Джули Джеймс
Сватбена лудост (21)

21

В петък сутринта Сидни получи добри новини от своя отговорник човешки ресурси.

— Говорих с Карън, тя има оферта от „Пет Смарт“, но все още не е приела — съобщи й той. — С удоволствие ще дойде и ще разговаря с теб за „Бутици Витамини“, но трябва да действаме бързо.

Сидни се завъртя в стола и прегледа графика си в органайзера.

— Може ли да дойде във вторник? Или в сряда? Разбери кога е най-удобно за нея и аз ще го уредя.

— Добре, разбрано.

Тя прекара остатъка от сутринта на телефона първо с борда на директорите на „Бутици Витамини“, за да се увери, че поне двама от тях ще бъдат на разположение да се срещнат с Карън през следващата седмица. След това проведе дълъг разговор с консултантската фирма, която обикновено използваше в подобни ситуации, за да открият какъв компенсационен пакет са предложили „Пет Смарт“ на Карън и, което бе по-важното, какъв компенсационен пакет щеше да я убеди да дойде и да работи за „Бутици Витамини“.

Преди обед остави за малко телефона и раздвижи главата си, за да намести схванатите жили. Тъкмо мислеше, че трябва да изпрати един имейл на екипа си, за да ги запознае с последните събития, когато секретарката й позвъни.

— Не исках да прекъсвам разговорите ти, затова смятах да ти оставя бележка — каза Дарнъл с шепнещ глас. — Специален агент Вон Робъртс е на рецепцията. Настоява да говори с теб.

Вон? Тук? Сидни не знаеше дали да се смее, или да завърти очи при шепнещия затворнически глас на секретарката си, защото не се съмняваше, че специалният агент бе използвал титлата си, за да постигне точно тази реакция.

— Кажи на рецепцията, че идвам веднага.

 

 

Докато чакаше в модерно обзаведеното, лъскаво и елегантно лоби, Вон разгледа творбите на съвременното изкуство, които висяха по стените. След няколко минути чу звук от токчета, които уверено крачеха по мраморния под.

Знаеше кой идва.

Обърна се и видя Сидни да приближава. С усмивка оцени колко добре изглежда в сивия си стилен костюм — класически прави панталони, копринена блуза в цвят слонова кост и ефирен прасковен шал, завързан небрежно около врата.

Тя беше точно жената, от която се нуждаеше.

— Специален агент Робъртс — поздрави го тя, като приближи. — На какво дължа това удоволствие?

— Нуждая се от помощта ти.

Това я свари неподготвена. Тя пристъпи по-близо и сниши глас, изражението й се промени.

— Всичко наред ли е? Нали не е свързано с Изабел?

— Нищо подобно. Искам твоят съвет по отношение на модата.

— О, добре. — Тя го огледа. — С този костюм мисля, че вратовръзката ти може да бъде малко по-незабележима.

Той я погледна намусено, но си взе бележка относно размера на вратовръзката.

— Трябва да избера смокинги за сватбата.

— О, това наистина е важна работа. Смокингите дават тон на цялата сватба.

— Нали току-що казах същото — отвърна сухо Вон.

Тя наведе глава, синьо-зелените очи блестяха.

— Имаш ли някакъв проблем с избора, агент Робъртс? — Вече чувстваше колко много съжалява за това, че дойде.

— Там е работата. Саймън е купил своя смокинг и ми каза да избера за мен и шаферите. ОК. Няма проблем. Отидох в магазина и продавачът започна да ми задава разни идиотски въпроси. С папийонка или с вратовръзка? Колко широк искам да бъде реверът? Панталоните гладки ли да бъдат отпред или с фалта? Искам ли жилетка? Или пояс? Колко официални ще бъдат роклите на шаферките? Защото, както научих наскоро, много било важно облеклото на шаферите да подхожда на роклите на шаферките — обясни той, имитирайки сериозния глас на продавача.

— Това е така.

— Е? Ти какво ще носиш? — попита той.

— Рокля без презрамки с цвят на тъмно шампанско и шарф през бедрата.

Той вдигна вежди.

— Сексапилна ли е?

Тя отвърна също с вдигане на вежди.

