Робърт Блох
Психо II (15)

Петнадесет

Беше грешка да споделя със Стайнър каквото и да е.

Клейборн трябваше да го разбере, още когато Ник заговори за болезнени реакции. Но тогава не долови подтекста. Продължи да обяснява за статията въз вестника, намерен в железарския магазин, за това как Норман трябва да я е видял, за това къде предполага, че ще отиде Норман и какво ще направи. Трябваше да се досети, че Стайнър няма да разбере, но вече беше твърде късно.

Сега го бяха отвели в болница.

Един господ знае каква беше диагнозата — нямаше да му кажат и въобще не възнамеряваха да го направят. Сестрите и санитарите не пропускаха да се обръщат към него с господин докторе, всички бяха много любезни, но в същото време и много строги.

Клейборн разбираше нуждата от строгост. Тя беше необходима мярка, професионален похват, който самият той използваше и беше възприел като част от работата си. Но сега той беше обект на такова отношение. И не можеше да го понесе.

Не можеше да свикне да бъде пациент, да му нареждат непрекъснато какво да прави и да се отнасят с него като с дете. Да го преглеждат, да го проверяват, да го претърсват, сякаш е някакъв престъпник. Да му казват да застане тук, да седне там, да му поднасят яденето на табла.

Тогава се появиха звуците. Сладникавите, уж успокоителни звуци от магнетофонния запис, прекъсвани от жуженето на нареждащи гласове. Непрестанното монотонно боботене, което музиката не можеше да заглуши и което караше главата му да вибрира, а ушите му да пищят. Дори затворил очи, Клейборн не можеше да се спаси — нямаше спасение.

Защото беше здраво завързан.

Именно тогава той се засегна истински — когато разбра, че не може да помръдне. Бяха му сложили усмирителна риза!

Клейборн започна да трепери. Направи усилие да се наведе напред, тялото му се изви като дъга около каишите, стегнали го здраво в мъртва хватка. Но каишите не поддаваха, сякаш бяха непреклонни като всичко наоколо; нямаше спасение, нямаше изход.

Трябва да се измъкна оттук, да се измъкна…

Очите му се отвориха и се впериха надолу.

В коланите на седалката.

Спокойно. Ти си в самолета.

Той се отпусна назад в стола със съзнанието че се усмихва, с чувство на облекчение и срам едновременно. Стайнър имаше право, той беше преуморен, затова и беше заспал по време на полета. А болезнените реакции бяха излезли наяве в кошмарите му.

Елементите на кошмара изглеждаха очевидни. Сестрите и санитарите бяха персонала на самолета. Преминаването през контролния пункт на летището бе станало в съня му медицински преглед. Инструкциите — да изчака преди качването, да седне и да затегне колана — не се нуждаеха от обяснение. И разбира се, бяха му поднесли яденето на табла.

Музиката от магнетофонния запис и съобщенията на пилота бяха идвали по телефона за вътрешна информация в кабината. Сега, когато самолетът започна бавно и плавно да спуска, се чуваше само боботенето на моторите. Но вибрациите бяха действителни и ушите му наистина бяха заглъхнали от налягането.

Сега обаче не беше моментът да мисли за това. Беше дошъл моментът на „моля, затегнете коланите до окончателното спиране на самолета“, въпреки че, както Клейборн забеляза, всички пътници около него ровеха из багажното отделение над седалките за ръчния си багаж и се тълпяха по пътеката, подтиквани от състезателен импулс да бъдат първи.

Сега беше моментът да вземе куфарчето си и да излезе през изхода, като премине през шпалира от стюардеси, които му подхвърляха служебни усмивки и механично „довиждане“.

„Добре дошли на Международното летище Лос Анджелис“.

В горното фоайе на летището приятели и роднини посрещаха спътниците му. За миг Клейборн се улови, че плъзга поглед по лицата от тълпата, скупчена около вратите за пристигащи и заминаващи, и се усмихна смутено. Кого, по дяволите, търсеше? Норман не го чакаше на изхода, за да му каже „здрасти“ — ако въобще наистина чакаше някъде. Ами ако Стайнър е прав и всичко това беше ходене за зелен хайвер?

