Джули Джеймс
Сватбена лудост (5)

5

Вон излезе на терасата, която гледаше към градините зад приличащото на замък имение на Рос Синклер в стил Тюдор и моментално видя, че брат му не се шегуваше за каймака на обществото. Докато кръжеше из безукорно подредената, поддържана и подстригана морава и градини със скулптори, той пресметна, че има поне 200 официално облечени гости. Сервитьори в смокинги разнасяха табли с ордьоври, вино и шампанско, докато един струнен квартет свиреше от балкона на втория етаж на къщата.

Спокойно можеше да каже, че това бе доста по-различно от „летните партита“, на които той и Саймън бяха присъствали, докато растяха в Епъл Каньон, Уисконсин с население 3468 жители след последното преброяване.

Вон забеляза Саймън и Изабел в другия край на терасата. Те говореха с няколко двойки, които изглеждаха между 40 и 50 годишни. Не успя да сдържи усмивката си при вида на брат си, който бе графичен дизайнер и обикновено се обличаше небрежно със светлокафяви ежедневни панталони и ленена риза, но си помисли колко горда щеше да бъде майка им да види по-малкия си син издокаран и толкова привлекателен.

Саймън забеляза брат си и също се усмихна.

— Ето го и него. Говорехме за вълка, а той — в кошарата.

— Саймън разказваше на всички как когато завършил гимназия, взел решение да се премести в Чикаго, след като живял с теб през лятото — обясни Изабел.

— Всъщност истината е, че реших да се преместя в Чикаго въпреки факта, че живяхме заедно онова лято — поправи я Саймън, докато плесна ръка за поздрав с брат си.

— Моят брат, вечният комедиант — засмя се Вон и стисна ръцете на всички от групата. Запознанството бе осъществено. Очевидно двойките бяха приятели на доведената майка на Изабел — Джени. След няколко минути още една двойка се присъедини към тях — висок мъж на около 60 години с прошарена коса и проницателни синьо-зелени очи и красива брюнетка, най-малко с двадесет години по-млада от него.

— Татко, Джени, това е братът на Саймън — Вон — представи го Изабел. — Вон, това са баща ми Рос Синклер и съпругата му Джени.

— О, агентът от ФБР — рече Рос, като го гледаше отвисоко и стисна ръката му. — Бяхте ли с момчетата, арестували онзи деветнадесет годишен младеж, който планираше да сложи бомба в „Ритли Фийлд“? — попита, имайки предвид един случай, който всички местни медии описваха напоследък.

— Не, сър. Това е работа на агентите от антитерористичния отряд.

— Така ли? — Рос неочаквано придоби изражение, все едно разговорът му стана досаден. — А вие от кой отряд сте?

— За разследване на престъпленията на „белите якички“.

Рос вдигна вежди.

— Арестували ли сте някога управител на хедж фонд? — пошегува се саркастично той, което предизвика смях сред останалите.

— Арестувам само тези, които са извършили престъпление.

Рос го погледна отново — очевидно го претегляше по-задълбочено, сетне се обърна да поздрави гостите, които току-що пристигаха.

Саймън се наведе така, че само Вон да го чуе.

— По същия начин премина и моят първи разговор с него. И всеки друг след това. Той е костелив орех.

Какъвто бащата, такава и дъщерята, помисли си Вон.

Един сервитьор спря да им предложи шампанско, което той отказа. Но когато се обърна, очите му зърнаха една позната фигура на поляната. Сидни.

Тъй като тя не гледаше към него, той си позволи да я огледа. Всъщност трябваше да признае, че не бе запознат много с дамската мода, но предположи, че розовата й рокля със сигурност имаше етикет на скъп моден дизайнер. Колкото и да струваше, дрехата си заслужаваше всяка изхарчена стотинка. Тя се спускаше асиметрично около краката й, а един надиплен ръкав падаше закачливо от дясното рамо. Комбинирана с високите токчета й придаваше едновременно елегантен и много сексапилен вид.

Сидни държеше едната си ръка на бедрото, докато говореше с някаква двойка, които очевидно бяха на годините на баща й. Сякаш усетила погледа му, тя вдигна глава и очите им се срещнаха.

