — Той подаде ръка.

Другият мъж, облечен в безупречен летен костюм от лен и синя риза, се усмихна, докато се здрависваха.

— Аз съм Дъглас Слейтър, управител за тържествата в „Лейкшор Клъб“. Изабел се обади само преди няколко минути и каза, че двамата със Саймън са закъснели за срещата си с цветаря. Предупреди, че ще пристигнат тук с няколко минути забавяне. Видях ви и помислих, дали мога да ви донеса нещо за пиене, докато чакате.

Телефонът на Вон зазвъня. Той го извади от джоба на сакото си и видя, че има съобщение от Изабел. Която му се извиняваше за закъснението.

— Благодаря, но засега съм добре — каза в отговор на предложението на Дъглас за напитка. Прибра телефона в джоба си. — Виждали ли сте сестрата на Изабел — Сидни?

— Все още не. Вие сте първият пристигнал.

Но той видя колата й и знаеше, че е някъде тук. Мистериозно липсващата мис Синклер беше някъде наоколо.

Дъглас наклони глава, тонът му омекна.

— Като говорим за Сидни… Как се справя напоследък? Мислих за нея след… онази история.

Всъщност Вон не знаеше много, въпреки че имаше някаква бегла представа какво се бе случило между Сидни и нейния бивш годеник.

— Справя се страхотно — отговори той. Поне преди седмица я оставих в такова състояние. Сетне се огледа наоколо.

— Може би ще се разходя малко, докато чакам.

— Разбира се. — Дъглас му посочи наляво, където терасата обикаляше залата. — Не знам дали сте голфър, но ако слезете по стълбите зад ъгъла и следвате пътеката вляво, ще стигнете до една беседка, откъдето има прекрасна гледка към нашите девет дупки.

Вероятно Сидни също бе решила да провери какъв е изгледът, докато чака.

— Благодаря за упътването. — Вон последва посоката, показана му от Дъглас, и бързо откри пътеката. Тя го отведе далеч от езерото, до една голяма зелена морава, която не се виждаше от пътя и от паркинга. Моравата се изкачваше нагоре и на върха на хълма, сгушена близо до плачеща върба, бе беседката. Той забеляза червен отблясък вътре в нея и се отправи натам.

Сидни стоеше с гръб към него, подпряла ръце върху дървените перила, а слънчевите лъчи хвърляха златисти и огнени отблясъци в косата й. Вон забави крачка, докато приближи. Отчасти защото трябваше да признае, че тя изглежда зашеметяващо заради убийствените червени обувки с високи токчета и още една от нейните летни рокли. Този път роклята бе в червено, оранжево и синьо, и изглеждаше едновременно артистична и изключително шикозна, нюйоркска, с впита горна част и раздвижена ефирна пола. Но също така, защото в начина, но който гледаше към голф игрището, имаше нещо мрачно.

Стъпките му бяха леки върху дървените стълби, водещи до беседката. Сидни се обърна и го видя, докато приближаваше.

Той пристъпи към нея до перилата.

— Тук ли се криеш? — попита безцеремонно.

Тя го погледна изненадана.

— Не. — Но след миг си призна. — Може би малко. Получих съобщение от Изабел, че ще закъснеят и нямах настроение да вися вътре и да чакам.

— Дъглас — шефът по тържествата, пита за теб. Искаше да знае дали си добре.

— Така ли попита? — Тя наклони глава и го имитира: „Как се справя Сидни?“ — При това се усмихна леко. — Досега ми се е случвало много пъти.

Вон очакваше да види дали ще продължи.

— Ти очевидно знаеш, че има нещо.

— Да.

— Предполагам, че очакваш да ти разкажа.

— Не. Не очаквам.

Настъпи дълга тишина.

— Добре… След както ме притискаш с тези въпроси, агент Робъртс, ще ти отговоря — рече саркастично тя. — Виж, мисля, че е неизбежно и ще го разбереш преди сватбата на Саймън и Изабел. Предполагам, че би предпочел да го чуеш директно от мен. — Тя посочи към бялата постройка вдясно.

— Ето там трябваше да се омъжа миналия октомври. Но аз отмених сватбата, защото скъсах с годеника си месец преди това.

— Името му?

— Броуди. И няма нужда да ми задаваш въпроси, докато не ти разкажа цялата история. Това ще съсипе логиката на събитията.

Той се пребори с напиращата усмивка.

— Извинявай.