Имаше само един начин да се разбере. Клейборн тръгна напред като си пробиваше път през тълпата и слезе с ескалатора на по-долното ниво. Сега той закрачи тежко из безкрайния тунел, водещ към външното фоайе.

Символиката на тези движения не остана скрита; всеки сякаш възпроизвеждаше раждането си. Веднъж влезли в тунела, всички станаха неспокойни, нетърпеливи да стигнат до изхода, да се родят наново в новия свят отвъд.

Но истинското раждане беше лесна работа в сравнение с това, което предстоеше да се изтърпи още. Да уреди наемането на кола, да си купи пътеводител, да открие и да успее да вземе багажа си от конвейерната лента — всичко това отнемаше време, подлагаше търпението му на изпитание, подклаждаше раздразнението му.

Откога пътуването се бе превърнало за него от удоволствие в безкрайно изпитание? Вероятно имаше нисък праг на чувствителност, или може би просто бе дяволски уморен. Каквато и да беше причината, той негодуваше срещу навалицата и струпването на стада, срещу тълпата, която дърдореше и се блъскаше на местата за багаж. Никакви упойни звуци не бяха в състояние да заличат неприятното усещане, независимо дали идваха от високоговорителите, или от спомените за телевизионните реклами, възпяващи в хор удоволствието от полетите.

Бягство, спасение — всичко, което искаше, е да се махне по-скоро оттук. И дори след като стигна до наетата кола, прибра чантата, след като се ориентира по картата, разгледа таблото за управление и потегли, пред него все още стоеше проблемът да напусне летището. С пълзене в гъстата върволица от коли, гадаене на непрекъснато объркващите пътни знаци, борба за престрояване, той най-после стигна до булевард Сенчъри и се промъкна на изток към автострадата за Сан Диего. Там, изтощен до краен предел, той откри полегатия път на север и тръгна нагоре, като сви вляво между един боботещ трактор и кандилкащо се ремарке. Положението в бързото платно също не беше никак розово, но сега поне се движеше в правилна посока.

Или поне така се надяваше.

Дори само чисто техническата страна на това, че шофира с постоянна скорост, че действа що-годе самостоятелно, имаше успокояващ ефект. Сега той беше достатъчно спокоен да преразгледа положението обективно.

Нямаше смисъл да обвинява Стайнър, всъщност Ник му бе оказал изключителна подкрепа. Веднъж разбрал, че Клейборн вече е взел решение, той бе изоставил скептицизма си и му бе съдействал изцяло. Може би не одобряваше напълно пътуването, но помогна за резервациите на билетите, нареди на Отис да закара Клейборн на летището, обеща да поддържа връзка и да му изпрати доклада със заключенията от аутопсията, както и всякакви други разкрития по делото възможно най-бързо.

И което беше най-хубаво от всичко, той сложи край на онзи евтин анализ на подбудите, може би защото знаеше, че Клейборн сам ще свърши тази работа вместо него.

И сега той наистина го правеше.

Кошмарите в самолета — да разгледа отделните им елементи не беше трудно, но нямаше особено значение. По-важен беше смисълът, скрит зад тези елементи.

Сънят за затварянето бе сън за наказание. Никой не го наказа за това, че е допуснал Норман да избяга, и ето че той сам се наказваше.

Действителното пътуване бе Отново израз на чувството за вина. Той бе тръгнал да странства, а странстването е импулсивно скитничество, бягство. Но той не можеше да избяга от отговорността.

Именно това беше въпросът, по който се разминаваха със Стайнър. Той беше отговорен. Ако Норман е дошъл тук, той трябва да го хване и то бързо. Може и да няма солидни доказателства да подкрепи становището си, но Стайнър и Енгстрьом също нямаха доказателства. Във всеки случай поне засега. И докато доказателствата са в плана на предстоящото, той трябваше да следва инстинктите си, убежденията си, опита си.

