Робърт Блох
Психо II (23)

Двадесет и три

Рой караше бързо. Почти беше се долепил до вратата, за да могат Джен и Клейборн да седнат до него.

Докато вземаше завоите по хълмовете и даваше газ по булевардите в ниското, той се ослушваше за сирени. Но не чуваше нищо. А когато стигнаха до портала, нищо не видяха. Студиото не беше обгърнато от пламъци.

— Фалшива тревога — измърмори Клейборн.

— Не вярвам — каза Рой. — Дрискол лично ми се обади.

Самият Дрискол също стоеше на портала с един от пазачите.

Той се втурна към тях, щом колата се спря, изгледа сърдито Рой и каза, сочейки пътниците му:

— Тия пък какво търсят тук?

— Доктор Клейборн бил поканен на вечеря от Джен — му отговори Рой. — Прецених, че при тези обстоятелства, е редно той да знае…

— Пикал съм на обстоятелствата! — Той се обърна към спътниците на Рой. — Окей, дошли сте. Но запомнете, че трябва да си затваряте устата. И двамата. — Той закрачи, без да дочака отговори им. — Да вървим.

— Няма ли да ни кажете какво се е случило? — попита Клейборн.

— Ще видите. Станала е злополука.

Когато стигнаха до средата на главната улица на студиото, Рой схвана къде отиват. Един от павилионите отляво беше отворен и пред входа му беше паркирано лъскавото червено комби на Франк Мадеро, шефа на противопожарната охрана на студиото.

Отвътре Седми павилион беше ярко осветен. Дрискол ги поведе покрай гримьорните към изградения декор зад тях.

Рой позна къде се намира още с влизането си; декорът беше много характерен. Това беше спалнята на Нормановата майка, точно такава, каквато я бе описал в сценария си. Или почти точно такава.

Там ги чакаха двама души: набитият мустакат Мадеро и старият Чък Гросинджър, един от нощните пазачи, които си приказваха в ъгъла до леглото с балдахина.

Рой запримигва от ярката светлина; на пръв поглед декорът изглеждаше невредим. Но във въздуха се усещаше остра миризма на подпалени дрехи.

След това забеляза кувертюрата — обгорелите й краища, опушената калъфка на възглавницата, окадената стена на декора зад таблата на леглото.

— Влязох точно навреме — каза Гросинджър. — Когато минавах, вратата беше открехната, видях, че вътре трепка някаква светлина. След това ми замириса на пушек. Втурнах се насам, леглото беше в пламъци, грабнах пожарогасителя от стената…

— И насмалко не си се опекъл — поклати глава Франк Мадеро. — В такива случаи е редно да ме викаш.

— По дяволите, всичко щеше да изгори, докато твоите момчета изкарат колите от гаража. Ако този бензин беше се подпалил…

— Какъв бензин? — сърдито попита Дрискол и тръгна към Мадеро, който стоеше до отсрещния край на леглото с балдахина, извън полезрението на Рой.

— Току-що я намерихме под леглото — каза той. И посочи една двайсетлитрова туба за бензин.

Дрискол вдигна тубата и я разклати.

— Пълна е.

— Капачката й е развинтена донякъде — му каза Мадеро. — Някой тъкмо се е канел да я използва, но нещо му е попречило.

— Откъде знаеш? — Дрискол се наведе и погледна под леглото. — Погледни, тук има и кутии с блажна боя и четки. Тия мързеливци са ги натикали отдолу, след като са си свършили работата, вместо да ги върнат в склада. Може би някой от тях си е полегнал и е задрямал с цигара в устата. Леглото е пламнало, той се е уплашил и е избягал.

Мадеро поклати глава отрицателно.

— Хващам се на бас, че това е палеж. Най-добре е да повикаме…

— Не бързай! — Дрискол се обърна към пазача. — Съобщил ли си вече на Талбът?

Рой се сети за кого става дума; Талбът беше шефът на студийната охрана.

Гросинджър се притесни от втренчения поглед на Дрискол.

