Робърт Блох
Психо II (18)

Осемнадесет

Клейборн седеше на масата срещу Рой Еймс. Бюфетът беше претъпкан с хора, прескочили да похапнат нещо през обедната почивка, и глъчката му пречеше да чува какво казва Еймс.

Не че много държеше на това. В момента се бе заслушал във вътрешния диалог, който зазвуча в главата му още при излизането от кабинета на Дрискол.

Защо се остави да бъде разубеден? Дали само защото атаката беше ненадейна? Наистина момичето много бързо схвана същината на въпроса и доводите му бяха убедителни. То поне не си затваряше очите за опасността като останалите, с изключение на Рой Еймс.

Все пак не това го накара да остане. Решаващи бяха не думите на момичето, а неговото физическо присъствие. Клейборн си спомни какви чувства го обзеха, когато видя нейната снимка, но днешният сблъсък с Джен Харпър доведе до неочаквани за него последици.

Чу се, че гласно споделя това с Рой Еймс, и писателят му кимна.

— Прав сте. Точно затова я избра. Вицини. Джен притежава убийствена прилика с Мери Крейн.

— Надявам се, че не е точно така. — Клейборн млъкна, защото дойде келнерката и им подаде менютата. — Прилика има, но тя не е убийствена.

— Наистина ли сте убеден, че Бейтс е жив?

Клейборн кимна.

— Нямате ли и вие същото усещане?

— Да. Но това е само усещане. И не мога да си го обясня. Мислех си, че може би знаете нещо повече. Нещо, което не ми казахте по време на срещата.

— Не съм подготвен да обсъждам това в момента.

— Значи ли това, че ми нямате доверие?

— Не ви познавам. — Клейборн смекчи думите си с една усмивка и посочи съседните маси. — Не познавам никого тук.

— За пръв път ли влизате в студио?

— Да.

— Окей, нека ви стана екскурзовод. — Еймс проследи погледа на Клейборн. — Онези хора там са от ръководството на компанията. Дънките им не бива да ви заблуждават, всички до един са големи началници. Тук те ходят облечени като обикновени бачкатори. Но когато излизат от студиото, много държат всички да забележат, че карат коли от по двайсет и пет хиляди долара. — Той се захили. — Живеем в автомобилно-еротично общество.

Клейборн се усмихна, защото знаеше, че това се очаква от него, но усети, че Рой Еймс не за първи път пуска тази шега. След това кимна към една група на масата до прозореца. Тъмните костюми, белите ризи и грижливо вързаните вратовръзки сякаш опровергаваха думите на писателя.

— А какво ще ми кажете за ония?

Рой Еймс проследи погледа му.

— Тези са посетители. Вероятно телевизионни шефове от източните щати. Тия тъпаци пристигат тук с надеждата да откраднат някоя нова идея. Но всъщност обикновено открадват вехти идеи.

Клейборн посочи една група дългокоси и брадати младежи от другата страна на пътеката.

— А тези момчета?

— Мисля, че се занимават със звукозаписи. Тук се правят големите пари днес. Една платинена плоча струва колкото цял тон „Оскар“-и.

Някой профуча край тях и се спря до съседната маса. Във външността му се долавяше някаква дразнеща двойственост: заобленото му тяло с изпъкнало коремче се увенчаваше от младежко лице с бронзов тен. Той каза нещо на седналите, изсмя се високо, махна им с ръка и си тръгна.

— Цветарка — каза Рой Еймс. — Ако видите актьор, който се смее гръмогласно, можете да се обзаложите, че е безработен. Капналите от умора, които не разговарят с никого, имат работа.

Клейборн кимна и зачете менюто.

— Какво ще ми препоръчате?

— Да идем да обядваме другаде — засмя се Еймс. — Но след като сме се заврели тук, най-безопасно за вас ще е да си поръчате сандвич.

— Това ми звучи странно. Очаквах, че тук храната ще е добра.

— Била е едно време, поне така са ми казвали. Сега никой не обръща внимание на това. — Еймс остави менюто си на масата. — Нали знаете старата поговорка: „Кажи ми какво ядеш, за да ти кажа какво представляваш“? Ако тя е вярна, повечето хора са копрофаги^[1].

Клейборн се замисли над репликата му, докато келнерката вземаше поръчката им. Той пак изпита чувството, че това, което чува, не е спонтанна импровизация. Рой Еймс не беше цветарка, но много се стараеше да направи добро впечатление.

