Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Психо (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Psicho II, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2023 г.)

Издание:

Автор: Робърт Блох

Заглавие: Психо II

Преводач: Ралица Ботева; Таня Царвуланова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателство „Ирис“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: Полиграфически комбинат — ул. „Н. Ракитин“ №2

Редактор: Правда Панова

Художествен редактор: Издателство "Ирис"

Технически редактор: Валери Терзиев

Коректор: Мария Иванова

ISBN: 954-455-007-3 (грешен)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19423

История

  1. — Добавяне

Седем

Бо Кийлър стоеше тук на шосето под дъжда поне от половин час. През това време бяха минали само две коли, но и двете не спряха. Или много бързаха, или шофьорите се бяха уплашили от вида му.

Добре де, може би се стряскаха от дългата коса и брадата му. Може би го бяха помислили за откачен. Може би не бяха харесали якето му. Може би го мислеха за състезател по мотоциклетизъм.

Ех, ако беше така, нямаше да стои тук на дъжда без собствен мотор! А някога наистина можеше да стане състезател. Преди две години се бе опитал да влезе в отбора на „Ангелите“ от Тулса, но нямаше собствена машина. Съжаляваме малкия, не става така.

Много важно! Той проучи къде се намира гаражът на представителя на „Хонда“ и реши да го ограби в Деня на труда[1], когато всички щяха да са заминали за празниците. Планът му беше бетон. Ключалката се оказа фасулска работа и когато проникна вътре, видя най-страхотния мотоциклет през живота си. Фантастичен, струваше поне два бона, имаше си всичко, беше смазан и готов да отпраши. Но откъде, по дяволите, можеше да допусне, че е снабден с оная безшумна алармена система? Тогава те нахлуха с гръм и трясък и му разказаха играта. Най-напред гадните копелета му изкрещяха да не мърда и той се подчини. После го арестуваха, осъдиха го за кражба с взлом и му лепнаха две годинки.

Бо потрепери и още по-плътно се притисна към ствола на дървото, като се опитваше да опази табелата суха. Трудна работа в тази буря. Ако имаше някакви мангизи, щеше да вземе автобуса. Като го пуснаха вчера от панделата, се изръсиха с малко пари за билет.

Той ги похарчи и това беше голяма грешка, но поне си позволи неща, за които отдавна беше зажаднял: шест цигари с марихуана и напиване с оня сладур, дето го беше видял на автобусната спирка. А днес сутринта, след като се разделиха, му се струваше, че лесно ще стигне на автостоп. Почти веднага му провървя и го качи един шофьор на цистерна — каза, че щял да мине точно през Феървейл и беше готов да го остави пред бърлогата на Джак. Но после започна тая страшна буря и оня го хвана шубето. Съжалявам, приятел, не ми се ще да рискувам. Ще спра ей тук, в Рок Сентър, докато премине.

И така, край на стопа. Остана да виси на шосето, превърнало се в река, само дето нямаше гребло, а само тази идиотска табела.

Но непременно трябваше до довечера да стигне до Феървейл, преди оня приятел Джак да е духнал към крайбрежието, както му беше писал миналия месец. Джак му дължеше малко пари, а можеше и да го вземе със себе си. Трябваше, дявол да го вземе, защото освен Джак нямаше друг, който да дава пет пари какво ще стане с него. Бо нямаше друг изход. Разполагаше с половин пакет цигари и трийсет и седем цента.

Сега вятърът задуха така силно, че дъждът се изливаше почти странично и нямаше голяма полза да се крие под дървото. Бо пак потрепери и вдигна табелата пред лицето си като щит. Тук, в тая пустош, човек сто на сто можеше да се удави. Как би се зарадвал на един чадър!

Всъщност не. Най-вече имаше нужда от късмет. Трябваше да признае, че Феървейл е едно забутано място, а старият му приятел Джак е дребен мошеник. Но ако му провървеше дотолкова, че да му паднат достатъчно пари и собствено превозно средство…

Отдясно проблесна някаква светлинка. Не беше светкавица, защото продължи да мъждука. Явно идваше кола.

Бо излезе изпод дървото и вдигна табелата. Когато светлините на фаровете се приближиха, той примижа и различи очертанията на някакъв фургон.

Спри! Спри да ти…

Фургонът наистина спря и Бо се приближи до вратата.

Шофьорът надзърна от другата, по-тъмна страна на кабината.

— Май имате нужда от превоз, а?

„За какво, по дяволите, мислиш, че кисна тук, тъпак такъв?“ Само че нямаше намерение да го каже. По-спокойно.

— Във Феървейл ли отивате?

— Точно така.

Бо метна табелата в канавката край шосето, вмъкна се в колата и тръшна вратата. Хубаво беше вътре, парното работеше и бе топло и сухо. Той се изтегна на седалката и хвърли поглед към шофьора. За миг си помисли, че откача. Кой, да го вземат мътните, може да кара фургон, загърнат с плащ, като във филмите за граф Дракула.

После зърна главата — капюшон ли, или както там му викаха — и загря. На кормилото седеше монахиня.