— Беше неделя и аз бях в булчинския салон за последната проба на роклята. Хората, които работеха в салона бяха свършили страхотна работа, така че ме накараха да обуя обувките и да сложа воала, защото така тоалетът щеше да бъде завършен. Накараха ме да изляза от пробната, да приближа тройното огледало в центъра на магазина, докато всички охкаха и ахкаха при вида на роклята. И тогава в магазина влезе една жена. — Сидни млъкна за миг, сякаш да събере спомените си. — Застана за миг, загледа ме втренчено и накрая попита: „Вие сте Сидни Синклер, нали?“. Помислих си, че сигурно е по-малката сестра на една от приятелките ми, защото аз не я познавах, но тя очевидно ме познаваше. Така че отвърнах: „Съжалявам. Познаваме ли се?“. На което тя отговори: „Вие би трябвало да ме познавате. Аз съм жената, която годеникът ви чука през последните три месеца.“.

— Сидни — произнесе Вон, гласът му беше по-нежен от обикновено.

— Ето, и ти наклони главата си.

Добре. Искаше да й каже, че не е необходимо да разказва всичко това, но почувства, че тя има нужда да сподели историята по този начин.

— И ти. Какво направи?

— Дааа. Като гледах как стои пред всички продавачки в салона, без да споменавам клиентите, които се бяха насъбрали, за да видят моя миг на триумф, нямаше много неща, които можех да направя. Извиних се и излязох с жената пред магазина. Застанахме на улицата и аз я предизвиках: „Е, хайде, давайте. Искам да чуя всичко“.

Тук Сидни сви рамене.

— И тя ми каза всичко. Как се срещнали с Броуди в залата за тренировки, онова, което той й бе разказал за мен и как бил направо побъркан, че трябвало да се ожени, и всички начини и всички пъти, когато били правили секс — включително в нашия апартамент и в нашето легло, когато съм пътувала. Очевидно се бе опитала да го убеди да скъса с мен. Но когато той отказал, ме проследила от апартамента до булчинския салон, смятайки, че ще ме хване насаме и ще се погрижи сама за нещата.

Тя погледна към голф игрището.

— След като чух всичко, което каза, аз просто… просто си тръгнах. Вървях цели двадесет пресечки до нашия апартамент. Докато стигна, на краката ми излязоха мазоли, свалих обувките си, за да изкача двата етажа стълби. Отворих вратата, Броуди седеше и четеше „Уолстрийт Джърнал“, сякаш това бе най-обикновен неделен следобед. Когато ме видя пред себе си, боса, облечена в булчинската рокля, устата му се отвори. Но след това се усмихна и каза: „Това не носи ли нещастие?“

— Моля те, кажи ми, че си запратила обувките си право в главата на този негодник.

Това предизвика кратка усмивка върху устните й.

— Повярвай ми. Бях силно изкушена. Но в този момент вече бях изтощена. Затова му казах да си събере багажа и да се маха.

Вон искаше да каже много неща в отговор на историята, която чу. Но всичко се сведе само до едно изречение.

— Твоят бивш е истински негодник.

— Да. А аз съм глупачката, която не разбра това навреме.

Той наведе глава, мислейки какво да каже.

— Ние във ФБР си имаме максима. Нещо като мантра: „Вярвай, но провери. Проверката е висша форма на доверие“. Това значи винаги да проверяваш онова, което някой ти казва, без значение колко много вярваш на човека.

— Проверката е висша форма на доверие. Харесва ми — отвърна тя. — Колко жалко, че не съм чула тази мантра преди три години.

Вон обърна лице към нея.

— Въпросът е, че ние сме обучени професионално. Всеки агент се хвали е инстинктите си, със способностите си да разчита хората и да знае кога някой лъже. Да, ние правим проверки, когато е възможно. Но защото сме хора — понякога вярваме на грешния човек. А ти си също само човек, Сидни. — Той я ръчна в ребрата. — Колкото и да не ти се иска да го признаеш.

— Само малко. — Тя го изгледа преценяващо. — Какво става? Ти изведнъж стана прекалено… добър.

— Колко мило от твоя страна, Синклер. Как успя да го кажеш с толкова искрена изненада?

— Извинявай — разсмя се тя. В този миг телефонът й иззвъня и тя го потърси в чантата си. — Изабел. Пише, че пристигат.

Няколко минути по-късно групата вече седеше на подредена за дегустацията правоъгълна маса в залата за приеми. Вон бе от лявата страна на Сидни, а от дясната й страна седеше Дъглас, мениджърът за тържествата.

От противоположната страна на масата, Изабел мислеше съсредоточено над предложените разядки и ордьоври пред нея.

— Добре, значи ще се спрем на салата капрезе, пълнени гъби с колбас и салвия, хапки с раци и скариди, кокосов орех, пълен със скариди — което означава, че ни трябват още два ордьовъра. Какво мислите за миди, увити в бекон? — Тя се обърна към Саймън, който седеше до нея.

— Ако питате мен, ще увия цялата тази вечеря в бекон. — Саймън погледна към Вон. — Подкрепи ме де, куме!

— Абсолютно. Няма нищо по-хубаво от консервирано месо.