— Кафетата веднага — подвикна Еймс подир отдалечаващата се келнерка. След това погледна сътрапезника си. — Виждали ли сте се с някой друг от участниците във филма?

— Още не. Нали Пол Морган играе Норман?

— Очаква се. До ден-днешен не е играл нищо друго освен Пол Морган. Мистър Мъжкаря. — Еймс млъкна, защото бяха им донесли кафетата. — Ако питате мен, нашата култура е побъркана на тема мъжественост.

— Тогава защо са му дали ролята?

— Попитайте Вицини. — Еймс взе чашката си. — От друга страна, това не трябва да ви тревожи. Вицини вече не прави трилъри, а само лъскави филми. Това се харесва на хлапетата. Безброй специални ефекти, автомобилни катастрофи и непрекъснати убийства на фона на пънк рок музика. Съвсем като едно време в Рим — музикантите свирят по-силно, докато лъвовете ръфат християните на арената.

Пак блестящи фрази, но те не помагаха на Клейборн да разбере що за човек има насреща си.

— След като мислите така, защо сте написали сценария?

— За пари — повдигна рамене Рой Еймс. — Не, това не е вярно. Или поне донякъде. Стори ми се, че тази случка крие в себе си нещо по-особено, че ще мога да развълнувам зрителите с нещо истинско, вместо да ги шашвам с хватки в едър план. — Той изсипа захарницата в чашката си. — Може би ще разберете какво искам да ви кажа, след като го прочетете.

— Ще се опитам — каза Клейборн.

И следобед, когато се прибра в мотела, направи точно това.

Жегата беше непоносима и климатичната инсталация едва насмогваше, тъй като слънцето печеше през гледащия на запад прозорец, но Клейборн не я усещаше, защото всъщност не беше в стаята.

Той беше се потопил в сценария, в един свят, който се намираше на две хиляди мили и на двайсет години оттук.

В текста имаше слаби места; независимо от уверенията на Рой Еймс, той не беше избегнал напълно елементите, за които твърдеше, че ги презирал. Не бяха малко шоковите сцени, ударението беше сложено върху убийството, а не върху подбудите му.

Но той имаше достойнства. Невинното младо момиче и коварният луд бяха шаблонни и все пак звучаха убедително. Може би днешните момичета не са чак дотам невинни, но лудите са станали още по-коварни. И по-многобройни. Във филма нямаше нищо, което да не може да се прочете всеки ден във вестниците. Особено тук, си каза Клейборн, когато си спомни за Касапина от Слид Роу, за Хилсайдския удушвач, за Шосейните душегубци и за всички други масови убийци, които дължаха своята известност на интригуващите си прякори, измислени от средствата за масова информация. Но нищо привлекателно нямаше в тяхното състояние или в действията им — те бяха болни хора, обзети от манията да убиват, за които убийството е насъщна потребност.

При тази мисъл Клейборн въздъхна. Бе влязъл в капана и бе започнал да се възприема като сценарист. Задачата му беше да изхвърли тези моменти от диалога, да остави контраста между външните изяви и действителността да говори сам за себе си.

Когато слънцето залезе, той запали лампата, извади бележника от куфарчето си и започна да пише в него.

Сега климатичната инсталация бръмчеше в тъмното, но светлината от настолната лампа образуваше ореол около главата му, докато той малко по малко се отдалечаваше, изоставяйки себе си в преддверието на друго време, на друго място. Той се потапяше в света на Норман.

Почукването на вратата го накара да се сепне.

— Да? — Той стана и прекоси стаята. — Кой е?

— Том Поуст.

Клейборн отвори вратата и старецът му се ухили.

— Този път се сетих, че трябва да почукам. Зает ли сте?

— Не — завъртя глава Клейборн. Какво ли иска този любопитен дъртак?

— Забелязах, че при вас свети. Помислих си: „Защо ли не се отбия при човека и не му предложа една бира?“. — Поуст кимна към двете кутии с бира, които държеше в лявата си ръка. — Заведението черпи — изкиска се той.

За момент Клейборн се подвоуми, но този звук му прозвуча като сигнал, който не бива да се пренебрегва. Кискането, нервният смях изразяваше не добро настроение, а защитна реакция. То представляваше опит за прикриване на същинските емоции. Какво ли искаше да скрие Том Поуст?