— Ти само за това ли мислиш?

Да, това наистина бе по-интересно, отколкото какво щеше да облече на тази супермодна сватба — помисли си Вон.

— Виж, нося костюми всеки ден и мога да избера някакъв проклет смокинг. И ако това бе моята сватба, щях да вляза в магазина и да изляза за една минута. — Той долови, че тя го гледа доста странно и втренчено. — Какво?

— Чаках окото ти да започне да мига след думите „моята сватба“.

— Става дума за големия ден на твоята сестра и на брат ми. И тъй като съм абсолютно сигурен, че на света няма по-страшно нещо от бременна жена, чиято съвършена сватба е била провалена от кума, решил да сложи жилетка, вместо пояс, мисля, че трябва да бъда облечен правилно.

— Тогава отпиши жилетката. Изабел не може да ги понася.

— Добре. Хубаво, че вече го знам. Значи пояс.

— Никакъв пояс.

Вон се намръщи.

— Защо? Не трябва ли да нося нещо, което ще подхожда на цвета на твоята рокля?

— Трябва, ако беше 1998-а и щеше да ме водиш на бала в гимназията.

И… отново това подсмиване.

— Ти се забавляваш, нали?

— Всъщност малко.

Той пристъпи още по-близо.

— Сидни, помисли малко. Ти ще вървиш до мен по алеята на тази сватба. Ще бъдем заедно на стотици снимки. Снимки, които цялото семейство Синклер ще гледа през годините, които предстоят. Ако моята роля на кум е да те допълвам, нима ще рискуваш да се довериш на мен и онова, което реша да облека?

Тя помисли за миг.

— Почакай да взема чантата си.

Когато двамата влязоха през вратата на магазина за смокинги, продавачът, помагал на Вон по-рано, излезе да ги посрещне с широка усмивка.

— Специален агент Робъртс. Виждам, че се връщате с подкрепление.

— Това е Сидни, нашата прекрасна кума.

Тя поздрави и сетне посочи към Вон.

— Забравете всичко, което този човек ви е казал по време на предишното си посещение.

— Има навика да е малко саркастична — обясни Вон на продавача, без да му мигне окото. — Казвали са ми, че това е черта на нюйоркчани. Странно, защото е родена в Чикаго.

Докато минаваше покрай него, тя го сръга в ребрата и погледна един от смокингите.

— Саймън каза ли ти нещо за смокинга, който си е избрал?

— Каза, че няма опашки. — От изражението ни лицето й разра, че това не й помага. — Ние сме мъже — сви рамене той. — Не водим дълги и изтощителни разговори за дрехите си. Всъщност не водим дълги разговори за нищо.

Сидни се обърна отново към продавача.

— Ще се спрем на нещо класическо. Черно, сакото с две копчета. Гладки панталони, без пояс, и… — тя погледна Вон с преценяващ поглед — папийонка. Определено.

— Отличен избор — поклати одобрително глава мъжът. — Само да взема метъра си.

Той взе мерките на Вон и сетне попита за теглото, височината и размера на обувките. Отиде в задната стая и се върна с един смокинг и обувки.

— Пробната е ето там. Само извикайте, ако ви е нужно нещо. — Посочи стаята зад трикрилото огледало в центъра на магазина.

Вон свали своите дрехи и облече смокинга. Огледа се в огледалото и беше доволен да види, че му стои добре, сетне излезе навън. Сидни стоеше с гръб към него и говореше с продавача. Когато се обърна и го видя, премига от изненада.

— Изглеждаш толкова… — проточи глас, като не откъсваше очи от него. Сетне се прокашля и се овладя.

— Много добре. — Обиколи, преценявайки го от всички ъгли, докато той стоеше пред огледалото. — Изглежда, че ти е точно по мярка. Ти какво мислиш?

В този момент телефонът й неочаквано започна да звъни от чантата, която бе оставила на един от столовете.

— Извинете. Ще отговоря, ако е свързано с работата.

Докато Сидни гледаше телефона си, продавачът приближи до Вон.

— Искате ли да пробвате нещо друго? Имаме няколко различни вида, ако искате да направите сравнение.

