Робърт Блох
Психо II (20)

Двадесет

Кабинетът на Рой Еймс се намираше в същата сграда, в която беше и Дрисколовият, но това беше единствената им прилика. Жалката кутийка с един-единствен прозорец беше по-тясна от персоналната стая за почивка на продуцента и в никой случай не беше мебелирана със същата разточителност.

Когато отвори вратата, Клейборн завари Еймс вече седнал на бюрото, разположено между шкафа и единствения стол за посетители. Той като че ли беше свикнал с теснотията; дори да имаше някакви мании, клаустрофобията не беше от тях.

Примигвайки срещу сутрешната слънчева светлина, нахлуваща през отворения прозорец, Клейборн кимна за поздрав и остави на бюрото своя екземпляр от сценария.

Еймс го изгледа изпитателно.

— Е, какво е мнението ви? — каза той.

Клейборн се поколеба, преценявайки още веднъж струва ли си да разкаже какво му се е случило предната вечер. Това беше безсмислено. И в момента сценарият беше по-важен.

— Записал съм някои забележки — каза Клейборн. — Ако искате да ги прегледате…

— Чудесно.

Клейборн отвори куфарчето си и извади няколко листа.

— Надявам се, че ще можете да разчетете почерка ми.

Еймс се зачете.

Очите му се движеха бързо по издрасканите страници, без да издават нищо. Но Клейборн не се затрудни в определянето на реакцията му. Той отдавна знаеше, че устата често пъти е по-красноречива, когато не говори. Устата на Еймс не правеше изключение. Отначало устните му се извиха в лека усмивка; след това, когато напредна с четенето, те се стегнаха. Накрая се разкривиха в гримаса.

Време беше да се намеси.

— Моля, недейте забравя едно нещо — каза Клейборн. — Аз не критикувам вашия начин на писане. Само съдържанието, насилието.

Еймс го погледна.

— Днес това се нарича другояче. Касов филм.

— Ясно ми е. Но си мислех, че сте се опитвали да го избегнете.

— Направих го. В първия вариант — оправда се Еймс. — Повечето неща, срещу които възразявате, са вмъкнати от Вицини. Той направи частична преработка и Дрискол се съгласи с него.

— Аз май си губя времето — каза Клейборн. — Смятах, че като консултант ще съм единствения човек, който може да предлага промени.

— Като специалист — да. Да предлагате — да. Обаче всичко е в ръцете на Вицини — одобряването на сценария, подборът на актьорите, снимките. Вече ви казах колко настояваше той да вземем Джен само защото тя много прилича на Мери Крейн.

— Това е друг въпрос — каза Клейборн. — Обърнахте ли внимание на забележките ми по нейните сцени?

— Да. — Гласът на Еймс беше напрегнат и Клейборн веднага го прекъсна.

— Стори ми се, че нейният образ е станал прекалено елементарен, прекалено едноизмерен…

— Да, така е — повдигна рамене Еймс. — Ако искате да знаете, нарочно съм го направил. Джен още не е способна да играе по-сложни роли, макар да е на друго мнение по въпроса, и аз не искам тя да се преебе. Тя се прави на мъжко момиче, но ако я опознаете по-отблизо, ще разберете, че зад това се крие нещо друго.

— Надявам се да го сторя — каза Клейборн. — Всъщност преди малко я срещнах на паркинга. Тя ме покани на вечеря в дома й още днес.

Еймс не му отговори, но внезапното свиване на устните му издаде неговите чувства.

Вътрешният глас на Клейборн се обади. След като толкова се е загрижил да не допусне преебаването й, редно ли беше да му казваш това? Той явно е хлътнал по момичето. На теб ти трябва съюзник, а се сдоби с ревнив съперник.

Той веднага се усмихна, за да омаловажи казаното.

— Но това няма значение. Задачата ни е — не знам как му викате на това тук — да изчеткаме сценария. Ако искате, нека прегледаме местата, които съм отбелязал…

— Ама че отбелязване! — враждебността на Еймс беше станала явна. — Бележките ви звучат като учебник по психиатрия!

— Съжалявам. Аз се опитах само да…

— Не ми чертайте диаграми. Правите се на доктор, нали? — Еймс поклати глава. — Психиатрите са като икономистите, метеоролозите и сеизмолозите — само една шайка шамани, накачулени с дрънкулки. Някой ден цялата тая паплач ще бъде изместена от компютрите.