— Влезте. — Клейборн отстъпи навътре. — Ще видя дали има чиста чаша в банята.

— Ако е за мен, няма нужда. — Поуст отиде до стола, сложи бирите на масата и ги отвори с палеца на лявата си ръка. Подаде едната кутия на Клейборн, изчака младия човек да се настани на ръба на леглото и вдигна своята кутия. — Наздраве.

— Благодаря. — Клейборн отпи от бирата.

— При жега като днешната бирата е най-доброто питие — пак се изкиска Поуст. Но сивозеленикавите му очи зашариха из стаята и най-сетне се спряха на бюрото.

— Сценарий ли четете? — попита той. — Мислех, че не сте от бранша.

— Не съм. Просто един приятел ме помоли да го прегледам.

— Разбирам. — Поуст пак надигна кутията с бира. — Какъв е сюжетът? Или не беше редно да питам?

— Това не е тайна — докато говореше Клейборн наблюдаваше набръчканото лице. — Всъщност може и да ви заинтересува. Главен герой е Норман Бейтс.

— Не може да бъде. — Том Поуст вече не се кискаше.

Клейборн се приведе напред.

— Канех се да ви попитам за снощните ви думи. Откъде знаете за мотела на Бейтс?

— Според мен всеки знае за него. Не четете ли вестници и не гледате ли новините? — Казаното звучеше повече като обяснение, отколкото като оправдание. — Освен това знам отнякъде, че „Коронет“ прави филм по тази случка. — Той погледна към бюрото. — Предполагам, че вашият приятел е авторът на сценария.

— Прав сте — разсеяно каза Клейборн. — Навремето сте били сценарист. Искате ли да му хвърлите един поглед?

За негова изненада Том Поуст завъртя глава.

— Не искам да си губя времето. Не разбирам днешните филми. Всички тия сексуални сцени — непрекъснато боричкане в леглото. Опитайте се да го направите по този начин и ще си строшите гръбнака. А накрая, когато всичко свърши, жребецът се измъква от завивките по шорти, хващам се на бас! По мое време, да ме вземат дяволите, другояче вършехме тези работи.

Пак се чу неговото кискане.

— Вярно е, че времената се променят. Да вземем цензурата. Разрешиха мръсните думи, но други няма да чуеш. Ако не ми вярвате, опитайте се да изпеете на публично място първия куплет на „Старата бащина къща в Кентъки“.

Той разклати течността на дъното на кутията.

— Кофти храна, кофти филми. Днес писателите получиха прекалено много власт.

— Моят приятел не е на същото мнение — каза Клейборн.

— Нямам предвид филмите. — Поуст допи бирата си. — Но замислете се над следното: някой политик се изправя и прочита речта си. Противникът му прочита опровержение. След това някой телевизионен коментатор прочита текст, обясняващ какво са прочели двамата политици. И речта, и опровержението, и обяснението са дело на незнайни драскачи от задната стаичка. И ние наричаме това „новини“. След десет дена или десет месеца, или десет години друг писател публикува книга, в която заявява, че всичко казано от тях е лъжа. И на това му викат „история“. Та ако преценим реално, независимо дали става дума за журналистика или за белетристика, всички автори са професионални лъжци.

Той остави празната бирена кутия на масата.

— Какво ще кажете за още една бира?

— Не, благодаря ви. — Клейборн погледна през прозореца към двора и видя, че навън се здрачава. — Време е да ида да се навечерям.

— Съжалявам, че не се сетих по-рано — каза Поуст. — Аз вече вечерях. Можехме да свършим това заедно. Сигурно е много тъпо да вечеряш сам, когато си далеч от дома си.

— Така е. Но аз съм свикнал.

— Не сте ли женен?

— Не съм. — Клейборн избегна следващия въпрос, като стана и тръгна към гардероба, за да вземе сакото си.

Том Поуст загаси лампата и го последва към вратата.

— Наоколо има сума ресторанти — каза той. — Можете да си купите нещо в супермаркета и да го сложите в хладилника. — Той посочи към кухненския шкаф — Тук има чинии и тиган. Сам можете да си приготвите закуска.

— Благодаря ви за почерпката. — Клейборн отвори вратата и излезе навън.

Поуст го последва, като кимна одобрително, когато младият мъж затвори врата и я заключи.

— Страх лозе пази — каза той. — Опитвам се да хвърлям по едно око дали не се навърта някой, но в наше време няма голяма полза от това.