Огледа светкавично костюма му без вратовръзка и ризата с разкопчана яка. Сетне с подчертано незаинтересовано движение отвърна поглед от него и се върна към разговора със събеседниците си.

Значи така щяха да се надиграват тази вечер. Това напълно го устройваше.

През следващия половин час, той обикаляше със Саймън и Изабел и водеше кратки учтиви разговори за сватбата или забавляваше групата със смешни анекдоти и случки от живота на Саймън, като кум и по-голям брат. По някое време Рос пристъпи в центъра на терасата, за да вдигне тост. Хората, които се разхождаха по моравата, приближиха и се скупчиха пред него.

— Джени и аз искаме да ви благодарим, че дойдохте — започна бащата на Изабел с увереността на човек, който е свикнал да говори пред много хора. — Чудесно е, че успяхте да се присъедините към това щастливо събитие. — Той погледна по-малката си дъщеря и бъдещия си зет. — Както много от вас знаят или не знаят, неотдавна Изабел и Саймън започнаха да се срещат. Така че, когато миналата седмица тя го доведе на вечеря, а той ме дръпна встрани и поиска моето съгласие да се ожени за нея, първият ми въпрос беше… — Той наклони глава, имитирайки конфуз и объркване. — „Как се казвате, младежо?“

Тълпата избухна в смях.

— Саймън отговори естествено Саймън.

Тълпата отново се разсмя.

— Саймън, точно така — продължи драматично Рос. — Но след като стресът отмина, вторият ми въпрос беше към Изабел. А той бе следният „Щастлива ли си с този младеж?“ — Той се усмихна на дъщеря си. — И тя без колебание отговори „да“.

Тук направи пауза, докато тълпата ахкаше, а Саймън и Изабел обмениха нежен и любящ поглед.

— Аз исках да чуя само това. — Рос вдигна чашата си. — Така че, бих искал да вдигнем чаши, за да поздравим щастливата двойка и да им пожелаем да продължат своето пътуване заедно. За Изабел и… — Той спря и направи физиономия, все едно беше забравил името.

— Саймън! — отговори тълпата с викове и смях.

— Е, все някой ден ще го запомня — отвърна Рос през врявата.

Всички заръкопляскаха на госта и отпиха от чашите си с шампанско.

Гостите се разделиха на отделни групички, които говореха и се смесваха. Саймън и Изабел прекосиха терасата. След като установи, че няма с кого да говори, Вон реши да разгледа градините.

Тръгна към стълбите и за късмет двамата със Сидни се сблъскаха точно там.

— Здравей, Вон — поздрави с любезна усмивка тя.

— Сидни… Радвам се да те видя отново — отвърна той не по-малко любезно. Двамата заслизаха заедно.

Навеждайки се леко към него, тя заговори така, че никой друг да не я чуе.

— Ще се разделим най-долу. Нали?

— Добре. Аз ще тръгна надясно, а ти наляво.

Някаква жена мина покрай тях и се усмихна, когато ги видя един до друг.

— Хей, знаете ли, че ще изглеждате прекрасно, когато вървите по пътеката към олтара?

Вон присви очи.

— Ние сме другите брат и сестра — поправи той жената.

— Тя имаше предвид, когато излизаме след края на службата — обясни Сидни, докато стигнаха края на стълбището.

— Така ли? — Е, това определено имаше повече смисъл.

— Знаеш ли, през следващите три месеца вземи да провериш в гугъл какви са задълженията на кума. Приеми го като приятелски съвет — завърши на раздяла тя с изкуствена усмивка, ако някой случайно ги наблюдаваше.

Вон я хвана за ръката и я спря рязко, преди да се обърне и да тръгне.

— Какво каза? Три месеца ли?

Сидни завъртя очи.

— Е, предполагам, че вече са единадесет седмици.

Той нямаше това предвид.

— Моят брат и твоята сестра ще се оженят след единадесет седмици? — Не беше експерт по сватбите, но този срок му се стори прекалено кратък. Като нещо… странно и прибързано.

Сидни направи пауза.

— Не знаеше ли? Предполагах, че са ги казали датата. Сватбата ще бъде в съботата преди Деня на труда.

— Не знаех.

— О. — Тя се смути, сякаш не бе сигурна какво да отговори. — Е, сега вече знаеш. — И с тези думи тръгна по алеята, която пресичаше голямата морава встрани от къщата.

