Робърт Блох
Психо II (2)

Две

Пингвините влязоха в болницата и се приближиха към регистратурата във фоайето. По-ниският, този с очилата, който вървеше по-напред, беше сестра Кюпъртайн, а по-високият и по-млад пингвин беше сестра Барбара.

Сестра Барбара не се смяташе за пингвин. Всъщност в момента изобщо не мислеше за себе си. Всичките й мисли бяха насочени към хората тук, към горките нещастни хора.

Те бяха именно това и тя не биваше да го забравя: не пациенти с психически отклонения, а преди всичко хора като нея самата. Това бе едно от нещата, на които се наблягаше в часовете по психология, а положително беше и основен принцип на религиозното възпитание. Там по милост Божия отивам аз. А щом Божията милост я бе довела тук при тях, то тя трябва да им донесе Неговото слово и Неговото успокоение.

Но сестра Барбара трябваше да признае, че самата тя в момента не беше съвсем спокойна. Все пак тя беше още нова в Ордена и досега не беше ходила на благотворителна мисия, да не говорим за мисия в приют за душевноболни.

Всъщност сестра Кюпъртайн предложи да дойдат двете и то по съвсем понятна причина; тя не можеше да шофира. Години наред бе идвала тук по веднъж в месеца заедно със сестра Лорета, но сега сестра Лорета беше болна от грип. Горкичката, беше толкова дребна и болнава, дано Бог помогне за бързото й оздравяване.

Сестра Барбара попита броеницата си и мислено Му благодари за собствената си издръжливост. Едно време мама все й повтаряше, че била едро и здраво момиче. Такова едро и здраво момиче като теб едва ли ще срещне трудности да си намери свестен съпруг, след като си отида от този свят. Но мама беше прекалено пристрастна. Едрото здраво момиче беше просто една мъжкарана. В лицето и фигурата и даже в маниерите й нямаше и следа от женственост, която да привлече който и да е мъж, без значение дали има почтени или непристойни намерения. И така, след като мама почина, тя остана съвсем сама, до пристигането на онова предложение. И тогава, неочаквано, пред нея се откри някаква възможност. Тя прие предложението, стана послушница, намери призванието си. И беше благодарна на Бога за това.

И слава богу, че сега сестра Кюпъртайн с такава увереност поздрави сестрата на регистратурата и я представи, докато чакаха главния лекар да излезе от кабинета си в края на коридора. Той скоро се появи, облечен с лека връхна дреха и понесъл в лявата си ръка малка пътна чанта.

Доктор Стайнър беше нисък плешив човек, но лицето му бе обрамчено от гъсти бакенбарди, за да компенсират голотата на черепа му и имаше внушително шкембе, което да отвлича вниманието от ниския му ръст. Но коя беше сестра Барбара, че да го съди или да отгатва мотивите му? Вече не специализираше психология; беше напуснала колежа през последната си година, когато мама почина, а сега трябва завинаги да забрави интелектуалните си амбиции.

Всъщност доктор Стайнър се оказа доста приятен човек. Като професионалист, той очевидно бе усетил сковаността й и всячески се опитваше да я успокои.

Но не той, а другият лекар, който също излезе от кабинета на Стайнър и се присъедини към тях, успя да постигне това. Щом го видя, сестра Барбара усети, че й олекна.

— Нали се познавате с доктор Клейборн? — обърна се Стайнър към сестра Кюпъртайн и тя потвърди с кимване.

— А това е сестра Барбара. — Сега Стайнър говореше на нея и сочеше към високия къдрокос млад мъж. — Сестро, запознайте се с моя млад колега, доктор Клейборн.

Високият мъж протегна ръка. Дланта му беше топла, също като усмивката му.

— Доктор Клейборн е явление, което не се среща често — добави Стайнър — истински психиатър, въпреки че не е евреин.

— Забравяте Юнг^[1] — каза с усмивка Клейборн.

— Много неща забравям. — Стайнър погледна стенния часовник над регистратурата и усмивката му изчезна. — Сега трябваше да съм на половината път до летището.

Той се обърна към тях и прехвърли пътната чанта в дясната си ръка.

— А сега ще ви помоля да ме извините — каза той. — Утре сутрин имам насрочено съвещание с щатската комисия, а единственият полет оттук до утре на обяд е този в четири и половина. Затова, с ваше позволение, ще ви оставя с доктор Клейборн. Когато ме няма, той отговаря тук.