Вон погледна към Сидни, която се смееше на нещо, докато разговаряше по телефона. Помисли си за реакцията й, когато го видя облечен в този смокинг.

— Знаете ли, предпочитам този.

Продавачът кимна с усмивка.

— Разбира се, сър.

 

 

Сидни взе една хапка от своето ризото и помисли за следващия си въпрос.

— Добре, имам едно предположение. Кой ще се напие и ще вдигне нелеп и неподходящ тост на приема?

За да й благодари за помощта при избора на смокинг, Вон я заведе на обяд в едно италианско бистро наблизо, което имаше открита градина, където необезпокоявано можеха да се насладят на хубавото време. Непринуденият им разговор започна с облог — кой ще бъде човекът, който най-вероятно ще попита Изабел дали е бременна и това ще доведе до всякакви непредвидени усложнения.

Докато навиваше своите спагети „гамберони“ на вилицата си, Вон не се замисли нито за миг, преди да отговори.

— Моят чичо Фин. Както знаеш, половината ми семейство са ирландци. Така че от него може да се очаква всичко, когато се напие.

Сидни се засмя и си взе още една хлебна пръчица.

— Твой ред е.

Той сипа още зехтин в чинията между тях.

— Добре. Кой най-вероятно ще блъсне някоя жена на земята, за да хване букета? — При това хвърли един бегъл поглед към нея.

— Какво? Да не мислиш, че ще съм аз? — попита възмутено тя.

Вон се разсмя, защото парченце от хлебната пръчица полетя към него.

— Защо? Не е в твой стил ли?

— Определено не е в мой стил. Да не ти казвам, че Изабел има една друга шаферка — Аманда, която обяви, че ще се справи с всяка, която застане между нея и букета на булката. — Отново беше неин ред. — Кой най-вероятно ще се появи в кадър на снимките на Изабел и Саймън, докато режат тортата?

— Пак моят чичо Фин.

— Този твой чичо Фин ми изглежда голям образ. Нямам търпение да се запозная с него.

— Ще ти го напомня, когато се напие и започне да пощипва шаферките по дупето.

— Вулгарно.

Беше негов ред.

— Кой ще бъде най-противен и ще настоява за досадната традиция, гостите да чукат чашите си, за да се целуват булката и младоженецът?

Сидни веднага отвърна.

— О, имам един кандидат. Братовчедката Ана. Тя го прави непрекъснато на сватбата на друга моя братовчедка миналото лято. Така че ако се опита отново на приема на Изабел, накрая ще пие от червена пластмасова чаша.

— На тържеството на Синклер? Нима имате червени пластмасови чаши, инкрустирани с рубини?

Колко мило. Отново беше неин ред.

— Кой ще бъде първият, който ще се разплаче на сватбената церемония?

Той се облегна назад.

— Есе… това е много трудно. В Изабел бушуват хиляди хормони, но пък Саймън напоследък е станал прекалено сантиментален и сладникав. Следващият кандидат си ти… не ми прави физиономия! Забелязах човешката ти същност, която се проявява, когато мислиш, че никой не те гледа. Въпреки това ще заложа на майка ми. Тя е толкова развълнувана, че най-сетне ще си има снаха, така че ще й трябва цяла кутия кърпички на церемонията. Само за нея. — Той наклони глава, сякаш се чудеше за нещо. — А какво ще кажеш за баща ти?

— Татко? О. Не. Мисля, че идеята за сантименталност и нежност го напусна някъде след третата му сватба. — Тя отново си взе от ризото го.

— Не говориш много за него — поклати тава Вон.

Сидни преглътна и сви рамене.

— Няма много за говорене. Ние всъщност не сме особено близки.

— Винаги ли е било така?

Тя хвана с пръсти столчето на чашата.

— Невинаги. Когато бях малка беше различно. Той често ме вземаше в работата си и ме развеждаше из офиса, като казваше на всички, че някой ден ще стана инвестиционен банкер, също като него. Очевидно идеята се е загнездила дълбоко в мен — довърши с тъжна усмивка, преди да стане отново сериозна. — Но след смъртта на мама нещата се промениха. Татко се отдаде на работа и за кратко двете със сестра ми почти не го виждахме. Сетне започна да се среща със Сесилия — втората му съпруга, само шест месеца след смъртта на мама, а аз негодувах и се чувствах дълбоко оскърбена и предадена. Може би не беше честно, но тогава бях само на единадесет години. Мислех, че е забравил мама, а аз исках… исках да я помни. — Тя се закашля, сякаш нямаше намерение да разкрива нещо толкова лично.

