Робърт Блох
Психо II (28)

Двадесет и осем

— Това е истинска веселба — каза Пол Морган. Той посочи голите мъже, които се бяха струпали зад гърба му около тоалетката с трикрило огледало. — Имам предвид всичките тия сладурчета.

Робърт Редфорд се изкикоти.

— Говори само от свое име, скъпа. Щом видя голо тяло, ми идва наум, че господ не е бил много наясно с анатомията.

— Нека не богохулстваме. — Джон Траволта се беше вторачил в своето отражение и си разресваше миглите. — Защо винаги се заяждаш с религията?

— Защото баба ми е била изнасилена от един мормонски църковен хор.

— Сигурен ли си, че не става дума за дядо ти?

Всички изквичаха от възторг с изключение на Клинт Истууд. Той ги погледна от стола в ъгъла, където си мажеше с крем бедрата.

— Много сте ми симпатични всички, падам си по груповото бъзикане.

Силвестър Сталоун си проправи с лакти път до огледалото и започна да си черви устните.

— Лично мен при оргиите ме отвращава шибането. Имам чувството, че отварям цяла дузина красиво опаковани кутии с коледни подаръци, в които няма нищо.

— Но нали точно това правим тук? — попита го Робърт Редфорд. — Ние продаваме илюзии, а не задоволяваме елементарни потребности…

Клинт Истууд се надигна от стола.

— Закъсняваме. Прибирайте си елементарните потребности в дънките и да слизаме долу, че Куини ще се развряка.

Бърт Рейнолдс топна пухчето си в пудриерата върху тоалетката.

— Боже, съвсем забравих! Иранската тайфа пак ще дойде тази вечер…

— Дума да не става! — направи гримаса Джон Траволта. — Иранците са минетчии.

— Не са ли всички такива? — попита Пол Морган.

Прозвуча сигнал и Клинт Истууд мина край него и му кимна окуражаващо.

— Викат ни, мила. Не обръщай внимание на техните приказки. Знам, че си за пръв път тук, но няма защо да се притесняваш. Помни, че Куини ще те защити, ако се наложи.

Пол кимна и посегна да вземе скъпите си дънки и батистената си риза. Останалите се обличаха трескаво и се блъскаха пред огледалата, за да видят всичко ли им е наред. Беше им благодарен, че не му обръщат внимание, но беше благодарен и на Истууд за неговите думи.

Защото наистина беше тук за пръв път и беше притеснен. Замисли се за русата перука на Куини, за широката му извезана със синци роба, за фалшивия му бюст и се запита защо ли не си е обръснал брадата. След това си представи картината на долния етаж — как Куини се прави на съдържателка на публичен дом, издокаран с гротескния си тоалет и заобиколен от всички тия великолепни жребци. Нямаше нищо чудно в това, че в салона на Куини идваха клиенти от цял свят, за да бъдат обслужени от едва ли не всички мъжки кинозвезди.

Както бе казал Робърт Редфорд, те продаваха илюзии и може би брадата на Куини беше едно не чак дотам деликатно подсещане, че това, което става тук, е фантазия.

Всички знаеха, че тия мъжаги не са истинските кинозвезди, а само техни подобия — педерасти, имитиращи мъжественост. Но повечето от тях се отнасяха към работата си много сериозно и се стараеха да наподобяват гласовете, превземките и държането на своите прототипи. Клиентите не биха плащали на Куини луди пари за порция говеждо.

Наистина, някои от тях тази вечер щяха да получат filet mignon, а не само илюзии.

Пол седна пред огледалото уж за да си изрисува веждите, докато другите се измъкнат от стаята, тяхната глъч заехтя по коридора, водещ към стълбището. Нищо не подсещаше за доскорошното им присъствие тук освен странната смесица от миризмите на пудра, парфюм и мъжка пот.