Единадесет седмици.

Все още предъвквайки информацията, Вон тръгна в противоположната посока, чудейки се дали имаше някаква особена причина Изабел и Саймън да бързат толкова много да се оженят. Понеже нямаше никой, с когото да говори в момента, той реши да хвърли малко светлина върху загадката чрез разузнаване. Като се преструваше, че се възхищава на градината, намери едно удобно място, което му позволяваше да наблюдава Изабел и брат си, застанали на терасата и увлечени е разговор с другите гости.

Един сервитьор приближи до тях, предлагайки на групата още шампанско. Изабел отказа и докато сервитьорът предложи таблата на съседния гост, Саймън намигна дискретно на годеницата си.

Хм, интересно.

 

 

Около девет часа Вон беше готов да си тръгне.

Беше му топло със сакото, което по логични причини не можеше да свали, и напълно бе изразходвал способността си да води любезни и учтиви разговори с купища хора, които дори не познаваше.

Чувствайки се напълно изтощен от безсмисленото бъбрене, той реши да си вземе някакво питие, преди да поеме към къщи. Тръгна към бара, които бе в единия ъгъл на терасата и предлагаше сода.

С питие в ръка, той се наведе над перилата, наблюдавайки хората. През последния час бе следил внимателно брат си и бъдещата си снаха и отбеляза, че цялата вечер тя не пи никакъв алкохол. Вероятно подобно поведение не означаваше нищо. Може би тази вечер щеше да шофира. Или просто не носеше на пиене.

Или беше бременна.

С това подозрение на ум Вон безцеремонно спомена пред Саймън и Изабел, че е научил, че трябва да отбележи в календара си датата преди Деня на труда. Двамата се смутиха и побързаха да се впуснат в някакво сложно и увъртяно обяснение за това колко великолепен бил изгледът от терасата на кънтри клуба на баща й и как Изабел винаги била искала да направи сватбеното си парти там, но единствената свободна дата преди април била тази, а всички знаели колко е непредсказуемо времето в Чикаго по това време на годината и освен това не искали да чакат толкова дълго, защото Изабел мислела да разшири социалната си дейност догодина, а пък ако това съвпаднело със сватбата, просто щяло да й се събере прекалено много работа.

Аха. Ясно.

През цялото време Вон кимаше разбиращо и претегляше всяка тяхна дума. Но след като през последните осем години бе разпитвал толкова много хора, беше убеден, че историята е прекалено идеално измислена, прекалено подробна и с много детайли. Това бе една от основните грешки, които хората правеха, когато се опитваха да излъжат.

Онова, което не можеше да разбере обаче, беше защо Саймън се чувстваше длъжен да го лъже за бременността на Изабел.

Заради майка им? Добре, това го разбираше. Катлийн Робъртс произхождаше от силно религиозно, католическо ирландско семейство и имаше консервативни възгледи относно реда, по който трябваше да се случват нещата — първо сватба, после секс, накрая бебе. Вон не се съмняваше, че майка му щеше да бъде силно разстроена, ако научеше, че един от синовете й е забременил жена без брак. Не ядосана. Просто… разочарована.

А като добри ирландски момчета Вон и Саймън не обичаха да разочароват майка си.

Очевидно обаче, ситуацията между него и Саймън беше различна. Разбира се, брат му можеше да му се довери за неща като тези — те винаги бяха близки и се разбираха отлично. Или поне той винаги бе смятал, че е така.

Вон се замисли върху този въпрос, докато допиваше содата си. Тъкмо пиеше последната глътка, когато нещо привлече погледа му. Сияние от розово и червеникаво вляво.

В интерес на истината роклята и косата привличаха вниманието му неведнъж тази вечер. Сидни бе навсякъде, усмихваше се, поддържаше разговори, смееше се и както изглежда, винаги попадаше в обсега на погледа му със своите елегантни крака и този проклет паднал от рамото й ръкав. Много хитър номер, разкриващ само част от кожата, което караше един мъж да си представя… и да си представя… хм, разни неща.

Неща, които един мъж определено не биваше да мисли за жената, която избягваше цялата вечер.

Като пропъди всички тези опасни и порочни мисли от главата си, Вон остави празната чаша върху подноса близо до бара. И в този миг дочу разговора на групичка жени, застанали зад него.