— Три години по-късно, тъкмо бях започнала да приемам Сесил и двамата се разведоха. По-късно открих, че моят татко й е изневерявал с Лиза, съпруга номер три. Лиза се задържа десет години, докато се разведе с него също заради изневяра, този път с двадесет и пет годишната му инструкторка по тенис в неговия клуб — завърши Сидни, като дори не се постара да прикрие презрителния си тон. — След това на някакво парти срещна Джени и след шест месеца се ожени за нея. Заедно са вече девет години и предполагам, че този път бракът върви. Не питам. Честно казано, не съм сигурна дали искам да знам.

— Мислиш ли, че нещата може да се оправят сега, когато ти се върна в Чикаго? — попита Вон.

— Не знам. Съдейки от начина, по който вървят нещата, не мисля. Когато говорим за работа, всичко е окей, но когато стане дума за лични въпроси, имам чувството, че между нас зее огромна пропаст от неща, които не си казваме. Според мен баща ми има проблем с верността като част от брака. Меко казано. И докато преди това беше нещо, което просто не одобрявах, след случилото се с мен и Броуди е различно. Не мога да гледам на баща ми по същия начин. Просто… просто не го уважавам, заради решенията, които взема и е вземал в личния си живот. — Тя замълча. — А това е трудно да се признае, особено след като го идеализирах толкова много, когато бях по-млада. — Тя отново замълча, сетне въздъхна и вдигна глава. — Как успя да ме накараш да говоря за това? — Посочи го с пръст и го изгледа скептично. — Ти ме подведе, като се направи на доброто ченге, нали, Робъртс?

Той се разсмя и взе гарафата с ледена вода. Напълни чашите им.

— В моето семейство е напълно различно. Никой не се развежда или, както ще каже майка ми: „Това не е по ирландски“. Мисля, че когато са нещастни, хората просто го потискат в себе си.

— Не знам за останалите от семейството ви, но родителите ти очевидно не са нещастни. Те са възхитителни.

Той се усмихна, обичта и привързаността му към тях не можеше да бъде скрита.

— Да, страхотни са, но не позволявай на мама да те измами. Когато иска, тя може да бъде страшно корава.

Сидни го изучаваше, очевидно се чудеше за нещо.

— Любопитна съм. Как някой, който е израснал в толкова любящо и добро семейство, е станал такъв върл противник на брака?

— Преди всичко, не съм противник на брака. Мисля, че хората, които искат да се задомят, трябва да го направят. Просто не е нещо, което аз искам в момента.

— Добре. Може би не си противник на брака в този смисъл. Но това твое поведение на плейбой… Винаги ли е било така? Имал ли си някога сериозна връзка?

— В интерес на истината, да — отвърна той, отхапвайки от своята хлебна пръчица.

Сидни премига.

Я почакай… какво казваше той? Сетне вдигна скептично вежда.

— Под „сериозна“ нямам предвид, че си се обадил повече от един път на едно и също момиче.

— Всъщност, мила моя малка мис Критика, излизах с една жена цяла година. О, каква изненада!

— Нима? Кога? Как се казва?

— Преди шест години, името й е Касиди — каза той.

— Защо скъсахте? — При това го погледна така убийствено, все едно щеше да го попари. — Не ми качвай, че си й изневерил.

— Аз не изневерявам. Всъщност мисля, че съм честен до глупост с жените.

Сидни завъртя очи. Мислеше да остави това да се плъзне покрай ушите й, но реши да разрови и да стигне до сърцевината.

— Касиди, значи. Хайде, кажи ми повече.

Той сви рамене.

— Че какво повече? Срещахме се, после установихме, че искаме различни неща, и се разделихме.