Толкова за професионалната реакция, но освен нея имаше и друго. Норман не беше просто един от пациентите. Когато си се виждал с някого всеки ден в продължение на години, спечелил си доверието му, научил си най-съкровените му тайни, давал си му съвети и наставления в моменти на стрес, съществува само една дума за такава връзка. Норман беше негов приятел.

Приятел в нужда… По дяволите професионалната реакция. Той беше тук, защото Норман се нуждаеше от помощта му.

Клейборн зави косо надясно и пое на изток към автомагистралата Вентура. Като следваше пътните знаци, при Лоръл Каньон той се отби и зави наляво по булевард Вентура.

Студиите Коронет трябваше да са на около миля надолу по улицата и един квартал по̀ на север. Но нямаше нужда да определя точно къде са в момента. Сега трябваше да намери къде да отседне.

Той подкара бавно, забелязал няколко мотела из протежението на булеварда, повечето направо до тротоара, на една линия с ветеринарните болници, коктейлбарове и паркинги. Гледката не го привлече, независимо от затоплените басейни и цветните телевизори. Той искаше място встрани от оживената артерия, далеч от шума на уличното движение.

И тогава, вдясно от себе си, той го забеляза.

МОТЕЛ ЗОРА

Табелата бе потъмняла от времето, както и скромната Г-образна сграда зад нея, но и двете изглеждаха добре на фона на комбинацията от вътрешен двор и паркинг в дъното. Не се виждаше басейн и единствената кола беше паркирана косо на определено място близо до служебния вход — което, надяваше се той, обещаваше спокойствие и тишина.

Клейборн спря, загаси мотора и се измъкна навън. Докато вървеше към служебния вход, примигващ срещу лъчите на късното следобедно слънце, той усети болка в краката — сигурен признак на умора. С отварянето на вратата той прекрачи в приятния хлад на мрачното царство отвъд.

Погледът му се замъгли, после очите му привикнаха и огледаха подробно малкото импровизирано фоайе. Столове с пластмасови облегалки, скупчени зад нащърбената масичка за кафе, на която сред купища разхвърляни списания се мъдреше метален пепелник. До дясната стена стояха неизменните три автомата, предлагащи на уморения пътник богат избор от газирана лимонена киселина, залежали бонбони и преоценени цигари. Вляво от него беше бюрото на рецепцията, което беше празно. Зад него, сред съзвездие от избледнели снимки в рамки, висеше стенен часовник, чието настойчиво тиктакане поглъщаше вниманието му.

Той се взря в циферблата и стрелките: „Защо олицетворяваме времето? Дали защото ни е страх да признаем, че животът ни се отмерва от абстрактна сила, която нито знае, нито я е грижа за нашето идване на бял свят или за изчезването ни от него в смъртта? Времето е нашият тайнствен господар; циферблатът и стрелките са опит да го превърнем в наш слуга“.

Клейборн присви рамене. Стига толкова, това беше просто часовник, а той беше просто уморен. Малката стрелка сочеше шест, въпреки че ръчният му часовник твърдеше, че е осем. Той го свери по местното време, но собственият му вътрешен хронометър си вървеше постарому и той изпитваше нужда да се наспи хубаво, за да си навакса умората и разликата във времето от пътуването.

Така че къде се губеше собственикът?

Като се приближи до бюрото, той забеляза метален звънец и го натисна с показалец.

След това отстъпи назад да изчака, като при това плъзна поглед по снимките на стената. Часовникът все така отмерваше минутите с цъкане, но във фотографиите около него времето беше спряло.

От слънцето фонът на снимките беше станал белезникав, а мастилените надписи — неясни, но лицата в портретни рамки продължаваха да се усмихват сърцато и неизменно от безопасното убежище на потъналото в мрак далечно минало. Позите и облеклото им издаваха връзка с шоубизнеса, макар Клейборн да позна само едно лице — единственото с изражение без усмивка, взряло се надолу от мрака.

Тогава вратата, водеща към вътрешния двор, се отвори и хотелиерът влезе и застана зад бюрото.

Беше висок и слаб, с мека бяла коса; силно почернялото му лице бе напукано и набраздено от бръчки като разсъхнато корито на река. Годините обаче не бяха заличили усмивката му, сиво-зелените му очи гледаха будно и любознателно.