Докато останалата част от групата говореше, Сидни просто ги изключи от съзнанието си и гласовете им заглъхнаха. Това че беше тук, в тази зала, върна спомена от собствената й дегустация, за която двамата с Броуди долетяха от Ню Йорк. Беше един шеметен уикенд и сега си спомни как още тогава забеляза, че той е леко объркан, стресиран и нервен, докато се връщаха обратно в Ню Йорк. Каза й, че бил претрупан с работа, но сега вече знаеше, че всъщност най-вероятно е бързал да се върне при нея. При другата.

Аз съм жената, която той чука през последните три месеца. Правихме го в банята, върху кухненския плот… а също и в леглото ви.

— Сид, какво ще кажеш за пай с тиква? Повече ли ти харесва, или предпочиташ пролетни рулца?

Но най-хубаво бе, когато го направихме до стената в алеята зад твоя апартамент, докато ти приготвяше горе вечеря за рождения му ден!

— Сид!

Тя премига и видя, че всички я гледат.

— Извинете, просто бях… — Пое си въздух и се опита да събере мислите си. — Гласувам за пая с тиква. — Изабел я погледна с тревога, а Сидни почувства, че и Вон я гледа така.

Тя пренебрегна и двамата.

— Е, какво е следващото? — попита, потривайки ръце. — Салата, нали?

Твърдо решена повече да не пусне никакви неканени мисли да се промъкнат в ума й, Сидни се съсредоточи върху това да бъде ведра и любезна по време на цялата дегустация.

— Така. Значи телешко филе и сьомга за месоядните и картофено тики като алтернатива за вегетарианците — уточни избора Дъглас. Той се усмихна, посочвайки с химикалката си Изабел и Сидни. — Странно и забавно, как и двете избрахте абсолютно еднакви предястия.

Веднага след като думите излязоха от устата му, той погледна към Сидни с виновно изражение.

— Прости ми. Не биваше да го казвам.

— Великите умове мислят еднакво — рече Сидни, прекъсвайки извиненията му и вдигна чашата си към Изабел.

По-късно, на паркинга, докато си казваха довиждане, Изабел дръпна Сидни настрани.

— Съжалявам за конфузния момент. — Изглеждаше разкаяно. — Не биваше да те моля да идваш.

Сидни беше голямо момиче. Ако не искаше да дойде, можеше просто да каже „не“.

— Ти колко пъти имаш намерение да се жениш, Изабел?

— Ами… надявам се само веднъж.

— Точно така. И аз не искам да го пропусна. — Тъй като собственият им баща много рядко присъстваше в живота им, те двете си бяха обещали, че винаги ще се подкрепят във важните моменти и ще могат да разчитат една на друга за всичко.

Изабел стисна сестра си в прегръдка.

— Казвала ли съм ти колко съм щастлива, че се върна от Ню Йорк?

Сетне и двете се върнаха при мъжете, които разговаряха в колата на Саймън.

— До ушите ми стигна слух за някакъв имейл, изпратен до гостите за ергенското парти — попита Саймън.

— Сигурно е стигнал — кимна Вон.

— По скалата от едно до десет, колко трябва да се притеснявам за онова, което си ми подготвил?

Вон махна небрежно с ръка.

— О, нищо особено, може би две.

Саймън вдигна вежди.

— Две според теб или според мен?

— Ще видиш.

Забелязвайки Изабел и Сидни, които приближаваха, Саймън се усмихна.

— Всичко наред ли е?

— Да, ние сме добре — отвърна Изабел.

Двамата със Саймън им казаха довиждане, качиха се в колата му и отпътуваха.

Сидни се подпря на своята кола и наблюдава как сестра й се отдалечава. Когато се изгубиха от погледа й, тя въздъхна и огледа живописната зелена морава и елегантната бяла постройка.

— Трудно ли ти е да си тук? — попита Вон, приближавайки към нея.

Тя се замисли, преди да отговори.

— Връща някои спомени, за които предпочитам да не мисля.

Той кимна. Двамата останаха така за миг, сетне я погледна.

— Колко такива рокли имаш, между другото?

— Защо? Какво й е на роклята ми?

— Не съм казал, че й има нещо. — Очите му преминаха по тялото й. — Напротив. — Очевидно мислеше да спори, но сетне реши друго и сложи ръцете си от двете страни на Сидни, хващайки я по този начин в капан.

Тя се огледа.

— Ей, какво правиш?

Той наведе глава, думите му бяха тихи и изкусителни.

— Да речем, че знам един наистина страхотен начин да те накарам да мислиш за нещо друго, а не за тези неприятни и нежелани спомени.

— Ти си безсрамник — рече тя, макар че пулсът й направо препускаше, когато той стоеше толкова близо до нея.

В отговор получи само дяволита усмивка.