— Може би сте прав — запази самообладание Клейборн. — Но в момента това няма да ни помогне. Говоря ви за начина, по който сте изградили ролята на Джен. Важното е да се изхвърли част от насилието.

— Няма начин. Казах ви, че Вицини държи на него.

Клейборн повдигна рамене.

— В такъв случай се налага да преместим ударението.

— Какво искате да кажете?

— Същинският проблем на филмите от този род не е в самото насилие, а в отношението към насилието. Днес заплахата идва именно оттам: от начина, по който антисоциалното поведение се представя като единствено решение при всички ситуации. Героите, антигероите или злодеите побеждават, като вземат закона в свои ръце. Можем да оставим поведението на Норман точно каквото си е, без да притъпяваме острието на ножа и без да бършем кръвта. Но нека не го оправдаваме.

Сега Еймс го слушаше и Клейборн продължи забързано.

— Нека веднъж завинаги кажем истината. Нека стане ясно, че убийството не решава нищо; то не е героично и Норман Бейтс не заслужава нито да му се завижда, нито да му се подражава. Всъщност няма да се наложат големи поправки, ако възприемете тази линия. Иска се само леко изместване на ударението, за да бъде показан той като преследван, измъчван човек, чието натрапчиво поведение му донася не задоволство, а терзания.

— Това ли беше голямото ви откритие? — направи гримаса Еймс. — Да върнете часовника с петдесет години назад, за да кажете на публиката: „Престъплението не носи печалба“.

— Може би е дошло време да се направи тъкмо това. Преди петдесет години е имало значително по-малко убийства и те са се извършвали предимно в средите на професионалните престъпници. Сега в епохата на любителите — студентите терористи, уличните хлапета, всички се борят за извоюване на престиж чрез кланета. Защото нашите филми, нашата телевизия, нашите книги и пиеси им казват, че насилието се възнаграждава.

— Никога ли не сте чували за „самовлюбеното поколение“? Това се харчи днес.

— Не само това. По дяволите, не съм религиозен, но знам, че Библията продължава да е най-продаваната книга. И в нея пише черно на бяло: „Отплата за греха е смъртта“.

Еймс се втренчи в него. Това вече не беше погледът на ревнив съперник; сега го вълнуваше онова, което е най-голямата любов на всеки писател — творбата, над която работи в момента.

— Разбирам. Искате да постигнете онова, което старият Сесил Б. Де Мил вършеше, за да заобиколи цензурата. Показвай оргии, но след това показвай и разплатата за тях. И сте прав за промените. Трябва да се преработят само сцените, показващи реакциите на Норман, по-малко злорадство, повече мъка. — Той помълча малко. — Кажете ми откровено: той наистина ли е усещал нещата по този начин.

Клейборн му кимна бавно.

— В цялата си практика не съм срещал по-нещастен човек.

Рой Еймс въздъхна и пак взе сценария.

— Трябва да се залавям за работа. Сигурно ще съм готов утре по някое време, освен ако не изникнат някакви проблеми.

— Ако срещнете затруднения, обадете ми се по телефона. — Клейборн тръгна към вратата. — Не искам да ви преча повече.

Той излезе от кабинета и тръгна по коридора. За пръв път от снощи в него замъждука надежда. Беше постигнал целта си поне донякъде; сценарият щеше да бъде преработен, а те с Рой Еймс продължаваха да са съюзници.

Но не и с Норман.

Това беше проблемът. Ако можеше да си поговорят, да му обясни, че сценарият е променен, да го увери, че в него няма нищо, от което той би могъл да се страхува или засяга… Може би — само може би — това щеше да помогне, преди да се е случило нещо.

Само че най-напред трябваше да го открие.

Къде?

Игла в копа сено. Търсенето й е губене на време. Иглата може да се извади само с магнит.

Клейборн тръгна по главната улица на студиото и там се сети.

Това е магнитът. Самото студио е магнитът, който беше привлякъл Норман тук.

Излишно е да организира хайки. Норман ще дойде в студиото. Щом досега не е предприел никакви действия, това може да означава, че е току-що пристигнал. Но вече е на сцената и ако е влязъл в студиото…

Клейборн хвърли поглед към другия край на улицата, където беше главният портал. Пазачът стоеше на входа и оглеждаше влизащите коли. Разбира се, съществуваха и други входове; беше ги проверил и знаеше, че те се охраняват по същия начин.

Което не означаваше нищо. Норман надали ще се опита да мине през някой портал.