Преценката на Клейборн бе машинална, той бързо я отпъди от мислите си и се съсредоточи върху обичайните формалности по наемането на стая.

Да, съгласен е на 40 долара на вечер и смята да остане до неделя. Печка и хладилник? Много добре, макар че няма намерение да готви кой знае колко; вероятно ще прекарва повечето време навън. Ако „Номер шест“ е от вътрешната страна, тогава всичко е наред.

Когато се подписваше в регистрационната книга, Клейборн потисна импулсивното желание да напише измислено име. Нямаше нужда от такива шпионски номера, в края на краищата той очакваше обаждания тук. Но все пак се въздържа да постави инициалите д.м.н. след подписа си. Като погледна нагоре към снимките на стената, единственото мрачно лице отново привлече вниманието му.

— Това не е ли Карл Друзе? — попита той.

Старият човек кимна утвърдително.

— Така си и мислех. — Клейборн се вгледа в портрета. — Забележителен актьор. Може би най-добрият от първите звезди на филмите на ужасите след Чейни Синиър.

— Така е. — Любознателните очи светнаха. — Но това беше отдавна, в дните на нямото кино. Откъде знаете за него, да не сте в бранша?

Клейборн поклати отрицателно глава.

— Не. А вие?

— Бях, отдавна. — Хотелиерът посочи към съзвездието от снимки. — Познавах ги всички, когато градът беше техен. Сега са окачени на стената, а аз още щъкам насам-натам тук долу. Странно как се нареждат нещата.

— Вие сте бил артист?

Една от пукнатините на речното корито се разтегна в усмивка.

— Ако бях, можете да бъдете сигурен, че снимката ми щеше да бъде закачена тук, по-голяма от всички останали. — Хотелиерът тихичко се изсмя. — Не, никога не съм играл. Бях само писател — това, което заричаха сценарист, в студията Коронет малко по-надолу по улицата.

— Коронет? — Клейборн му хвърли един бърз поглед. — Това е интересно, мистър…

— Поуст. Том Поуст.

— Вие трябва доста да знаете за този бизнес, мистър Поуст.

— Вече не. Когато дойде времето на говорещите филми, аз се оттеглих. Изместиха ме, ако искате да знаете истината. — Том Поуст отново се засмя.

— Не ми изглежда това оттегляне да ви е направило нещастен.

— Кой казва такова нещо? — усмивката на Поуст угасна. — Първо държах паркинг за използвани коли в Енсино, после построих този мотел. Не е голям бизнес, но поне не стоя със скръстени ръце. Никога няма да спра да работя, поне не сега. — Той направи движение с костеливия си пръст. — Знаете ли какво е пенсията днес? Стар човек с болни дробове, ловящ отровена риба в замърсен поток.

Клейборн се усмихна широко.

— Виждам, че още сте писател.

— Само един стар пръдльо, който много дрънка — извинете за израза. — Том Поуст бръкна в чекмеджето и взе един ключ с дървена топка. — Ето вземете. Искате ли да ви помогна за багажа?

— Не се безпокойте, мога да се оправя.

— Номер шест е в дъното, точно до пътеката.

Клейборн кимна.

— Бих искал да завъртя няколко телефона преди това.

— В стаята ви има телефон.

— Чудесно.

— Ако се нуждаете от нещо друго, не се притеснявайте.

— Благодаря ви.

Клейборн излезе при колата за чантата и куфарчето си, след това ги понесе надолу по пътеката на вътрешния двор към номер шест.

Стаята беше като гигантска микровълнова фурна, обаче той откри термостата на климатичната инсталация на прозореца и го сложи на най-силно. Грохналото устройство отвърна със старческо скрибуцане. Той свали сакото си, изтегна се на двойното легло и взе слушалката на телефона.

Беше шест и половина, може би твърде късно, за да намери някой в Коронет, но все пак реши да опита и се обади на справки за номера. След това набра студиото и момичето от централата го свърза с кабинета на Дрискол. За негово голямо учудване той чу как слушалката се вдига.

— Да? — плътният глас на Марти Дрискол се познаваше веднага.