— Нямаше смисъл. Знаете го колко далеч живее. Прецених, че докато пристигне…

— Няма значение какво си преценил. Някой друг от нощната смяна знае ли за пожара?

— Не. Джими е на портала, Фриц и Манхоф обикалят района.

Дрискол погледна Мадеро.

— А твоите хора?

— Пери и Козинс са дежурни, но те спяха на горния етаж, когато се обади Гросинджър. Той ми каза да не се притеснявам, защото огънят е загасен и според него пожарът е възникнал поради невнимание, затова и се метнах на колата и пристигнах сам.

— Значи, никой освен нас не знае за станалото.

— Забравихте извършителя. — Мадеро посочи тубата с бензин в ръката на Дрискол. — Знам какво имате на ум, но това е палеж.

Дрискол отстъпи назад и поклати отрицателно глава.

— Не си прав. Пожарът е възникнал поради невнимание.

Мадеро почервеня.

— Откога започнахте да се разпореждате тук?

— Откакто Барни Уайнгартън отпътува за Европа — каза Дрискол, — а Рубен замина за Ню Йорк, аз вардя дюкяна. Защо, по дяволите, смяташ, че си бях в кабинета, когато ти ми се обади? Имам си достатъчно много главоболия, затова не ме учи как да си гледам работата.

Мадеро повиши тон:

— Може и така да е. Но ако се опитваш да потулиш инцидента, ще си имаме големи неприятности…

— Млъкни и слушай! Ако искаш да си имаш неприятности, иди се обади на ченгетата. Напишете си обяснителните бележки, и двамата, точно както ми разказахте случката. И когато Уайнгартън се завърне и разбере колко кофти е била охраната тази нощ — когато чуе, че загубеняците от пожарната охрана са спели сладко по време на дежурството си, когато е можело да изгори цялото проклето студио — гарантирам ви, че и двамата ще си изпатите.

— Тоя номер няма да мине. — Гласът на Мадеро вече не беше толкова уверен; пожарникарят искаше да се подсигури.

— Имай ми доверие.

Дрискол погледна Рой, Джен и Клейборн.

— От вас се иска да си затваряте устата. Ако някой ви попита какво сте правили тук тази нощ, ще казвате, че сме имали производствено съвещание.

Гросинджър направи крачка напред.

— Не забравяте ли нещо? Уликите…

— Кои улики? — Марти Дрискол потупа тубата за бензин. — С нея се нагърбвам аз. — Той хвърли поглед към леглото. — Ти и Мадеро свалете тази кувертюра и я изхвърлете някъде. Утре ще кажа на Хоскинс, че ми се е сторила много претенциозна, и ще го накарам да ми проектира друга. — Продуцентът се огледа. — Измислете как да премахнете саждите от стената. Включете климатичната инсталация, за да изсмучи тая миризма.

Мадеро вдигна рамене.

— Окей, но ако стане нещо…

— Нищо няма да стане, ако си траеш — усмихна се Дрискол. — Направи каквото ти казах и всичко ще е наред. — Той си тръгна. — Окей, това е. Утре заран, щом пристигна в студиото, ще те повикам.

Рой последва Джен и Клейборн по тъмната главна улица на студиото, посребрена от лунната светлина. Неговите спътници мълчаха, но той знаеше какво си мислят те: Дрискол иска да потули работата. А те стават съучастници.

Той ускори крачките си, за да настигне Джен; очите й бяха изцъклени, лунните лъчи подчертаваха бледността й. Не можа да види лицето на Клейборн, защото той вървеше отпред с Дрискол.

— Искам да си поговорим — каза той.

— Слушам ви.

— На четири очи.

Продуцентът поклати отрицателно глава.

— Всички сме замесени в тази работа. Ако имате да казвате нещо, нека го чуем всички.

Когато Рой и Джен ги настигнаха, Клейборн се беше загледал в товара, който носеше Дрискол.

— Тази туба — промърмори той. — Видях една такава миналата неделя, когато Норман изгорил пикапа.