— Разбира се. — Сестра Кюпъртайн поривисто кимна. — Вървете.

Като хвърли поглед към по-младия мъж, Стайнър се упъти към изхода. Доктор Клейборн тръгна с него и при вратата двамата се спряха за момент. Стайнър бързо заговори на колегата си, понижил глас. После му кимна и излезе.

Доктор Клейборн се обърна и се върна при монахините.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате.

— Не се извинявайте. — Гласът на сестра Кюпъртайн бе сърдечен, но сестра Барбара забеляза внезапно появилата се бръчка между веждите й, скрита зад тежките рамки на очилата й с дебели стъкла. — Може би е по-добре да отложим посещението си за другия път. Сигурно и без нас си имате достатъчно грижи тук.

— Няма проблеми. — Доктор Клейборн бръкна в джоба на сакото си и измъкна малък тефтер. — Ето списъка на пациентите, за които сте говорили по телефона. — Той откъсна най-горния лист и го подаде на възрастната жена.

Бръчката между веждите изчезна, докато четеше имената, написани върху белия правоъгълник.

— Тъкър, Хофман и Шоу ги познавам — рече тя. — А кой е този Зандер?

— Той постъпи наскоро. Временната му диагноза е инволютивна меланхолия.

— Каквото и да означава това. — В гласа на сестра Кюпъртайн се долавяха остри нотки и бръчката пак се появи.

Преди да се усети, сестра Барбара чу собствения си глас.

— Остра депресия — започна тя, — чувство за вина, потиснатост, силна самовглъбеност.

Усети върху себе си втренчения поглед на доктор Клейборн и се запъна.

Другата жена се усмихна и обясни.

— Сестра Барбара е учила психология в колежа.

— Бих казал, че се е справила доста добре.

Сестра Барбара усети, че се изчервява.

— Всъщност не… просто винаги съм се интересувала от хората… от това, което им се случва… и предизвиква толкова много проблеми…

— За които има толкова малко решения. — Клейборн кимна. — Ето затова съм тук.

Сестра Кюпъртайн сви устни и на младата жена й се прииска изобщо да не бе отваряла уста. Не биваше така да се изтъква. Запита се дали доктор Клейборн разбира езика на жестовете. Нямаше значение, защото в този момент сестра Кюпъртайн заговори.

— А сега чуйте защо аз съм тук — рече тя. — Може би не разбирам много от психология, но понякога си мисля, че няколко добри думи могат да свършат повече работа, отколкото всичките тези надути приказки.

— Точно така. — Усмивката на доктор Клейборн изглади бръчката между веждите й. — Оценявам това и съм убеден, че пациентите ни го оценяват още по-добре. Понякога един посетител, който ги свързва с външния свят, може да стори повече за да повдигне духа им само за няколко часа, отколкото постигаме ние за цели месеци лечение. Именно затова бих искал да видите мистър Зандер, след като приключите с редовните си посещения за днес. Доколкото разбрах, той няма живи роднини. Ако искате, мога да ви предоставя и историята на заболяването.

— Не е необходимо. — Сестра Кюпъртайн отново се усмихна, възвърнала самоуверения си вид. — Просто ще си поговорим и той всичко ще ми разкаже. Как да го намеря?

— Стая четиристотин и осемнайсет, точно срещу стаята на Тъкър — отвърна доктор Клейборн. — Кажете на сестрата на четвъртия етаж да ви отвори стаите.

— Благодаря ви. — Сестра Кюпъртайн се обърна. — Хайде, сестро.

Сестра Барбара се поколеба. Много добре знаеше какво й се иска да каже; беше го репетирала наум през целия път насам. Но дали да рискува да обиди отново сестра Кюпъртайн?

Сега или никога.

— Ще имате ли нещо против да остана тук с доктор Клейборн? Бих искала да го попитам някои неща във връзка с методите за лечение…

Ето я пак предупредителната бръчка.

Сестра Кюпъртайн бързо се намеси.

— Наистина не бива да пречим повече. Може би по-късно, когато той се поосвободи.

— Моля ви — рече доктор Клейборн и поклати глава. — По време на часовете за свиждане сме свободни от други ангажименти. С ваше позволение, с удоволствие ще отговоря на въпросите на сестрата.

