Метаданни
Данни
- Серия
- Адвокат и агент на ФБР (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- It Happened One Wedding, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Таня Виронова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 47 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2019)
- Корекция и форматиране
- Epsilon (2023)
Издание:
Автор: Джули Джеймс
Заглавие: Сватбена лудост
Преводач: Таня Виронова
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: СББ Медиа
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Ропринт“ ЕАД, София
Редактор: Гергана Драйчева
ISBN: 978-954-399-145-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10269
История
- — Добавяне
31
Когато Вон се върна в апартамента си, първо се опъна на дивана и подпря главата си на възглавниците. В нея все още кънтяха думите на брат му, но усилието и умората от състезанието най-накрая го събориха. Затвори очи. Трябваха му няколко минути, за да помисли.
Събуди го звънът на телефона.
Посегна и го взе от масичката за кафе, като забеляза, че е спад няколко часа. Не познаваше изписания на дисплея номер.
— Ало — отговори сънено.
— Специален агент Вон Робъртс ли е? — попита непознат женски глас.
— Да — той седна, опитвайки да се отърси от замаяността, докато жената се представи. Трябваше му минута, за да си спомни коя е.
— О, да. Чудех се защо не отговорихте на съобщението ми.
— Извинете за закъснението — рече тя. — Съпругът ми и аз бяхме на почивка миналата седмица. Върнахме се днес следобед.
— Няма проблем.
— За жалост нямам точно онова, което вие търсите, но мисля, че познавам човек, който може да ви помогне. Разбира се, ако все още се интересувате. Знам, че вече е минала почти седмица.
Това поне бе едно от нещата, за които не му се налагаше да мисли. И все още се интересувам. И още как.
В сряда късно сутринта Сидни имаше видеоконферентна връзка с фирма за анализи на клиенти, която бе наела дай помага за разширението на „Бутици Витамини“.
— След като нещата тръгнат, планът е да отваряме по един нов магазин всяка седмица и да поддържаме това темпо две години — обясни тя. — Сега просто искам от вас да ми кажете къде ще разположим тези магазини.
Консултантската фирма, съставена от специалисти по маркетинг и продуктово проучване, седяха около конферентната маса и си водеха бележки.
— И планът е да започнем с Калифорния и Флорида? — попита Брандън, главния вицепрезидент на отдела за развитие на бизнеса.
— Да.
Понеже се познаваше с Брандън и неговия екип от предходната си работа, знаеше, че разследването ще бъде поетапен процес. Първо — членовете на екипа щяха да анализират търсенето и предпочитанията на клиентите и съществуващата гъстота на търговката мрежа в потенциалните пазарни области. Те щяха да пътуват до различни места, къде да наблюдават и да оценят местоположението според близостта му до натоварени пътни артерии, удобството на клиентите за влизане и излизане от трафика и възможно най-добра видимост на магазините.
След като всеки получи своята задача, Сидни определи среща след две седмици, за да обсъдят данните от разследванията на екипа и техните препоръки за първата вълна от нови магазини. След като приключи разтвора, тя грабна сандвича си за обяд и реши да си купи десерт от пекарната на ъгъла същата, в която бе поръчала десертите за моминското парти на Изабел.
Когато зърна малките тортички на витрината, споменът за първата нощ, която прекара с Вон, изплува и главата й.
Има ли някаква възможност да извадиш оттам нещо. Което да е по-голямо? Чувствам се направи като великан.
Тя се обърна и излезе от пекарната. На кого му трябваше брауни, по дяволите?
Беше се справила отлично, като през последната седмица и половина не мислеше за него. Е, през повечето време не мислеше. Имаше един момент, когато попита Изабел какво е постигнал в триатлона, но това бе само за да поддържа разговора и нищо повече. Добре де, може би се интересуваше малко, понеже значеше, че той тренира усилено цели единадесет седмици и искаше да се представи добре, но това не значеше, че бе искала да присъства и да го види как пресича финиша или нещо подобно. Пфу по дяволите, не! След това имаше още един случай, когато се бе заинтересовала за работата му под прикритие. Изабел обаче не знаеше абсолютно нищо за това дали е бил внимателен, докато се е подвизавал из тъмните улички и опасни места, и не можеше да й отговори. Питането й обаче бе продиктувано единствено защото не искаше Саймън и Изабел да останат без кум на сватбата си. Това щеше… да наруши симетрията в снимките.
Когато Сидни се върна в офиса си, рецепционистката я спря още във фоайето.
— Имаш посетител, Сидни. Госпожа Джини Гастел. — И посочи към чакалнята.
Тя премига, изненадана да чуе името на най-добрата приятелка на майка си, която не бе виждала почти петнадесет години. Обърна се и забеляза симпатична русокоса жена, облечена с бежови панталони и леко лятно сако, да става от един стол.
Те тръгнаха една към друга с усмивка.
— Мили боже, Джини! Минах покрай теб, без да те позная.
— Сидни, толкова се радвам да те видя. Мина толкова време! — Джини остави голямата пазарска торба, която носеше, и прегърна топло Сидни. Сетне се отдръпна. — Я чакай да те огледам. Последния път, когато те видях, мисля, че беше на петнадесет? Или на шестнадесет?
— Някъде там. Насам, ела в офиса ми, за да поговорим на спокойствие.
Джини огледа луксозния офис, докато Сидни я водеше към своята работна стая.
— Както виждам, тръгнала си по стъпките на баща си.
— Нещо подобно. Има малко различия между хедж фондове и частни инвестиционни фондове, но открих, че хората много, ама много се отегчават, когато им говоря за това. Така че ще ти спестя тази част.
Джини се разсмя, докато влизаше в кабинета й.
— Но както виждам ти си се справила и печелиш много добре.
