Робърт Блох
Психо II (6)

Шест

Доктор Адам Клейборн разбра колко е уморен, едва когато влезе в кабинета на доктор Стайнър и се отпусна на стола зад бюрото му. Столът беше удобен, тапициран с кожа и имаше мека и обемиста седалка, предназначена за меки и обемисти задни части. В такива столове седяха силните на деня.

За миг той забрави умората и го обзе раздразнение, когато сравни удобната мебел с аскетичната и строга обстановка на собствения си кабинет в дъното на коридора с мебели от пластмаса и шперплат. Нищо чудно, че беше изтощен, след като работеше по две смени, докато Стайнър седеше по цял ден в обемистия си стол и раздаваше заповеди, или пък ходеше по разни срещи, разчитайки на обемистата си банкова сметка.

Клейборн въздъхна и посегна към слушалката на отворения телефон върху бюрото. Дотук със самосъжалението.

— Ало, доктор Клейборн е на телефона. Извинете, че ви накарах да чакате.

— Няма нищо. — Отсрещният глас беше плътен и достатъчно силен, за да надвие работещата там стереоуредба. — Обажда се Марти Дрискол, продуцентът. Във връзка с филма.

— Какъв филм?

— Ами филмът. Стайнър не ви ли е казал?

— Боя се, че не.

— Интересно. Още в четвъртък разговарях с него и му обясних цялата работа. Пакетът пристигна ли?

— Какъв пакет?

— Пуснах го препоръчано, специална пратка, още в петък сутринта. — Чу се леко щракане и музиката утихна. — Трябваше вече да го е получил.

Клейборн кимна и се усмихна на себе си. Защо ли кимат хората, когато говорят по телефона? Подобно нещо би очаквал по-скоро от някой свой пациент. Може би психическите заболявания са заразни. Не трябва непременно да сте луд, за да работите при нас, но все пак помага.

— Не зная нищо за този пакет — каза той. — Почакайте за миг.

Докато разговаряха, бе забелязал големия кафяв пакет, оставен в телена кошничка, на другия край на бюрото. Сега го взе и прочете адреса на подателя, напечатан в горния ляв ъгъл на плика.

— Вашият пакет е пристигнал. Тук е, на бюрото му.

— Отворил ли го е?

— Да — отвърна Клейборн, след като огледа пакета.

— Тогава защо се бави? Обеща ми да се обади веднага щом прочете ръкописа.

Последните му думи бяха заглушени от тътена на гръмотевица.

— Извинете, бихте ли повторили? — помоли Клейборн. — Тук има буря и…

— Сценарият — прогърмя гласът на Дрискол, който издаваше нетърпение. — Трябва да е там. Отворете го и вижте.

Клейборн обърна пакета наопаки и съдържанието му се пръсна по бюрото: три гланцови снимки с формат осем на десет инча и един доста обемист ръкопис, подвързан в папка от изкуствена кожа. Клейборн хвърли поглед на заглавието, напечатано на първата страница на ръкописа.

— Лудата дама — рече той в слушалката.

— Точно така. Харесва ли ви заглавието?

— Неособено.

— И Стайнър каза същото. — Дрискол явно се забавляваше. — Не се притеснявайте, не сме се венчали за това заглавие. Може би ако се срещнете с Еймс и го обсъдите, ще измислите нещо по-добро.

— Кой е този Еймс?

— Рой Еймс. Моят сценарист. Бих искал да го изпратя при вас за ден-два. Да огледа обстановката и да почувства атмосферата, както и да ви разпита за някои технически подробности. Зная, че Бейтс още не е здрав, но може би Еймс ще може да побъбри с него…

— Нещо не схващам. За Норман Бейтс ли говорите?

— Да, за същия сладур.

— Но какво общо има той с…

— Спокойно, докторе. — Дрискол се изкикоти. — Все забравям, че не сте чели сценария. Правим филм за случая Бейтс.

Клейборн изпусна кожената папка на бюрото. „Лудата дама“. Какво беше казал преди малко на сестра Барбара за психодрамата? Не трябва непременно да сте луд, за да работите при нас, но все пак помага.

— Докторе… чувате ли ме?

— Да.

— Ами кажете нещо. Как ви се харесва идеята?

— Искате мнението ми на професионалист?

— Точно така.

— Тогава чуйте какво ще ви кажа. Като практикуващ психиатър мисля, че ви хлопа дъската.

Смехът на Дрискол изгърмя още по-силно от гласа му, но Клейборн го прекъсна.

— Говоря съвсем сериозно. Не можете да правите филм за Норман Бейтс.

— Не се безпокойте. Нашият юридически отдел провери как стоят нещата. Цялата история е публично достояние, като случая с Бостънския удушвач или с Чарли Менсън…

— Случаят не е такъв.

Но Дрискол не го слушаше.

— Имайте ми доверие. Ще има невероятен успех. Ще го пуснем в края на есента и само стой и гледай.

— Това, което предлагате, е евтина сензация…

— Евтина ли? По дяволите! Това е голяма работа. Само досега сме похарчили минимум единайсет и половина…

— Не говоря за финансовата страна на въпроса.

— И правилно. Това е по моята част.

— А моята работа е да се грижа за спокойствието на пациентите си.

— Не се тревожете. И ние не искаме някакъв долнопробен боклук. Нали точно затова ви изпратих сценария… да проверите дали не сме допуснали някои грешки…

— Ако питате мен, цялата тази работа е грешка.