— Много мило от ваша страна — рече сестра Кюпъртайн, — но сигурен ли сте…

— Ще ми бъде много приятно — увери я доктор Клейборн. — Не се безпокойте. Ако тя не ви намери горе по стаите, може да се срещнете пак тук, във фоайето в пет часа.

— Добре. — Сестра Кюпъртайн се обърна да върви, но преди това очите зад силните диоптри проблеснаха към придружителката й. След срещата ни в пет те очаква подробна лекция на тема твоят дълг и подчинението на висшестоящите.

Сестра Барбара за миг се поколеба, но после гласът на доктор Клейборн сложи край на нерешителността й.

— Какво предпочитате, сестро, първо да ви разведа из болницата или веднага да се заловим за работа?

— Работа ли?

— Нарушавате правилата — усмихна се широко доктор Клейборн. — Само квалифицираният психиатър има право да отговаря на въпроса с въпрос.

— Съжалявам. — Сестра Барбара проследи с поглед възрастната жена, докато се качи в един от асансьорите на края на коридора, и се обърна към него, като се усмихна от облекчение.

— Недейте. Просто ми задайте въпроса, който премълчавахте през цялото време.

— Откъде разбрахте?

— Просто направих правилно предположение. — Той се усмихна още по-широко. — Това е още едно предимство на опитния психиатър. — Той махна с ръка. — Хайде, задайте въпроса си.

Сестра Барбара пак се поколеба за миг. Дали да попита? Редно ли е? Пое си дълбоко дъх.

— Имате ли пациент на име Норман Бейтс?

— Значи сте чували за него? — Усмивката угасна. — За щастие, повечето хора вече не си спомнят или изобщо не знаят за него.

— За щастие ли?

— Не го приемайте буквално. Това е просто начин на изразяване. — Доктор Клейборн сви рамене. — Не, честно казано, Норман е много специален случай в книгата ми. И това не е просто начин на изразяване.

— Значи сте написали книга за него?

— Някой ден смятам да го направя. Събирам материал за нея още откакто поех лечението му от доктор Стайнър.

Сега вече бяха напуснали фоайето и доктор Клейборн я поведе по десния коридор, без да престават да разговарят. Докато минаваха покрай една от залите за посетители тя надзърна през остъклената врата и видя едно семейство — майка, баща и момче, което още нямаше двайсет години, вероятно братът — събрани около русо младо момиче, седнало в инвалиден стол. Момичето седеше спокойно, извърнала усмихнатото си бледо лице към посетителите, които бъбреха за незначителни неща, за да я развлекат и съвсем спокойно можеше да мине за оздравяваща пациентка в най-обикновена болница. Но това не беше обикновена болница, напомни си сестра Барбара, и зад това бледо усмихнато лице се криеше една мрачна тайна, която нямаше нищо общо със смеха.

Тя пропъди тези мисли и когато отминаха залата, пак се обърна към доктор Клейборн.

— Какво лечение прилагате? Електрошокова терапия ли?

— Не — поклати глава доктор Клейборн. — Такава беше препоръката на Стайнър, когато аз се заех със случая. Но аз бях на друго мнение. Каква полза от това, щом пациентът е пасивен почти до степен на кататония^[2]? Проблемът беше да премахна празнината в съзнанието на Норман, а не да увелича изолацията му.

— Тогава сте открили други начини, за да го излекувате.

— Норман не е излекуван. Нито в клиничния, нито даже в юридическия смисъл на думата. Но успяхме да се отървем от симптомите. Използвахме припомняне чрез хипноза, без наркосинтезис и без да бързаме. Избрахме най-простия и бавен метод, нещо като игра на въпроси и отговори. Разбира се, през последните години научихме много за проблемите за разделяне на аза и за дисоциативната реакция.

— Доколкото разбирам от думите ви, Норман вече не смята, че е собствената си майка.

— Норман си е Норман. И мисля, че и той се възприема по този начин. Ако си спомняте, когато личността на майката е станала доминираща, той е извършил убийства като травестит. Сега той знае това, макар и да не си спомня наистина подобни епизоди. Под влияние на хипнозата фактите изплуваха на повърхността и след сеансите ние ги обсъждахме. Но той никога няма да си ги спомни в пълния смисъл на думата. Просто вече не отрича действителността. Преживя един вид катарзис.

