Робърт Блох
Психо II (9)

Девет

Норман вървеше надолу по улицата и тя беше мъртва.

Бурята я беше умъртвила; бурята и неделната вечер. Всеки малък град си има своята Главна улица и когато слънцето залезе в неделя, настъпва смъртта. Магазините се затварят, паркингите стоят празни и ако изобщо е останал някакъв живот, то той се е оттеглил по къщите и се крие зад спуснатите щори.

Ето къде щяха да бъдат Сам и Лайла — скрити в някоя от къщите. Сам, който държеше железарския магазин и Лайла, неговата съпруга. Тя беше сестра на Мери Крейн и едно време бе дошла в този град да търси Мери, която беше изчезнала. Беше отишла при Сам, защото знаеше, че той и сестра й са любовници.

Никой нямаше да разбере какво се бе случило, ако тя не се беше намесила. Мери Крейн и детективът, който се опитваше да я открие, бяха мъртви. Сам и Лайла също трябваше да си умрат мирно и кротко. Вместо това, те бяха дошли в мотела на Бейтс и бяха разкрили Норман. Тогава погребаха него — погребаха го жив в онзи приют през всичките тези години.

Затворът бе по-тежко наказание от смъртта — наказание за престъпления, които не бе извършил. Мама стори всичко това, обсебила тялото и съзнанието му, като ги принуждаваше да извършват убийства. Отговорността не беше негова, всички признаваха това. Ако той беше отговорен за убийствата, щяха да го съдят.

Но процес нямаше. Имаше само дълги години на наказание, докато Сам и Лайла си живееха на свобода. И така те се ожениха и живяха весели и честити дълги години.

Досега.

Тази вечер този честит живот щеше да свърши. Не защото бе луд. Сега той отново беше нормален и той, а не майка му, трябваше да бъде отмъстителят. И благодареше на Бога за това.

Не, не на Бога, а на доктор Клейборн. Той беше Спасителят, човекът, който го спаси от лудостта. Ако не беше доктор Клейборн, Норман нямаше да бъде тук.

А може би не биваше да е тук, тъй като доктор Клейборн не би одобрил това. Той беше до него през всичките тези години, заедно обсъдиха миналото, помогна му отново да намери себе си, да се избави от майка си, да се отърве от страха и омразата — чудесен човек, толкова любезен и отзивчив, толкова състрадателен. Може би Норман също щеше да стане лекар, ако събитията се бяха развили другояче.

Но нещата се бяха развили така. И не можеха да бъдат други, докато не бъде раздадена справедливост. Справедливост, а не отмъщение. Доктор Клейборн непременно щеше да разбере това.

Не можеше да има справедливост, докато Сам и Лайла бяха живи. Те бяха тези, които го заклеймиха и осъдиха със свидетелските си показания. Но кои бяха те, че да го съдят? Лайла, която отдаваше топлото си тяло, за да задоволява сладострастието на любовника на мъртвата си сестра. И Сам, който живееше от кръвта на невинни същества, като продаваше пушки и ножове в железарския си магазин — ловни пушки за убиване на безпомощни животни и ножове, с които ловците да ги разрязват. Той беше убиецът, палачът, той търгуваше със смъртта. Защо никой не разбираше тази проста истина?

Доктор Клейборн никога нямаше да разбере, но за Норман всичко беше ясно. Щом Сам живееше от продажба на оръжие, той би трябвало да умре от същото това оръжие. Тази вечер.

Само че Главната улица беше мъртва и прозорците на всички къщи наоколо бяха тъмни. Сам и Лайла се криеха от него зад транспарантите. Но къде… в коя къща? Не можеше да тръгне да разпитва от врата на врата. Как да ги открие?

Норман се спря на ъгъла и се намръщи. Сега никой не го виждаше, както бе застанал под уличната лампа, но това нямаше да продължава вечно. Той беше беглец, скоро щяха да започнат да го търсят. Ако имаше намерение да действа, то това трябваше да стане сега. Нямаше време…

Тогава забеляза телефонната будка, скрита под сянката на дърветата встрани от бензиностанцията. Разбира се, така щеше да ги открие. Ще погледне в телефонния указател.

Мина покрай безлюдната бензиностанция и се вмъкна в стъклената кабина. Той постоя, вперил поглед в ръждясалата верига, на която трябваше да е окачен указателя.

Но указател нямаше. Налагаше се да се обади на „Справки“, за да получи информацията.

Норман посегна към слушалката, после отдръпна ръката си. Не можеше да се обади. Никой не се обажда на „Справки“ да пита за адреси. Даже и телефонистката да му го даде, тя нямаше да забрави обаждането му. В такова малко градче хората винаги проявяваха любопитство към непознатите. Щом затвореше, тя вероятно щеше да се обади на Сам и Лайла и да им каже, че някой ги търси. Така непременно щеше да се издаде.

Не, нямаше да се издаде. Трябваше само много да внимава. Но трябваше да действа без отлагане. Нямаше време…

Норман излезе от будката и като избягваше уличното осветление, пресече улицата и спря пред някаква кръчма. Прозорците й бяха тъмни, защото в малките градчета кръчмите не работеха в неделя. Изобщо всички прозорци по улицата бяха тъмни, всички освен един.

От другата страна на улицата светеше някаква витрина на магазин. Оттук не се виждаше ясно, но той направи няколко крачки и прочете табелата над магазина.

ЖЕЛЕЗАРСКИ МАГАЗИН ЛУМИС

Витрината беше осветена, за да се виждат изложените стоки. Но него го интересуваше другата светлина, онази, която слабо се процеждаше откъм задната част на магазина.

Вътре имаше някой.

Норман понечи да пресече улицата, но се спря.

Внимателно сега, спри и помисли. Бъди предпазлив. Сега трябва да продължиш по този тротоар, да пресечеш на ъгъла и да се върнеш от страната на магазина, в случай че някой надникне през витрината. Остани в сянката. Така никой няма да те види.

Норман кимна на себе си и тръгна по улицата, като се стараеше да не вдига шум. След малко се озова на тъмната тясна пътека между магазина и съседната сграда. После пак така тихо тръгна напред, зави и стигна до задната врата на магазина. Докато търсеше слепешком ключалката, той тихичко се изсмя. Никой нямаше да го види.