Бо не беше от ония смахнати, дето вярват в Бога, тия глупости не му минаваха, но сега му се стори, като че някой бе чул молитвите му. Монахиня, която кара фургон. Неговото собствено превозно средство. В главата му забръмчаха объркани мисли. Трябваше да си състави план на действие. „Само не бързай. Остави се на течението.“

Фургонът продължаваше напред. Фигурата в черно хвърли поглед към него, но само за секунда, така че Бо не можа добре да види лицето й в тъмното. Той залепи една усмивка на лицето си, в случай че дрехите му я отблъскваха.

Тя общо взето гледаше в пътя, но той знаеше, че го държи под око. Внезапно го заговори с някакъв особен дрезгав глас, като да беше настинала.

— Във Феървейл ли живеете?

— Не, сестро. — Спокойно. — Просто минавам. Имам приятели там.

— Значи познавате града?

— Горе-долу. А вие от там ли сте?

— Да — кимна тя. — Тук израснах, но не съм идвала от години.

— Предполагам, че щом живеете в манастир, не ви пускат да се разхождате където поискате.

Тя сякаш се изкиска — странно поведение за монахиня.

— Така е.

— Е, не сте изпуснали много. Бас държа, че Феървейл е същия, откакто сте го видели за последен път.

Дъждът валеше все така силно и тя не сваляше поглед от пътя.

— Казахте, че имате приятели в града?

— Да.

— Чудя се дали случайно не познавате мистър Лумис? Сам Лумис.

— Май съм чувал това име — рече Бо. — Не е ли собственика на железарския магазин?

— Значи той е още там?

— Нали ви казах? Нищо не се е променило.

Само че сегашната ситуация се бе променила, и то много. По време на целия разговор той се мъчеше да измисли нещо. А сега, когато старата кучка зададе последния си въпрос, той реши как да действа.

Сам Лумис. Как да не беше чувал за него! Това беше оня мухльо, дето свидетелства по един случай за двойно убийство преди години. Тогава окошариха някакъв психар, който трепеше наред в онзи стар мотел. Мотелът на Бейтс, доста навътре сред блатата при стария околовръстен път. Сградата беше изгоряла, но пътят си беше там. Едва ли някой минаваше по него, откакто построиха магистралата. А тази вечер сто процента никой нямаше да мине.

Колко километра бяха изминали? Ако добре помнеше, отклонението би трябвало да е съвсем наблизо. Бо присви очи и се взря през предното стъкло, но дъждът беше толкова проливен, че чистачките не смогваха да го изтрият, а и всичко наоколо тънеше в мрак. Чу се гръм, а след него светкавица освети пътя пред тях, така че той видя онова, което търсеше. Спокойно.

— Сестро…

— Какво има?

— Видяхте ли онова разклонение пред нас? Ако завиете надясно, по-бързо ще стигнем в града.

— Благодаря.

Причуваха ли му се разни неща, или пък тя пак се изкиска? Не, това повече приличаше на кашлица.

— Да не сте настинали?

— Нищо ми няма — поклати глава монахинята.

По-добре да й повярва, защото тя беше от тежката категория. Беше едра почти колкото него, но той беше сигурен, че ще се справи. Един хубав тупаник, колкото да я извади от строя и да я изхвърли край пътя. После ще хване кормилото, ще зареже Феървейл и ще запраши към Рейвънсуд в съседния щат. Остави се на течението.

Сега се друсаха по околовръстния път, като пропадаха в дълбоките дупки по него, невидими в тъмнината. За миг му се стори, че монахинята ще започне да му мърмори заради пътя, но тя нищо не каза. А бурята малко по малко взе да утихва; може би скоро и дъждът щеше да престане.

Сега номерът беше да я накара да спре. Над пътя се сплитаха клоните на дърветата, беше тъмно и тихо, върхът. Време беше да пристъпи към действие.

Сега пък неговият глас звучеше като че ли е настинал. Гърлото му пресъхна и се сви, а в гърдите му заседна буца. По дяволите, остави се на течението!

Той посегна към джоба на якето си и измъкна пакета цигари.

— Разрешавате ли да запаля? — попита той.

Тя рязко тръсна глава, като че ли той бе изтърсил нещо нецензурно, но въпреки слабата светлина той забеляза, че тя се усмихва.

— Имате ли кибрит? — попита тя.

Божичко, що за тъп въпрос! Вместо да отговори, той измъкна кибрита и й го показа. Чак след това кимна.

— А бихте ли намалили малко да мога да запаля?

— Разбира се.

Тя леко зави и спря досами дърветата. Чудесно!

Той се позабави, за да се увери, че точно е преценил движенията си. Първо щеше да запали цигарата, а после бързо да я тикне в лицето й. Тя щеше да се отдръпне, да вдигне ръце към лицето си и тогава щеше да си го получи, прас, право в корема. А сетне, когато свали ръцете си, още един як удар в челюстта. Това е, а после чупката навън.

Бо налапа цигарата, драсна клечка, заслони пламъчето с ръце. Когато клечката се разгоря и го заслепи, той загуби монахинята от поглед, макар и само за миг.

Но този миг й бе достатъчен, за да се наведе и да вдигне някакъв предмет, оставен между краката й…

Бележки

[1] Първият понеделник на септември — Б.пр.