— Но оттогава не си имал сериозна връзка. Защо? — Тя го оглеждаше, опитвайки се да разгадае и нареди пъзела. — Може би тази Касиди е разбила сърцето ти и ти така и не си успял да се възстановиш? Затова ли си се превърнал в бонвиван? За да скриеш болката си?

Той поклати развеселено глава.

— Бонвиван? Този термин още ли се използва?

— Да, използваме го. Когато искаме да бъдем учтиви и да не употребяваме по-обидното „мъжка курва“.

— Кажи ми как се чувстваш наистина, Синклер. Не се дърпай.

— Хайде — продължи тя, подсмивайки се. — Ти чу всичко за бившия ми. Дори онази унизителна част, когато вървях боса по стълбите.

— Аз пък отново ще ти кажа, че е трябвало да запратиш обувките си по гадното, невярно и лъжливо копеле. — Вон се наведе напред и сложи ръце на масата. — Добре, ето каква е историята. Когато Касиди и аз ходехме, бях във ФБР само от две години. Назначиха ме в отряда, който разследваше насилия и престъпления срещу деца — отвличания, сексуални насилници и педофилия в мрежата. Типично е в тази област да се назначават мъже като мен: имам предвид хора, които нямат свои деца. И по принцип в този отряд се работи само няколко години, защото е много тежко. Не ме разбирай погрешно. В цялата си кариера най-много се гордея с работата си в този отряд. Когато кажеш на някого, че си агент на ФБР, всички мислят за тероризъм или организирана престъпност, или за серийни убийства — но понякога по-малките случаи, онези, които не привличат вниманието на медиите, са тези, които те карат да осъзнаеш, че наистина си направил нещо важно, че си променил живота на хората. Веднъж извадих едно седемгодишно момиченце от мазето, където бе заключено от втория си баща, който я бе насилвал почти две години. Това е нещо, което никога няма да забравя.

Той замълча.

— Но от друга страна, когато човек гледа това всеки ден, просто не издържа. То те изхабява. За шест месеца работа, след като се нагледах на откачени и болни копелета, които се разхождат свободно по улиците, стигнах до извода, че не искам да имам деца в този порочен свят. Касиди обаче искаше да има семейство и деца. И тъй като не бях в състояние да й го дам, решихме да продължим по различни пътища.

Сидни седеше и за миг не знаеше какво да каже.

— Не предполагах, че си поемал подобни случаи във ФБР. Мога да разбера защо това те е уплашило.

Той кимна.

— Хубавото е, че след като ме преместиха в друг отряд и се отдалечих от тези случаи, нещата се върнаха към нормалното. Започнах с работа под прикритие и това наистина ми е приятно.

— Страхотно. — Всъщност тя наистина се радваше да го чуе. Но… той много умело пропусна нещо. — И когато нещата се върнаха към нормалния си ритъм и ти отново бе в състояние да имаш връзка, реши да станеш бонвиван, защото…?

— Защото… Осъзнах, че е по-забавно да се срещам с все повече и повече жени без сериозни ангажименти.

Тя бързо размисли. Разбира се, това беше правилният му отговор.

Той вдигна ръце.

— Виж, съжалявам, че нямам по-сериозна причина. Започнах да живея така заради работата си, а после осъзнах, че ми харесва. Какво друго да ти кажа?

Тя поклати глава.

— Знаеш ли? На твоя страна съм, след като ми разказа историята. По дяволите, дори се чувствам малко виновна за онова, което ти наговорих в кафенето. И сега какво… пфу отново сме там, откъдето започнахме.

— И ти отново си ми ядосана.

Сидни помисли за малко. Сетне въздъхна.

— Не, не съм ти ядосана. Ти си прав — наистина си честен. Предполагам, че в това има някакво достойнство.

Настъпи дълга тишина.

— А как мина срещата ти вчера? — попита той, сменяйки рязко темата на разговор. — Така и не ми писа повече.

Страхотно. Още една забавна тема за обсъждане — нейният безполезен списък с изисквания за мистър „Завинаги“.

— Беше прав за момчето от гимназията. Веднага след като го притиснах по повод думите му „Не се срещам с никой точно в момента“, срещата тръгна към провал. — Тя прекара ръка през косата си и въздъхна. — Късно ли ми е да стана лесбийка? Сигурно. Харесвам пениси, но съм умно момиче — мога да си представя какво да правя с дамските части, ако се наложи.