Той тръгна през двора към офиса си и Клейборн му махна с ръка за сбогом, вдишвайки аромата на цъфтящия през нощта жасмин от лехите покрай алеята. След това зави и тръгна към улицата, където миризмата на цветята се стопи в изгорелите газове от автомобилите.

Отърва се от тази воня едва когато влезе в малката кебапчийница след една пряка. Тук тя бе изместена от пушека от дървените въглища, лука, каймата и пържените картофи. Но дори тази смрад беше за предпочитане в сравнение с уханието на подмишниците на издокарания с червено сако келнер. Поуст имаше право, по-добре щеше да е, ако си беше приготвил нещо за хапване в мотела. Човек трябва да вярва на носа си.

Добър съвет, но има и други сетива. Нервният кикот на Поуст още звучеше в ушите му. И когато затвореше очи, върху ретината им възникваше образа на Том Поуст, който наблюдаваше как той заключва стаята си. Любопитен дъртак, вре си носа навсякъде.

Все носове му се въртяха в ума, но тук имаше и нещо друго. Нещо друго се криеше зад кискането и любопитството. Поуст сигурно има втори ключ от неговата стая и не е изключено сега да преравя багажа му. Или сценария. Много искаше да разбере какво е съдържанието му, но щом научи, още по-припряно побърза да смени темата на разговора. Защо?

Стига толкова, си каза Клейборн. Това си има обяснение. Старите хора често се кискат неволно, за да се предпазят от евентуално нагрубяване. Кискането е нещо като сигнал, с него те искат да кажат: „Виж какво, аз не представлявам заплаха за теб, не ми се сърди, загдето ти говоря“. И мнозина от тях проявяват нахално любопитство към хорските работи, защото собственият им живот е празен.

Сигурно е кошмарно за един човек, който още е с ума си, дни и нощи да кисне в един скапан мотел. Липсата на други коли на паркинга подсказваше, че в момента Клейборн е единственият му клиент. Нямаше нищо чудно в това, че Том Поуст дойде с бирите в стаята му, че го разпитваше и дърдореше глупости. Старецът беше самотен.

Или самотен, или страхотно двуличен. Какво ли е имал предвид, когато каза, че писателите били професионални лъжци?

Рой Еймс също е писател. Натъпкан с ефектни фрази. Клейборн си спомни за своето интуитивно подозрение, че неговите изгладени сентенции са употребявани многократно. Също както „цветарките“ от бюфета на киностудиото той сипеше шегите си, за да направи добро впечатление.

Но защо го правеше? Обективно погледнато, би трябвало да знае, че Клейборн е негов съюзник; когато останаха на четири очи, той се съгласи да посмекчи сценария си. Макар че ако е така, защо не се е преборил още навремето и не си е свършил работата сам? Преди всичко негова беше отговорността за насилието.

Това също би могло да е средство за маскировка. В известен смисъл Норман от сценария беше рожба на Рой Еймс. Той беше приписал на героя си своето собствено безсилие и гняв. И ако изливането им върху белия лист за него не е било катарзис, остава да е катексис, средство за засилване на подсъзнателната му привързаност към личността на Норман. Което би могло да е опасно.

Всички писатели са професионални лъжци. Това е мнение на писател. Което означава, че също е лъжа. Ала всички лъжат, включително и неговите пациенти, но тяхната беда е в това, че те лъжат не само него, а и себе си. В известен смисъл те са най-професионалните лъжци. А той е професионален откривател на истината.

Търсач на истината, поправи се той. И усилията му невинаги даваха резултат; Норман беше точно такъв случай.

След като се навечеря и излезе от ресторантчето, Клейборн тръгна по булеварда. Както беше се замислил за Норман, осъзна, че неволно се озърта, очаквайки да види човек, който не можеше да е тук.

Край него профучаваха леки коли, пикапи, джипове. От време на време някой мотоциклет заглушаваше с рева си тяхното бучене. Хлапашки щуротии.

Но по тротоарите не се виждаше жива душа. Клейборн си погледна часовника, още нямаше девет часа, а той беше единственият пешеходец.

Независимо от петролната криза всички си караха колите. Нощните разходки по улиците на града бяха твърде опасни; дори патрулните полицаи обикаляха районите си с коли. Пешеходците като него им се струваха подозрителни.