Клейборн се обърна и тръгна към задната част на двора, оглеждайки оградата на студиото. Оградата беше солидно иззидана, висока и дебела. Но дебелината й беше без значение. Норман нямаше да прокопава тунел през оградата. И височината сама по себе си не гарантираше сигурност. Всеки може да се изкачи с въже или стълба по някоя от тези стени незабелязан в тъмното. Дворът се патрулираше както през деня, така и през нощта, но покатериш ли се веднъж на оградата, трябва само да изчакаш отминаването на патрула, да скочиш долу и да си потърсиш скривалище някъде из студиото.

Сега Клейборн минаваше край няколко бетонни административни сгради, складове за декори, край гаража на студиото, гардероба и гримьорните. Много от постройките имаха външни стълби, водещи към прожекционните зали и монтажните кабини. Под ъгъл спрямо сградите бяха паркирани камиони, ремаркета, каравани и пикапи; зад тях се издигаха просторни павилиони с техните плетеници от висящи платформи за прожектори и апаратура.

След като зави надясно към задния край на двора, той стигна до безлюдно, неохранявано изоставено пространство, на което бяха построени външни декори; уличка от каубойски филм с бар, коневръзи, бакалница, хотел, танцувална зала и шерифска канцелария. Зад нея имаше малко градско площадче, заобиколено от симпатични фасади на бели къщи, разположени сред тревни площи и декоративни храсти, с църква с висока камбанария, с естрада за духов оркестър в парка. По-нататък се виждаше улица на голям град с нейните магазини, театри и жилищни сгради; следваха още няколко кътчета от чуждестранни градове.

Тук имаше безброй места, където човек можеше да се скрие, и никаква охрана не би могла да ги контролира изцяло. Прескочи ли стената, Норман ще трябва само да се прехвърля незабелязан от място на място. И това може би вече се беше случило; Клейборн си каза, че той може и да е прекарал нощта в леглото на Лаурел или Харди. Може би в момента той вече беше тук.

Студиото наистина беше магнит, но в същото време и копата сено, която предлагаше значително по-голям брой скривалища от околния свят. Тук една игла би се чувствала в пълна безопасност и би представлявала дори по-голяма заплаха за останалите. Иглите са остри и имат уши…

Уши и аз имам — си каза Клейборн. — Слухти, отваряй си очите и чакай. Не беше време да вдига паника, докато не разполага с нещо съществено в подкрепа на предположенията си, докато не е напълно сигурен.

Обърна се и тръгна да се връща, минавайки край павилионите. Седми павилион, от лявата му страна, беше отворен, огромната му пълзяща врата беше прибрана в стената. От любопитство той се приближи до нея и надникна вътре. Един полукръг от слънчева светлина падаше върху подовата мозайка и навитите като змии кабели, но останалата част от помещението тънеше в сянка.

Клейборн прекрачи прага, опитвайки се да нагоди зрението си към вътрешния мрак. Той не бе виждал павилиони отвътре освен във филми за филмите, където те са само среда, в която се развива действието. Но тук нямаше никакво действие, имаше единствено самота и тишина.

Когато влезе вътре, видя неясните очертания на полукръглия покрив високо над висящите платформи. Той не беше си представял колко огромен може да бъде един павилион; дълъг колкото цял квартал и безлюден, той приличаше на старовремски хангар за цепелини или на вътрешност на катедрала, построена в чест на някакъв странно божество на мрака.

Мракът не беше абсолютен. Зад барикадата от декори, изработени от летви и мазилка и закрепени с дъсчени подпорки, той зърна мъждукащата светлина на една крушка, полюшваща се на спуснатия отгоре кабел. Осветяваното от нея пространство беше заградено от три стени, монтирани под прав ъгъл.

Клейборн го приближи, минавайки край редицата от временни гримьорни от дясната му страна. Вратите им бяха затворени и през процепите под тях не минаваше никаква светлина.

Безброй места за криене.

Той се запъти към най-близката, след това забави крачките си, защото беше стигнал до дъсчените стъпала, водещи към вратата.

Ами ако е прав? Ами ако по някакво безумно съвпадение след малко се натъкне на Норман, който се е спотаил там в тъмното зад вратата — дебнещ и причакващ?

Клейборн се поколеба, но после си каза: Какво чакаш? По дяволите, нали затова си дошъл? Да го откриеш.