— Обажда се Адам Клейборн, мистър Дрискол.

— Кой? — Гласът издаваше по-скоро безразлично раздразнение, отколкото истински интерес.

— Доктор Клейборн. Говорихме в неделя, когато се обадихте в болницата.

— О, да, докторе, спомням си. — Досадата в гласа на Дрискол изчезна. — Радвам се да ви чуя. Сигурно можете да ми кажете с две думи какво става там?

— С удоволствие, стига да разбера кога можем да се видим.

— Да се видим? — Кратка пауза. — Вие сте в града?

— Току-що пристигнах. Надявах се, че ще можем да се срещнем по някое време утре…

— Когато кажете. Аз съм тук цял ден.

— Девет?

— Нека бъде девет и половина. Ще оставя на входа пропуск за вас.

— Чудесно — каза Клейборн. — Значи девет и половина.

— Почакайте малко — прекъсна го Дрискол бързо. — Вашият шеф, доктор Стайнър — говорих с него вчера и той направо ме отряза. Каква е всъщност истинната за Норман Бейтс?

— Точно за това исках да говорим. — Клейборн тръгна да затваря слушалката докато говореше. — До утре.

Той затвори, а Дрискол увисна на телефона. Евтин, но ефектен трик, поне той се надяваше да е така. Хубаво беше, че продуцентът се безпокои. Засега изглежда никой друг не го беше грижа.

В стаята се здрачи, климатичната инсталация скимтеше немощно в знак на протест. Клейборн се поколеба преди да запали нощната лампа. Това, което истински му се искаше да направи, беше да се изтегне и да спи 12 часа без прекъсване. Тук беше седем часът — значи вкъщи трябва да е девет. А той беше обещал на Стайнър да му се обади, когато пристигне.

Като вдигна отново слушалката, той избра прекия му номер. В отговор отекна глух звън. За кого бият камбаните ми. След десетото позвъняване той затвори. Опита с отегчение още веднъж, този път по редовната телефонна линия на болницата и Клара отговори от рецепцията.

Стайнър го няма, каза тя. Някакво събиране с вечеря на ротарианския клуб на Феървейл.

Добри обществени контакти, бизнес — както обикновено. Нима не разбираш, Ник, камбаните бият за тебе.

Като владееше с усилие гласа си, Клейборн даде на Клара адреса на мотела и телефонния номер и й каза, че ще потърси доктор Стайнър утре по някое време. А много вероятно беше нищо да не се е случило, щом като Стайнър има време да излиза и да яде гумени пилета с ротарианците.

До мига, в който отново затвори слушалката, раздразнението му бе изчезнало заедно с последните лъчи на залеза. За момент се поколеба дали да не излезе да хапне нещо, но после се отказа. Нека Стайнър да гони зърната консервиран грах в чинията си. Точно сега останалото беше по-важно за Клейборн.

Той захвърли обувките и закачи дрехите си в тесния гардероб. Отвори чантата, разопакова багажа, прибра дрехите в чекмеджетата на скрина, сложи втория си костюм на закачалка и отнесе самобръсначката и тоалетните принадлежности в банята. Ако търговските пътници трябваше да вършат тези досадни рутинни действия всяка вечер, нищо чудно, че се напиваха и си хващаха проститутки.

Той отиде до тоалетната и помисли да вземе един душ, но после реши, че може да почака до сутринта. Като си нахлузи пижамата, той се върна в спалнята, спусна транспарантите и отметна завивките.

Докато лягаше, той забеляза куфарчето си оставено върху скрина и си спомни какво има в него. Ръкописът на „Лудата дама“ бе останал недокоснат в самолета. Можеше да го прочете сега, но имаше ли смисъл? Щеше да се види с Дрискол не за да обсъждат сценария, целта на утрешната им среща беше друга.

Клейборн загаси климатичната инсталация, отпусна се в леглото и щракна копчето на нощната лампа. Утрешната среща. Как да се държи с Марти Дрискол? Какъв подход към случая да избере?