— Не мисля, че трябва да се тревожиш. Ти си съвършена, Сидни. Умна, интелигентна, красива, преуспяла… истински динамит в леглото — добави с усмивка на познавач. — Няма да мине много време, когато някой голям късметлия те открие всичко това.

Тя подпря с ръка брадичката си и му се усмихна искрено.

— Това може би е най-хубавото нещо, което си ми казал, Вон Робъртс.

Изчака го да каже нещо остроумно, да го обърне на шега или пък да изтърси нещо саркастично и сухо. Но вместо това той просто я погледна със странно изражение.

— Какво?

Той премига.

— О, нищо.

Каквото и да бе онова в погледа му, изчезна за секунда.

— Значи съм динамит в леглото, а? — Сидни се поизпъчи малко, чувствайки гордост при тези думи, особено когато бяха изказани от експерт. След изневярата и измамите на Броуди, в нея се прокрадна съмнението, че може би не е достатъчно сексуална, активна и умела в сравнение с неговата двадесет и четири годишна любовница.

Той я гледаше. Очите му неочаквано станаха топли, тъмни и златистозелено.

— Бебчо, ти си толкова гореща и пламтяща, колко онази малка ивица червено окосмяване между…

— Добре, добре, схванах картинката. Благодаря ти. Спри! — Тя отпи вода, сетне остави чашата. — И престани да ме гледаш така. Знам какво си мислиш.

О, отново онази дяволита усмивка.

— И какво си мисля, щом знаеш толкова много?

— Че ще спя отново с теб. Защото чувствам неприязън към мъжете, а ти… — тя погледна широките рамене, дългите елегантни мускули и красивото лице, — ти си доста приятно разсейване.

— Доста приятно разсейване? Само за протокола — правиш грешка. Не мога да спя днес с теб, дори и да си го мисля. Имам си правилото на седемте дни.

— И какво е това правило?

— Не правя секс с жена два пъти в една седмица. Започва да ми намирисва на двойка. Той видя как тя завъртя изумено очи. — Какво? Значи ти може да имаш списък с тридесет и четири точки, а аз не мога да имам поне едно правило?

Туше.

Те се разделиха пред ресторанта.

— Връщаш се в офиса, нали? — попита той.

Тя кимна.

— След като бягам от работа в петък следобед, сега ще трябва да се върна. Опитвам се да открадна един изпълнителен директор от „Пет Смарт“.

— Ако получавах по десет цента всеки път, когато някоя жена използваше това изтъркано извинение, за да се отърве от мен, щях да забогатея.

Тя се усмихна.

— Значи утре е големият ден? — попита, имайки предвид ергенското парти на Саймън.

— Ъхъ. А вие? Планирате ли някаква дива моминска нощ за вас?

— Може би — отвърна тайнствено тя.

Вон се замисли и си я представи как пие, облечена с една от нейните сексапилни рокли, как дивее с другите момичета и вероятно флиртува с непознати мъже, при което почувства остро пробождане от нещо като ревност, което бързо пропъди. Вероятно се чувстваше отговорен за нея. Искаше да я защитава. Това беше естествено. През последните няколко седмици двамата бяха станали доста близки. Всъщност историята, която й разказа: за тъмната фаза, през която бе минал след работата с децата, жертви на насилие, беше нещо, което не споделяше почти никога и с никого. Той обичаше да говори с тази жена, обичаше да прекарва времето си с нея и беше сигурен, че обича да се забавлява с нея в леглото. Но това беше всичко. Те просто бяха заедно, за да се наслаждават взаимно един на друг и на живота. Искаха абсолютно различни и противоположни неща и го знаеха отлично.

— Просто утре вечер не прави нищо, което аз няма да направя — предупреди я той.

— О, благодаря за съвета. Това всъщност не ми забранява почти нищо, нали? — Сидни му намигна и се обърна на токчетата си, а дългата й огнена коса се разлюля примамливо.

Вероятно трябваше да оформи последното си изречение по-внимателно.