Той бавно изкачи стъпалата. Не се бой. Ако е тук, той ще бъде уплашен. Уплашен колкото теб.

Отново се спря. Уплашен съм, призна си той; напрегнатите му мускули бяха доказателство за това. Косата му беше настръхнала, от подмишниците му шуртеше пот.

Това беше естествена реакция на страха и той не се притесняваше от нея. Но естествена ли ще бъде реакцията на Норман? Когато е уплашен, Норман напада. Ами ако е въоръжен…

И друг път си се сблъсквал с този проблем. Такава ти е професията. Но това няма да се случи. Той не е тук, не може да е тук, след като има безброй места, където може да се скрие.

Клейборн стигна до вратата.

И чу звук.

Съвсем тих звук; дори тук, в павилиона, където звуците отекваха като в пещера, той едва се долавяше. Нещо като шумолене, последвано от скърцане.

Но той не идваше откъм вратата. Източникът му се намираше в осветеното пространство отзад.

Върна се, слизайки по стъпалата пред гримьорната. Настъпи тишина, нарушавана само от меките му стъпки по бетонния под. Дори те заглъхнаха, когато той тръгна на пръсти, обзет от страх и опитвайки се да долови повторно шумоленето и скърцането.

Не чу нищо.

Стигна до открито пространство вдясно от стаята с трите стени, над която се полюшваше крушката. Там се спря и надникна вътре.

Не видя никого. Декорът беше безлюден.

Мина бавно по коридора и влезе в правоъгълна стая. С влизането му нещо се промени. Погледна надолу и видя под краката си килим. Червен избелял килим, какъвто може да се намери само в старите къщи, където възрастните хора не забелязват как лети времето.

Сега се беше озовал в такава къща, застанал неподвижно в една стая, в която времето е спряло.

Клейборн хвърли поглед на старовремските скрин и тоалетка, отрупани с вехти джунджурийки. Позлатен часовник, порцеланови фигурки, игленик, огледало с орнаментирана дръжка, шишенца от парфюми със стъклени запушалки. Тези предмети, както и дрехите по закачалките в отворения гардероб, му подсказаха, че се намира в женска спалня, дори още преди да забележи леглото.

То се намираше в отсрещния десен ъгъл, зад люлеещия се стол с висока облегалка, обърнат към прозореца отляво. Клейборн пристъпи напред, разглеждайки леглото с балдахин и възхищавайки се на ръчната бродерия на кувертюрата. Но когато го наближи, забеляза, че кувертюрата е постлана небрежно, така че част от голямата възглавница се подаваше отгоре. Той импулсивно се наведе и отметна кувертюрата, откривайки посивелите чаршафи, изпъстрени с кафяви петънца. И издайническата вдлъбнатина, подсказваща, че някой дълго е лежал тук.

Някой.

Нещо.

Клейборн знаеше къде се намира. Никога не бе виждал тази стая, никога не бе влизал в нея, но достатъчно бе чел и чувал, за да я познае веднага.

Спалнята на Нормановата майка.

Именно тук, разбира се, е лежало мумифицираното тяло на мисис Бейтс, несръчно препарирано от Норман, непокътнато и неподозирано през всичките тези години, през които Норман запазвал илюзията, че тя все още е жива — полудялата саката жена, заключена в стаята си. Но всъщност самият Норман е бил лудият, който се идентифицирал с нейната личност, когато убивал. Облечен с нейните дрехи, преправил гласа си като нейния, тук в тази стая.

Не, не в тази стая. Това е само декор.

Клейборн дойде на себе си, когато усети, че държи кувертюрата, и я оправи, за да скрие вдлъбнатината в дюшека. Но косата му пак настръхна, когато направи това, защото в главата му се промъкна една мисъл.

Какво ли е изпитвал Норман, докато е живял в истинската къща, докато е седял в истинската спалня нощ след нощ, докато е разговарял с мумията? Мумийке, маминко…

Тогава отново чу звука, скърцането и шумоленето.

Обърна се, защото сенките се размърдаха.

Скърцането идваше от люлеещия се стол с висока облегалка пред прозореца.

А шумоленето — от роклята на старата жена, която стана от стола и се плъзна към него.

Тя излезе от сянката. Побелялата й коса блестеше, устата й зееше като на мъртвец. Ръцете й се повдигнаха и смъкнаха перуката от главата й.

Клейборн се вторачи в ухиленото лице — лице, което толкова пъти бе виждал на екрана.

Лицето на Пол Морган.