Слава богу, това отмина! Ако става дума за илюзии, избудалка ги до един. Никой от тях, дори самият Куини, не заподозря, че той е истинският, когато се съблече за събеседването. Насмалко не откачи, когато чу одобрителните му думи:

— Поостарял си, за да се правиш на Морган, но стоката не е лоша. И щом се разчуе, че токмакът ти е като на кон, ще се редят на опашка за теб. Някои от редовните ми клиенти си падат по количество, а не по качество.

В такъв случай защо седи тук и се тресе от страх? Куини беше го уверил, че не го очакват никакви неприятности.

— Никакво връзване със синджири, никакви садомазохистични номера и бичове, никакви изчанчени пози. Нашето заведение си е чисто педерастко.

Но аз не съм педераст. Там е цялата работа.

Вярно, имаше изключения като онзи път в Мароко с онова арабче — как ли се казваше, Абуд, Абдул? — или с малкото японче, градинарчето, един следобед, когато се чувстваше толкова отчаян. Но такива неща не влизат в сметката и ако не беше Вицини, никога не би се сетил за тези глупости. Божичко, Вицини трябва да е напълно откачил, щом му възлага такива задачи. Щом го кара да психяса, за да се вживее в ролята.

— Да повторим сцената от самото начало. И не се разсейвай. Забрави, че си Пол Морган, трябва ми Норман Бейтс. Разбираш ли какво имам предвид?

Пол много добре знаеше какво има предвид той. Да се превърне в педераст. Това, че ходеше с рокля и перука, му помагаше, но не беше достатъчно.

Какво беше му казал Куини? Поостарял си, за да се правиш на Морган. Трябва да преглътне този горчив хап. Ако иска да остане в киното, време е да премине на характерни роли като Нюман и Пек, да стане с обратна резба.

Да стане с обратна резба.

Той посегна да си оправи косата, сякаш с този жест щеше да отпъди грозните думи, но ръката му увисна насред пътя между лицето му и огледалото и затули неговото отражение. Сега виждаше само треперещите си пръсти.

Може би трябваше да обърне още няколко чашки, преди да дойде тук. Или може би изобщо не трябваше да идва. Именно след няколко питиета бе му хрумнала тази шантава идея и бе му се сторила разумна. Но нали Клейборн му каза, че Норман не бил педераст, а травестит? Само че какво ли разбира този тъп психарски доктор от Метода?

През всичките тези години той беше се старал да забрави премъдростите, които бяха му наливали в главата в актьорската школа, но сега те щяха да са му нужни, ако наистина се кани да престане да се лигави и да изиграе ролята както трябва. Не биваше просто да отбива номера, ако искаше истински да усети характера на своя герой. Дори ако това означаваше, че след няколко минути някой непознат, някой смърдящ на чесън бакалин ще да усети неговия. Може би още не беше късно да избяга оттук…

Наложи си да погледне пак към огледалото и този път образът беше ясен. Не видя нито Вицини, нито Куини, нито гадните хлапаци, които смятаха, че звездата му е залязла. Видя Пол Морган.

Я стига си се паникьосвал, сам се набута между шамарите. И няма смисъл да се измъкваш. Вицини е прав, трябва да играеш убедително, ако искаш да останеш в занаята. Нали затова си дошъл…

— Ей, какво търсиш тук?

Той вдигна поглед и видя, че Куини наднича през вратата на гримьорната и цупи брадясалите си устни.

— Защо се бавиш, сладурче? Долу е същинско стълпотворение.

Пол избута стола си назад и стана.

— Окей, идвам.

— Малко по-късно. — Куини се изкиска. — Подшушнах за теб на неколцина от по-видните ми клиенти и те направо се побъркаха, като разбраха, че ще видят ново лице.

Пол се помъкна по коридора подир тромавия Куини, чувайки глъчката, която идваше откъм стълбището. Пискливи гласове, писклив кикот. Божичко, какво ставаше с него — откакто работеше в киното, беше срещал сума педерасти, но повечето от тях бяха съвсем благоприлични баровци. Но тук, в този мъжки бардак, нямаше да срещне такива.