Когато минаваше край тъмните витрини, Клейборн се взираше в неосветените пътеки между къщите, макар да знаеше, че мрачните му предчувствия са абсурдни. Норман нямаше да изскочи оттам. Норман не беше тук. Ами ако беше?

Проклет сценарий! Отмъстително беше го накарал да си спомни всичко от игла до конец. Отмъщението е причината за тревогата му.

А ако не е така, значи е обзет от параноидна заблуда. Ако Норман беше пристигнал в града преди него, досега щеше да е намерил начин да проникне в студиото. В интервалите между психотичните кризи той естествено е способен да крои планове за отмъщение и да ги осъществява. Но всичко водеше до едно неизбежно заключение: Норман е мъртъв. Само сценарият го беше възкресил.

Независимо от това Клейборн усети, че се забързва към отсрещния ярко осветен супермаркет. Сви към паркинга, зарадван от светлините, звуците и присъствието на хора.

Докато го прекосяваше, той анализира реакцията си. Беше го зарадвало не присъствието на хората, а на техните коли, които той започна да разглежда. Кажи ми какво ядеш, за да ти кажа какво представляваш, беше му казал Рой Еймс. Може би максимата „Кажи ми каква кола караш, за да ти кажа какво представляваш“ е по-вярна. Хората могат да бъдат категоризирани според автомобилните им мераци.

Направиха му впечатление безумните маневри на колите, които влизаха в паркинга; начинът, по който агресивните шофьори препречваха пътя на задните коли, за да заемат място по-близко до входа на магазина, докато останалите ги псуваха с клаксоните си. Очуканите брони на вече паркираните коли говореха за предишни сблъсъци, пълно незачитане на общоприетите норми демонстрираха шофьорите, оставили колите си в Абсолютно забранената за паркиране зона.

В магазина лудницата беше същата. Сбръчкани стари дами с боядисани в портокалов цвят коси мачкаха сбръчкани портокали на щанда за плодове, жизнерадостно задръствайки пътеката с количките си за пазаруване. Възкачени на високи танкове или боси курортистки си пробиваха път, използвайки количките си като оръжие. Двойки от майчета и татковци избутваха единичните купувачи от щандовете за стоки с намаление, макар че почти във всички случаи булдогоподобните майчета вземаха инициативата, докато дребните съсухрени дърти татковци кротко стояха отстрани. Тяхната задача беше да платят сметката.

Клейборн взе литър мляко от млекарския рафт, при което леко блъсна едно младо японче с мрежеста риза. Младежът изсъска и така затресе главата си, че обецата му се разлюля почти лудешки.

На щанда за деликатеси той си подбра едно асорти от тънко нарязани колбаси. След като огледа опакованите в целофан сирена, хареса си едно малко парче и тъкмо когато посегна да го вземе, иззад гърба му се промуши една ръка и грабна плячката. Когато се обърна, той се натъкна на едно усмихнато гърдесто момиче с фланелка, на която беше изписано: Изцяло твоя.

На път за другата секция се спря, за да си вземе дузина яйца, и търпеливо зачака една домакиня на средна възраст с ролки на главата, която отваряше кутиите и проверяваше съдържанието им, захапала цигара.

Тютюневата воня накара Клейборн да си тръгне. Ще мине и без яйца, си каза той. В момента единственото му желание беше да излезе час по-скоро от магазина. Днешният му ден беше напрегнат и той се чувстваше изморен — изморен от хората, изморен от шума, от светлините и от блъсканицата. Музиката от високоговорителите се набиваше в ушите му, а силната флуоресцентна светлина го заслепяваше.

Когато наближи хлебарския щанд, той хвърли един поглед нагоре, за да открие източника на натрапчивия звук. Но големите лъскави дискове, окачени под ъгъл спрямо стената и тавана, не бяха високоговорители; техните лъскави повърхности отразяваха движенията на купувачите. Следящи устройства, инсталирани за откриване на крадци. И когато той погледна нагоре, дългите синкави луминесцентни тръби го обляха с искряща светлина.

Клейборн отмести очи. И щом направи това, едно друго огледало, монтирано точно зад него, привлече погледа му. То беше окачено така, че да отразява образите на купувачите, отиващи към лявата каса на изхода на магазина, но в момента само един човек беше се запътил натам. Той погледна нагоре и Клейборн видя лицето му.

Лицето на Норман Бейтс.