— Хайде, докторе, вие даже не сте го прочели! — проехтя в слушалката гръмкият глас. — Защо не му хвърлите едно око? Това ще е от полза и за двама ни. Но имайте предвид, че ако се наложат промени, трябва да ги уточним най-късно до една седмица след идущия понеделник. За да ни останат няколко дни за поправки и репетиции. От вас искам само малко отзивчивост. А ако мислите, че е необходимо Еймс да дойде при вас и да се огледа за ден-два, само кажете.

— Доктор Стайнър съгласен ли е с всичко това?

— Обеща да ми се обади, веднага щом прочете ръкописа. Така че помолете го да ми звънне, когато…

— Това поне ще направя.

— Благодаря ви. — Клейборн пак чу уредбата, което показваше, че разговорът е приключил. — Радвам се, че си поговорихме — избумтя Дрискол. — Приятен ден.

Клейборн затвори телефона и се облегна назад. „Приятен ден“. За миг си представи приятния ден, който прекарваше Марти Дрискол. Вероятно се обаждаше от къщата си в Бел Еър, печеше се на слънце край собствения си басейн и слушаше музика.

Тук нямаше слънце, а само мрак, разкъсван от бурята. Не се чуваше друго, освен гръмотевиците и шума на дъжда.

Помисли си и за Стайнър, който сега седеше самодоволен и удобно изтегнат в първа класа на самолета. Защо не му беше казал за сценария? Не съзнаваше ли какви последствия можеше да има от всичко това? Как изобщо може да му мине през ум да подкрепи подобен проект, заплашващ достойнството на професията му и това на пациента му? Но той не се интересуваше от това как би се почувствал Норман. Единствената му грижа бе онази важна среща в Сейнт Луис. Онова, което става в болницата, нямаше значение за него. Но така е в шоубизнеса; звездата обира аплодисментите, а цялата работа се върши от второстепенните актьори.

Клейборн поклати глава. Предубеден си. И си прекалено уморен, за да разсъждаваш логично. Всъщност не знаеш какво мисли Стайнър. И не си чел сценария…

Той побутна настрана папката и хвърли поглед към снимките. На едната бе сниман до кръста мъж със сладникава хубост и сладникава усмивка, когото той веднага позна. Пол Морган, една от най-известните звезди напоследък… как им викаха… касови. Едва ли него имаха предвид за ролята на Норман.

Но това беше единствената снимка на мъж. Другите две бяха портретни снимки на някакво момиче, непознато на Клейборн. Макар че не беше съвсем сигурен. Не успяваше да свърже усмихнатото лице с някакво определено име и все пак то му се струваше смътно познато.

Изведнъж се сети къде го беше виждал — то се взираше в него от зацапаните копия от вестникарски изрезки, които съставляваха клиничното досие на Норман Бейтс.

Тя беше Мери Крейн!

Не е възможно. Мери Крейн бе една от жертвите на Норман, момичето, което беше убил под душа.

Бяха й намерили двойница.

Докато се взираше в снимките на момичето, Клейборн изпита едно чувство, познато му само от сънищата — сънища, в които нещо го заплашваше и преследваше, нещо пагубно, което обаче той нито виждаше, нито можеше да назове. Въпреки това, той знаеше, че нещото е по петите му и затова бягаше от него до пълно изтощение, макар и да беше сигурен, че спасение от него няма. И тогава, тъкмо когато нещото го обграждаше, той се събуждаше.

Сега не сънуваше и все пак заплахата витаеше във въздуха. Нещото…

— Доктор Клейборн!

На вратата стоеше Отис и дишаше тежко. Клейборн вдигна очи и пусна снимките на бюрото.

— Какво има?

— Бързо… в библиотеката… станало е нещо…

Нещото.

Той се затича, точно както в съня си, само че този път не бягаше от нещото. Сега тичаше към него. Забърза надолу по стълбите, без да чака асансьора, по стъпките на Отис.

— Какво е станало? — извика му той, докато тичаха.

— Не знам… не бях там…

— Искаш да кажеш, че си ги оставил сами?

— Заради бурята… трябваше да проверя отделение В, да върна пациентите по стаите им… Там нямаше друг дежурен. — Отис беше запъхтян и от ехото на стълбището дишането му звучеше зловещо. — Когато се махнах оттам, те просто си говореха. Нямаше ме само пет минути, но когато се върнах, беше изчезнал.

— Норман ли?

Отис стигна до първия етаж, отвори вратата и Клейборн го последва по коридора.

— Съобщих в регистратурата да обявят тревога по всички етажи. Алън е дежурен по охраната и сега претърсва двора.

Сега и Клейборн задиша тежко, докато бягаха към библиотеката. Стъпките му отекваха между стените, а в главата му ехтеше гласът. „Норман го няма. Избягал е. А сега и ти бягаш. Бягаш към нещото.“

Бягаше. Най-после мина през вратата, влезе в полутъмната стая и тръгна между лавиците, където го очакваше нещото.

Клейборн рязко се спря и погледна надолу.

— Сестра Барбара…

Но това не беше сестра Барбара, вече не беше тя. Беше само нещо. Нещо голо, проснато студено и неподвижно, загледано в него с безжизнен поглед, с очи изпъкнали иззад някаква маска.

Не можеше да не е маска, защото тялото й беше мъртвешки бяло, а лицето над него имаше зловещ пурпурен цвят. „Маска“, помисли си Клейборн. Какво друго би могло да бъде?

После се наведе напред и видя отговора, запечатан в подутата плът — броеницата, впила се здраво в шията на сестра Барбара.