Изведнъж той отново се разтрепери. Доиска му се да се обърне, да се обърне и да побегне, но не можа, защото една ръка го стисна за врата. Една огромна, невидима ръка, която го буташе напред и надолу. Ръката на Вицини…

Тя изникна от мъглата и хвърли едно хапче в устата му. След това се отпусна надолу и се изгуби в мъглата, която го обгръщаше като пара.

За момент на Вицини му се привидяха сварени мъртъвци с останали без кожа лица, плаващи сред мехурите в пълния с гореща вода чебър.

Глупак. Тук няма чебър с гореща вода. Където и да се намира въпросното тук. Въпросното тук беше се загубило в мъглата също като него. В мъглата, не в парата. Студена е, не е гореща. Забулила е хълмовете с триметрова пелена. Той знаеше, че не бива да гълта опиати, че трябваше да си седи вкъщи и да потиска мислите, които го налегнаха с идването на мъглата и нощта. Но мислите му го накараха да посегне към хапчетата, а хапчетата — да излезе от къщи.

Не, не мислите му. Спомените му, от тях се опитваше да избяга, от спомените за мъртвата.

Mama mia…

Да, mama mia, него ден войниците нахлуха в градчето и тя го хвана за ръка и двамата побягнаха към площада, където всяка неделя следобед обикновено седяха на дългите трапези, докато градския духов оркестър свиреше Верди. Само че сега естрадата беше надупчена от куршуми и не се чуваше музика, ехтяха само ругатни и трополенето на ботушите по калдъръма, когато войниците нахълтаха на площада. Бяха пияни, но освен виното искаха и жени. Когато ги видя, Мама се опита да се върне, но беше твърде късно, защото и те бяха я видели. Тя сколаса само да го сграбчи за яката и да го натика под една от масите, а после те я хванаха; те като че ли бяха петима или шестима, може би повече, а може би останалите дойдоха по-късно.

Не можеше да е сигурен, защото беше се сврял под масата и чуваше собствения си плач, смеха на войниците и писъците на Мама.

След това започна скърцането и един по-силен звук — дум, дум, дум — взе да клати масата над главата му. Масата кънтеше, кънтеше и главата му. Вече нямаше смехове, нямаше писъци, само думкане. И стонове. Mama mia, стонове и дълга колона от ботуши. Те бавно напредваха към масата, чифт след чифт, заемайки мястото на онзи, който доскоро беше най-близо до нея. Ботушите бяха мръсни, окаляни, а по петия — или може би петнайсетия — се виждаха червени пръски.

Той знаеше какво е това, но трябваше да гледа. По-добре беше да гледа ботушите, отколкото да слуша стоновете, грухтенето и сумтенето, защото те бяха по-непоносими от думкането в главата му.

Цял живот не можа да се отърве от него, хапчетата не можеха да заглушат звука, мъглата не можеше да го отслаби.

Дум, дум, дум.

Най-после той изчезна, но ехото му никога не заглъхваше. Те пак започнаха да се смеят, когато си тръгнаха, и той се измъкна изпод масата, изправи се и се вторачи. Беше само на пет годинки. Първата гола жена, която видя, беше собствената му майка. Те бяха смъкнали роклята й и разкъсали долните й дрехи, и той видя нейното долнище, от което капеше кръв. Кръв шуртеше от раните по цялото й тяло, от лицето и устата й, когато тя се отвори и прошепна „Санто“.

Думата излезе като голям розов мехур, който се пукна между устните й, и това беше нейното завещание, последното нещо, което си спомняше, защото след това той припадна. Не знаеше тогава ли е умряла, или по-късно; никога не научи това, тъй като се свести в една болнична стая в Катания. Никой не можа или не поиска да му каже как се е озовал там, или какво се е случило във Вицини, и той никога не се завърна в градчето, чието име носеше.

Вицини — така му викаха в сиропиталището, защото не помнеше истинското си фамилно име. Доста дълго време беше зле с паметта и добрите монахини го хокаха, че бил тъп и мързелив ученик.

Но помнеше розовия мехур. Санто. Защо ли тия сицилиански майки с очи на кошути толкова държат синовете им цял живот да се притесняват заради имена като Анджело, Салваторе и Санто?