Подход към случая. Разбира се, точно това беше отговора. Ще говори от позиция на силата, ще наложи отношението доктор — пациент. Доктор Клейборн, властната фигура. Без високопарните латински и гръцки термини цялата тази терапевтична техника се свеждаше до следното — да накараш пациента да говори. Да проникнеш през механизма на формиране на реакциите.

Да остави Дрискол да се горещи до прегракване за зрелищния потенциал на филма, за парите, които могат да се спечелят от него. Да го слуша, сякаш слуша човек, застанал на перваза на прозореца на висока сграда, готов да скочи.

Тогава и само тогава да му обясни своята позиция. Разбира се, се филмът ще бъде зрелищен и ще привлече вниманието — точно както ако някой скочи от високия прозорец. И вероятно наистина ще донесе много пари. Но ако човекът, който скочи от прозореца, е застрахован, това също може да означава много пари. Обаче бедата е, че няма да е жив, за да се възползва от тях.

Така че погледни преди да скочиш, погледни надолу в мрака и ще видиш това, което виждам аз. Норман Бейтс, който те чака. Помни ми думите, той те чака да се впуснеш в това начинание. Мога да заложа живота си, че е така. И затова те предупреждавам да не залагаш твоя…

Да заложа живота си.

Фразата отекна. Той все още мислеше за Норман като за приятел, но какво мислеше Норман? Според него Клейборн може би беше враг. И вероятно в известен смисъл това беше вярно. В съня си той беше дошъл тук, за да накаже себе си. Но може би в действителност беше дошъл да накаже Норман за това, че е избягал, че е провалил плановете му.

Точно така, книгата. Книгата беше ключът към всичко това. Той се беше надявал да я напише като дневник, като доклад върху пет години успешна терапия. Някои си бяха създавали име и с по-малко.

По дяволите името! Това вече нямаше значение. Значение имаше единствено онова, което се е случило с онези невинни хора във Феървейл и с онези, които бяха оцелели след тях.

Клейборн смръщи вежди в тъмнината. Време беше да престане да се безпокои за себе си, за това дали Норман е негов приятел, пациент или враг. Същественото беше травмата, страданието на семействата на жертвите. Те бяха тези, които заслужаваха загриженост, които се нуждаеха от помощ. И негов дълг беше да им я окаже. Не като психиатър — по дяволите и това! — а като добро, състрадателно човешко същество.

Той не можеше да промени миналото, но поне можеше да се опита да облекчи страданията и тревогите им в бъдеще, да ги спаси от домогвания и огорчения, да ги избави от страховете им за евентуална опасност. Ето защо трябваше да спре този филм, да намери Норман и да го върне обратно, дори ако собственият му живот е на карта…

Звукът беше толкова слаб, че Клейборн едва го чу. Само благодарение на това, че очите му бяха свикнали в тъмното, той разбра какво става. Легнал на една страна, с лице към вратата, той видя как дръжката се завъртя…

Щрак.

И едно силно „туп“ от удара на босите крака на Клейборн, скачащ от леглото. Движеше го само инстинктът, нямаше време да мисли, докато не стана твърде късно — вече беше отключил и отворил вратата със замах…

На входа стоеше някаква сянка.

— Извинете, не исках да ви безпокоя — каза Том Поуст.

— Какво значи всичко това? Можехте да почукате.

— Мислех, че спите — като извърна сбръчканото си като на гущер лице в полупрофил на светлината, идваща от двора, той го изкриви в усмивка. — Просто проверка за сигурност. Винаги проверявам дали вратите са заключени, преди да си легна.

Поуст надникна в тъмната стая.

— Наред ли е всичко?

Клейборн кимна, напрежението му спадаше.

— Тогава няма да ви безпокоя. Приятна почивка.

— Благодаря. — Клейборн понечи да затвори вратата.

Точно тогава Поуст тихичко се изсмя.

— Не се притеснявайте, тук сте в безопасност. Това не е мотелът на Бейтс.

Вратата се затвори.

Ключалката щракна.

Стъпките заглъхнаха надолу по пътеката.

Клейборн стоеше обгърнат от тъмнината и в ушите му отекваше единствено кикотът на стария човек в нощта.