— За бога, не започвайте пак! — Дрискол набърчи челото си, което изглеждаше голямо заради плешивостта му. — Искате да ми кажете, че Норман е подпалвачът, така ли?

— Предупредих ви, че той ще предприеме нещо — каза Клейборн. — Кой друг има по-сериозни подбуди? — Той кимна към тубата. — А що се отнася до начина на извършване…

— Това е съвпадение. Ако някой реши да извършва подобно нещо, бензинът е първото, което ще му дойде на ум.

— Значи признавате, че съществува подпалвач.

— Нищо такова не съм признавал. Продължавам да си мисля, че всичко е станало точно както ви казах, поради невнимание. Ако се опитвате да ме уплашите, откажете се.

— Бих искал, но не мога.

Сега Рой виждаше лицето на Клейборн, шуртящата по челото му пот.

— Точно затова досега си мълчах, защото не исках да плаша никого и не бях сто процента сигурен. Но след тази нощ не може да има никакво съмнение. Норман е тук.

— Глупости! — Дрискол ядосано разклати тубата с бензин. — Това нищо не доказва.

— Но аз го видях.

— Какво-о?

— Видях го — тихо повтори Клейборн. — Снощи.

Всички млъкнаха. Рой наблюдаваше Клейборн; всички бяха вперили очи в него, докато луната се скри зад облаците, и го чакаха да продължи.

Великолепна постановка — си каза Рой. — Разкажи ни една приказка, чичко. Разкажи ни за страшилището, което иска да ни грабне в мрака.

Но Клейборн нито беше чичко, нито им говореше за нещо, което се мержелее в мрака. Рой слушаше внимателно, думите и фразите отекваха в ушите му. Супермаркетът във Вентура. Тълпите купувачи. Ярките светлини. Огледалото. Видях го съвсем ясно, както виждам вас сега. Побягна — изгуби се…

— Тогава защо сте толкова сигурен? — попита Дрискол. — Може да сте допуснали грешка.

— Единствената грешка, която допуснах, беше, че не ви казах за това по-рано. Ако бяхте ме послушали и бяхте прекратили снимките, това нямаше да се случи.

— Нищо не се е случило. — Дрискол прехвърли тубата в другата си ръка и съдържанието й се разкандилка. — И няма да се случи.

— Но той може да направи нов опит…

— Не се тревожете. Още утре ще стегна пазачите. Няма да се размотават, докато са дежурни, ще си гледат работата. Продължавам да си мисля, че не сте прав, но ако не е така, тоя мръсник няма да ни изненада.

Рой направи крачка напред.

— Защо да поемаме този риск? Не може ли поне да отложим началото на снимките, за да може полицията да го залови?

Клейборн кимна и се усмихна на Рой от благодарност за неговата подкрепа, но Дрискол заговори бързо:

— Твърде късно е. Мадеро и Гросинджър вече заличават следите. И как да обясним защо не сме ги повикали, щом сме разбрали за пожара? — Той поклати глава отрицателно. — Никаква полиция.

— Но едно отлагане…

— До утре ще обмисля всичко.

Дрискол се обърна и си тръгна.

— Тоест няма да отложи снимките — промърмори Рой. След това погледна Клейборн. — Сигурен ли си, че си видял именно Норман?

— Напълно.

В очите на Джен се четеше тревога.

— Този супермаркет във Вентура — каза тя — не е ли само през три квартала оттук?

— Той не би се мяркал в този район — каза й Клейборн. — Освен ако не ме е познал снощи. Но ако си е намерил скривалище някъде тук…

Рой изненадан погледна надолу, защото усети, че Джен се притиска в него и ръката й се опитва да хване неговата. Когато вдигна погледа си, той видя лицето на една актриса, очите й гледаха уверено, устата й изразяваше спокойствие. Но истината беше в допира на нейните пръсти, които бяха се впили в китката му. Тя беше едно уплашено момиче.

Тя търсеше от него успокоение и закрила, но той не можеше да й ги предостави. В момента всеки от тях беше уязвим.

— Успокой се — каза той. — Хайде да си вървим.