— Но без да отреагира.

— Точно така. — Доктор Клейборн я изгледа внимателно. — Явно добре сте си учили уроците.

Сестра Барбара кимна.

— Каква е прогнозата ви?

— Вече ви казах. Прекратихме интензивното лечение — вече не очакваме големи промени. Но сега той живее тук без да му налагаме ограничения и без да му даваме успокоителни. Разбира се, не го пускаме да се разхожда навън из двора. Направих го отговорник на тукашната библиотека. По този начин той разполага с някаква степен на свобода, съчетана с известна отговорност. По-голямата част от времето си прекарва в четене.

— Изглежда, че е доста самотен.

— Да, давам си сметка за това. Но едва ли можем да направим повече за него. Той няма роднини, нито близки приятели. А напоследък сме доста претоварени с работа, има много нови пациенти и не съм имал възможност да прекарвам достатъчно време с него и да разговаряме.

Сестра Барбара посегна към броеницата си и пак си пое дълбоко дъх.

— Мога ли да го видя?

Доктор Клейборн рязко спря и се взря в нея.

— Защо?

Тя направи усилие да отвърне на погледа му.

— Самият вие казвате, че е самотен. Това не е ли достатъчно основателна причина?

Той поклати глава.

— Повярвайте ми, напълно разбирам състраданието ви…

— Не го правя като религиозно задължение. Това е наше призвание, причината, поради която сестра Кюпъртайн и аз сме тук. Да помогнем на безпомощните, да се сприятелим със самотниците.

— А може би и да ги спечелите за вашата вяра?

— Какво имате против религията?

— Моите убеждения са без значение — каза той и сви рамене. — Но не мога да поема риска някой от пациентите ми да се разстрои.

— Пациенти? — Сега думите й рукнаха, без да се замисля. — Ако самият вие изпитвахте и капка съчувствие, нямаше да възприемете Норман Бейтс просто като пациент! Той е човешко същество… нещастно, самотно, объркано човешко същество. Той дори не разбира защо е затворен тук. Единственото, което знае, е, че никой не го е грижа за него.

— Мен ме е грижа.

— Нима? Тогава дайте му възможност да разбере, че и друг го е грижа.

— Добре — каза доктор Клейборн с лека въздишка. — Ще ви заведа при него.

— Благодаря ви. — След малко поеха по друг страничен коридор и тя каза по-меко: — Докторе…

— Какво има?

— Съжалявам, че така се нахвърлих върху вас.

— Недейте. — И неговият глас сега звучеше по-меко и тук, в полумрака на коридора, той изведнъж й се стори изтощен и изпит. — Понякога помага някой да те нахока. Раздвижва адреналина.

Той се усмихна и спря, когато стигнаха до двойната врата в дъното на коридора.

— Пристигнахме. Това е библиотеката.

Сестра Барбара за трети път през този ден си пое дълбоко дъх, или поне се опита. Въздухът беше влажен, тежък, абсолютно неподвижен и все пак се долавяше някакво движение — някакъв туптящ, пулсиращ ритъм, толкова силен, че за миг тя усети, че й се мае главата. Без да иска, ръката й потърси зърната на броеницата и тогава откри откъде идеше това усещане. Сърцето й препускаше като лудо.

— Добре ли сте? — запита доктор Клейборн и я изгледа.

— Разбира се.

Дълбоко в себе си сестра Барбара изобщо не изпитваше подобна увереност. Защо беше настоявала толкова? Наистина ли беше водена от съчувствие, или просто от глупава гордост — гордостта, която предхожда падението?

— Няма защо да се тревожите — рече доктор Клейборн. — Ще дойда с вас.

Туптенето отслабна.

Доктор Клейборн се обърна и вратата се отвори.

И тогава се озоваха в паяжината.

Точно така, помисли си тя — рафтовете с книги, които започваха радиално от центъра на помещението, приличаха на нишките на паяжина.

Тръгнаха по един от коридорите, ограден от двете страни с лавици и стигнаха до откритото пространство, където лавиците свършваха. Тук, осветен от мъждивата единствена лампа на бюрото, беше центърът на паяжината.

А от бюрото се изправи фигурата на паяка. Сърцето й пак запрепуска. Затова гласът на доктор Клейборн прозвуча слаб и далечен.

— Сестра Барбара… Запознайте се с Норман Бейтс.