— … чух, че приемът ще бъде в „Лейкшор Клъб“ — рече едната.

— Не бе ли това мястото, където щеше да е сватбеният прием на Сидни? — попита другата.

— Да. Може би Изабел ще използва роклята и воала на сестра си. Така или иначе все някой трябва да ги носи — коментира злобно първата.

— Няма начин. Това носи нещастие. Ти нали си чула, какво е станало? Как е открила, че годеникът й я мами? — продължи втората жена.

— Шъът — просъска трета на първите две. — Тихо! Млъкнете! Сидни стои на една крачка прошепна тя.

Вон погледна през рамото си и видя Сидни да говори с двама мъже, които ако си спомняше точно сред вихрушката от запознанства, работеха в хедж фонда на баща й. Тя стоеше близо до клюкарстващите жени, така че бе напълно възможно да е чула разговора им. Но изражението й не показваше нищо.

Тогава сякаш чу собствения си глас.

Е, добре. От името на цялото мъжко население, нека аз да бъда първият, който ще ти се извини за онова, което той е направил. Каквото и да е то.

Тя беше… малко саркастична в кафенето. Може би повече от малко. Със сигурност не беше се опитала да… да го обиди с речта си. И все пак, след като научи, че бившият й годеник я мамел, той почувства вина заради коментара си тогава.

Определено беше време да каже „лека нощ“.

Вон откри Изабел и Саймън с намерението да се сбогува набързо и да се измъкне. Но вместо това те го представиха на още хора, които бяха очаровани да научат, че е агент на ФБР и моментално го затрупваха със стандартния поток от въпроси: Носите ли оръжие?

Да.

И в момента ли го носите?

Да.

Може ли да го видя?

Не.

Колко хора сте арестувал?

Вероятно по-малко, отколкото очаквате, работата под прикритие изисква време.

Вие работите под прикритие? О, Боже, колко вълнуващо! И как е?

И така нататък, и така нататък.

Успя да се отърве чак след двадесет минути. Реши да заобиколи къщата, вместо да влиза вътре, смятайки, че това ще бъде по-бързият начин да се измъкне. След като тръгна по павираната алея покрай плувния басейн и къщата за гости, свали сакото, после навлезе в една уединена градина с елегантен фонтан на три нива.

И там на една пейка, скрита от останалите гости, седеше Сидни. Тя скочи, очевидно изненадана от появата му. За част от секундата той се почувства виновен, че попречи на уединението й. Реши, че е чула клюките за себе си и е дошла тук, за да избяга от тях и да се спаси от партито.

Но тогава тя проговори.

— Пак ли ти?

— Пак аз — отвърна провлачено той. Сякаш вината за това, че пътищата им постоянно се пресичаха, бе негова. Ако зависеше от него, той и заядливата госпожица Сидни Синклер щяха да вървят в две съвсем противоположни посоки. Леле, острото деколте на тази рокля падаше доста по-дълбоко, отколкото бе забелязал.

Това са женски фокуси, Робъртс. Стегни се.

— Тъкмо си тръгвах.

— И аз така си помислих. — Погледът й попадна върху сакото му, преметнато небрежно през рамо. — Сигурно си се сварил в това нещо.

— Рисковете на професията.

Тя го изгледа объркано.

— Какво искаш да кажеш?

— Смята се за лош вкус агент на ФБР да носи оръжието си на показ — обясни той.

— О. — Очите й слязоха надолу към бедрото му, където висеше неговия глок. — Трябва да си много изобретателен, когато носиш бански.

Ако срещу него беше друг човек, Вон би приел това за шега. Но с тази жена, не беше сигурен. Той наведе глава, опитвайки се да разчете изражението на лицето й, и я огледа.

По дяволите, този паднал ръкав на рамото! Неочаквано изпита непреодолимо желание да протегне ръка и да го вдигне обратно.

Или може би да го свали?

Сетне очите им се срещнаха на меката светлина на фонтана.

— Ти каза, че ще си тръгваш? — попита тя.

Точно така.

— Приятно прекарване, Сидни. Наслаждавай се на партито.

Сетне се завъртя на пети и се отдалечи, а звуците на струнния квартет постепенно заглъхнаха в мрака.