Робърт Блох
Психо II (33)

Тридесет и три

Санто Вицини заведе Джен до фургончето в другия край на павилиона, разположено до декора на банята и кабинката с душа. Качи се на стъпалото и отвори вратата, за да й покаже осветената вътрешност.

— Това е гримьорната ти — каза той.

Джен погледна вътре, лицето й грейна, когато тя видя голямото театрално огледало, тоалетката, кушетката, креслото и килима на пода.

— Много е уютна.

Вицини кимна. Добра идея беше да й осигури целия този лукс, който трябваше да й подскаже, че той държи на нея.

Усмивката на Джен угасна.

— Къде е Морган?

— Пол ще дойде всеки момент. Влез вътре и поседни. Ще ида да видя пристигнал ли е.

Джен тръгна край него към фургончето, носейки чантата си и подвързания с изкуствена кожа сценарий. Когато влезе вътре, видя трите червени рози, сложени във ваза на тоалетката.

— Цветя!

— Харесват ли ти? — Вицини повдигна рамене. — Кинозвездите винаги имат свежи цветя в гримьорните си.

Без да чака отговор, защото знаеше, че тя ще затвори вратата, тръгна през полутъмния павилион.

Всичко вървеше както трябва. Филмът нямаше да бъде снет, но това вече не го интересуваше. Интересуваше го осъществяването на неговата мечта. Нали тъкмо това прави всеки режисьор? Превръща фантазията си в реалност с едно замахване на магическата пръчка. Досега това беше му се случвало само на екрана, защото неговата пръчка не беше магическа. Не беше, докато не се появи тя — магьосницата. Глупавата, тъпа магьосница с лице на мъртво момиче и тяло на жива жена. Не Мери Крейн, не Мама, нито която и да било от неговите познати, беше я виждал само в сънищата си, когато силата влизаше в неговата пръчка и той влизаше в магьосницата. Но винаги се събуждаше, преди това да стане.

Този път щеше да стане. Спомни си как стоеше Джен на вратата на гримьорната, как светлината очертаваше извивките на бедрата й под правата пола. Полата ще се вдигне, пръчката ще се вдигне, тя вече започва да се вдига, Mama mia…

Той отвори страничната врата и се взря в мъглата, за да се увери, че пазачът си е отишъл, както беше му наредил. Ще репетираме — много ще ти бъда признателен, ако не ни се пречи. Никой не предполага, никой няма да предположи, дори Мама.

Санто винаги е бил добро момче, казваше тя. Казваше го и сега, той можеше да я чуе, можеше да види лицето й през кълбата мъгла, затова затръшна вратата. Остави я отвън, заедно с всички други, те не биваше да го виждат сега, не биваше да виждат неговата пръчка. Всесилната пръчка.

Силата. Силата от хапчетата, те му помагаха — караха го да чува и да вижда неща, които не съществуват. Но тази сила беше истинска.

Днес следобед пак започна да ги гълта — амитал — и вече не помнеше колко е взел. Не помнеше почти нищо освен плана си. Да се обади на Джен.

След това събитията се развиха бързо, сякаш бяха заснети с ускорен каданс, и той се озова тук. Сега скоростта е нормална, двайсет и четири кадъра в секунда. Затова тя не забеляза нищо подозрително, той изигра ролята си великолепно. Актьор, режисьор, продуцент — няма грешка.

Но в камерата имаше твърде много хапчета. Затова виждаше лицето на Мама, чуваше гласа й в мъглата. Трикови снимки, специални ефекти.

Следващата сцена. Санто Вицини се обръща, тръгва обратно през тъмния павилион. Панорама. Крупен план. Фарт.

Камерата пак се побърка. Първо прекалено бързо. Сега прекалено бавно. Забавен каданс. Всичко. На. Забавен. Каданс.

Смени обектива. Нов фокус. Картината е разкривена. Стените се накланят, висящата платформа се извива надолу, внимавай! Шантава камера. Шантави хапчета. Mama mia, не, не аз, аз не съм шантав.

Не, той не беше шантав, защото притежаваше сила. Скришна сила, която мърдаше в слабините му. Всесилната пръчка, тайното оръжие, което ще се забие в топлата, мека плът…

Вече готов, Санто Вицини се запъти към вратата на гримьорната.