Сидни покани приятелката на майка си да седне на едно от двете кожени кресла близо до огромните прозорци.
— Моля, настанявай се удобно. Да поръчам ли някакви напитки?
— Не, не, чувствам се чудесно, благодаря. — Джини остави чантите си на пода до краката. — Няма да стоя дълго. Трябва да тичам по задачи, преди да отида в предградията, за да покажа една къща.
— Значи все още си агент за недвижими имоти? — Сидни затвори вратата и също седна в креслото срещу Джини. Те поговориха няколко минути, което естествено доведе до темата за сватбата на Изабел.
— Както научих, остават само три дни — рече Джини. — А ти харесваш ли Саймън?
Сидни бе изненадана, че Джини знае датата на сватбата и името на годеника на сестра й, тъй като не бе говорила нито с нея, нито с Изабел от години. Вероятно бе чула подробности от общи приятели.
— Саймън е страхотен. Изабел е много щастлива с него.
— Ако прилича на брат си, разбирам защо.
Сидни наведе изненадано глава, тези думи я свариха напълно неподготвена.
— Ти познаваш Вон?
— Не бих казала, че го познавам. Но няколкото телефонни разговори ме впечатлиха силно. — Тя погледна объркано Сидни, която изобщо не разбираше за какво става дума. — Значи идеята е само негова?
Сидни нямаше никаква представа за какво говори.
— Съжалявам, Нищо не разбирам. Кое е идея на Вон?
Очите на Джини се уголемиха.
— О, не. Да не би да развалих всичко? Той не ми каза, че е изненада. Днес планирах да сляза в града, затова предложих да мина покрай твоя офис и да ти го донеса лично. Той ми даде адреса ти и ето ме тук.
Добре… но тя все още не разбираше нищо.
— Какво ще ми дадеш?
Джини се засмя.
— Очевидно е изненада.
Посегна към една от торбите за пазар и извади средна по размер кутия.
— Виж сама!
Сидни взе кутията и я сложи в скута си. Вдигна капака и отви слоя от опаковъчна хартия. Когато видя какво има вътре, не бе сигурна дали разбира. Не, не можеше да бъде. Сидни вдиша очи.
— Това не е ли…
Джини се усмихна и поклати глава.
— Сватбената чантичка на майка ти. Вон каза, че се опитваш да измериш някаква нейна вещ, та да я дадеш на Изабел като „нещо старо“. Знам, че всичко се е загубило, но накрая ето на, имаш това.
Сидни просълзена извади внимателно чантичката от кутията. Без съмнение това бе най-невероятното нещо, което някой отправил за нея. Чантичката беше семпла, изработена от бял сатен, леко пожълтял от времето, със златна закопчалка и нежна златна верижка за през рамо. Сидни прекара ръка по нея и се прокашля.
— Той откъде е знаел, че е при теб? Дори аз не знаех, че я имаш.
— Всъщност не знаеше. Но от онова, което разбрах, вие двамата сте разглеждали албумите от сватбата на родителите ти и си му казала, че с майка ти сме били най-добри приятелки.
Сидни кимна.
— Не мога да повярвам, че си спомня това.
— Предполагам, че като агент на ФБР професионално се сеща за тези неща. Потърсил домашния ми телефон и оставил съобщение, обяснявайки как всички вещи от сватбата на майка ти са изхвърлени. Надяваше се да открие предмет, който майка ти е носила в онзи ден. Попита ме дали не е носила нещо, което е принадлежало на мен или на някоя друга от шаферките, което след това да ни е върнала. Идеята му беше добра — с изключение на това, че не знаех какво бе „взетото назаем“ от майка ти. Но за щастие се сетих, че мога да му предложа нещо по-добро.
Джини посочи чантичката.
— Историята на тази чантичка е доста богата. Майка ти бе първата от всички приятелки, която се омъжи. На сватбата си тя носеше тази чантичка, а когато аз се омъжвах, ми я даде назаем. Аз пък я дадох на друга наша приятелка Карол за нейната сватба, а тя от своя страна я дала на трета — Сандра. Така че, когато чух съобщението на Вон, написах имейл на Сандра и извадих късмет. Тя бе прибрала чантичката в кутия, заедно с останалите спомени и вещи от сватбата си. Взех я по рано тази седмица и сега съм щастлива да ти я донеса.
— Просто не знам какво да кажа, Джини. Благодаря ти.
— Тя принадлежи на теб и на Изабел. И истината е, че Вон заслужава овациите за това. Когато за пръв път говорихме в неделя, аз се пошегувах, че е взел задълженията си на кум много сериозно — да направи такива усилия, да проследи историята и да намери „нещо старо“ за Изабел.
— А той какво отговори?
— Че ченгето в него не можело да устои на желанието да тръгне по следите на едно студено досие.
Сидни се разсмя. Напълно в негов стил.
— Но когато му се обадих и му казах, че съм открила чантичката, първата му реакция беше: „Тя ще бъде много щастлива“. — Джини погледна внимателно Сидни. — Не знам защо си помислих, че нямаше предвид Изабел.
Те побъбриха още няколко минути, после Джини събра чантите си и си тръгна. Тя помоли Сидни да предаде най-топлите й поздрави на Изабел, даде й визитката си и предложи да поддържат връзка.
След като си отиде, Сидни се върна до стола и вдигна чантичката. Надникна в нея, видя, че е празна и се наведе над бюрото си.
Не знаеше как да приеме факта, че Вон бе извършил всичко това заради нея. Беше изкушена да му се обади веднага, но бе и объркана, а и не искаше обаждането й да бъде изтълкувано неправилно, затова се чувстваше несигурна за много неща. Но посещението на Джини определено изясни едно нещо, което повече не можеше нито да отрича, нито да крие, колкото и да се мъчеше.
Той й липсваше.