Какво значи едно име?

Когато на тринайсет години избяга в Палермо, някой си Анджело го взе и го научи да краде. Този човек беше първият му истински учител, който му преподаде законите на улицата, но изобщо не приличаше на ангел.

По-късно, в Неапол, един човек на име Салваторе наистина го спаси, когато карабинерите организираха хайка и щяха да ги спипат. Но Салваторе не го предпази от пристрастяване към стоката, която продаваше.

И самият Санто не беше светец. Кой светец би понесъл всичко онова, което той бе изтърпял в Рим, Милано и Марсилия? Кой светец би могъл да направи онзи първи еротичен филм по времето, когато дори най-обикновеното събличане предизвикваше скандал?

Вицини се катереше по стръмното и дишаше тежко; мъглата беше станала толкова гъста, че не се виждаха светлините на уличните фенери и на къщите по хълма, оставаше му само да чете табелките с имената на улиците. Къде ли се намираше сега?

Тогава наведнъж усети твърда настилка под краката си и разбра къде е. Намираше се на върха. На върха на света. Изкачването беше приключило, той беше стигнал до целта, миналото изчезваше зад гърба му в мъглата. Имаше още едно хапче в джоба си; преглътна го, без да си спомня какво беше то и без да го е грижа за това.

От спомените няма полза. Забрави какво ти разкри Mama mia върху онази маса, забрави добрите монахини, които имат същото нещо, скрито под техните одежди, обрасло с черни косми и кървящо всеки месец, когато ги споходи la maledizione. Забрави свинята от еротичния филм и какво й се случи, когато се заби ножът. Коли, каза той и ножът изпълни заповедта му, но тя си го заслужаваше. Беше putana и заслужаваше да умре.

Как се кикотеше тя, преди да й забият ножа! Кикотеше се и пъшкаше и се давеше от смях, беше й хубаво. На всички тях им става хубаво дори добрите монахини биха дали мило и драго, за да усетят дум, дум, дум. То се знае, отначало ще пищят и ще се дърпат също като Мама с войниците.

Дали и на нея би й станало хубаво?

Каква е разликата между охкането от болка и охкането от кеф? Откъде може да знае това едно петгодишно момче, как може да бъде сигурен той сега? Едно е безспорно, всички те имат онова нещо и това нещо не разсъждава, само откликва. Черни, космати, кървави неща, скришни неща с потайна жажда за още, още и още. Mama mia, кога ли го е заченала тя, търкаляйки се в шубраците с някой незнаен paisan? И майката на Норман Бейтс…

Вицини прокара показалец по изпотената кожа над горната си устна, където доскоро имаше мустаци. Той можеше да играе ролята на Норман, трябваше да я играе, защото го разбираше.

А ще я играе Пол Морган, който нищо не разбира, дори латентната си хомосексуалност. Но Норман не е бил хомосексуален. Нищо в извършените от него престъпления не подсказва такова нещо. Никой не е познавал Норман истински, включително и този глупав доктор. Познава го само той, Санто Вицини.

Никой не знаеше, че той е проучвал случая, че миналата година посети Феървейл, че разгледа развалините на къщата и мотела, че ги фотографира. Усещанията, които изпита, докато се намираше там, бяха вълнуващи. Той укри и съхрани това вълнение, за да го въплъти във филм, та да могат всички да го видят и изпитат.

Луда жена. Той ще бъде триумф, защото е истински, истински почти колкото първия му еротичен филм. Най-важен ще е ароматът на документалност.

Дрискол не го разбираше; интересуваха го само парите. За него важно беше какво му казва банката, докато за твореца единствено филмът има значение. Интересува го какво му казва действителността в един свят, в който жените крият своите мръсни тайни под полите си. Необходим е човек като самия него, като Норман, за да се разобличи тази тайна, да се посочи злото и да се накаже.

Тъкмо това бе направил Норман с Мери Крейн и тъкмо това щеше да направи той с Джен.

Вицини примижа, движейки се слепешком през мъглата. Беше се загубил. Беше нагълтал твърде много хапчета, твърде много мъгла се беше насъбрала в него. Някаква причина го беше накарала да дойде тук, но не можеше да си я спомни. За какво си мислеше допреди малко?

Джен. Тя прилича на Мери Крейн и тъкмо заради това той я бе избрал, независимо от всички възражения. Сега трябва да я научи как да стане Мери Крейн, тази крадла, тази putana, излагаща на показ себе си и своята тайна пред горкия Норман. Да смъкне от нея всички актьорски щампи, да смъкне от нея всичко, освен плътта й, докато не се превърне в застаналата под душа Мери Крейн.

Изведнъж мъглата се разпръсна и той я видя, видя Джен гола, гърчеща се от върховна наслада, от сетната върховна наслада, която се нарича смърт.

И изведнъж съзря нещо друго, нещо, което наркотиците и мъглата бяха скривали от него през всичките тези години, нещо, което той напълно бе забравил. Малкото петгодишно момченце, измъкващо се изпод масата и вторачено в тайната на Mama mia. Момченцето, което припадна, но не от страх, а за да изтрие от съзнанието си спомена, че е получило ерекция.

Също като него сега.

Сега, след като цял живот се бе смятал за импотентен като Норман Бейтс. Но това не беше вярно. Норман е бил мъж, постъпил е с Мери Крейн като мъж. И той самият е мъж, това показва, че го бива, че го бива за ролята, която той ще изпълни. С Джен…

 

 

Тя пъшкаше от удоволствие. Рой беше фантастичен любовник. Беше й приятно, много приятно. Стана й още по-приятно, защото когато го погледна, лицето му се промени и й се стори, че е възседната от Адам Клейборн, точно както тя го бе желала по-рано тази вечер. Но чертите на лицето му се размазаха и продължи да я чука Пол Морган. Тя затвори очи и му каза да престане, но когато ги отвори отново, осъзна, че се е случило нещо ужасно. Лицето на Пол беше изчезнало и сега тя се шибаше със Санто Вицини; той пъшкаше тежко и от подмишниците му се стичаха капки парфюм. Тя заби нокти в лицето на Вицини и го изподра. Това, което лежеше върху нея сега, нямаше лице, нищо, което тя би могла да види, само едно размазано петно. Все пак тя знаеше, нещо вътре в нея знаеше точно кой е това.

Норман Бейтс.

Той беше човекът, той бе лежал върху нея през цялото това време, останалите лица бяха само маски. Но неговото лице беше истинско и тя искаше да го види ясно, трябваше да го види ясно.

След това се чу писък и тя се събуди, очите й наистина се отвориха, за да се вторачат в мрака на спалнята.

Отново се чу писък и лудешко думкане по вратата.

Джен отметна завивките, запали лампата, мушна краката си в пантофите до леглото. Грабна пеньоара си от стола и се втурна по коридора.

— Отвори ми…

Иззад входната врата се дочуваше гласът на Кони. И когато отвори вратата, видя Кони. Тя стоеше в мъглата, трепереше и плачеше.

— За бога, мила, какво се е случило?

— Току-що се прибрах. — Обляното й със сълзи лице беше разкривено като на малко момиченце.

Джен я попита:

— Къде ти е ключът?

— В чантата ми… не мога да го намеря… Той беше ей там…

— Кой „той“?

Кони посочи към потъналата в мъгла улица.

— Някой… един мъж… стоеше под дърветата, когато слязох от колата. Помислих си, че ме следи…

Джен надникна през рамото на разтрепераното момиче.

— Нищо не виждам.

— Сигурно е избягал, когато се разпищях. Но той стоеше там, видях го…

Джен загърна пеньоара си и тръгна по пътечката.

Кони викна подире й:

— Не… Недей!

Но Джен вече наближаваше дърветата. И там, под тях, тя се наведе да вземе малкото рижаво котенце.

То не се опита да избяга, беше неподвижно.

Защото гърлото му беше прерязано.