Робърт Блох
Психо II (26)

Двадесет и шест

Привечер хълмовете бяха обгърнати от мъгла.

Тя пълзеше безшумно като змия, пъплеше нагоре по кипарисите и декоративните храсти. Като криволичеше бавно по улиците, тя поглъщаше в сивата си утроба мрака и звездите.

Джен гледаше през прозореца и говореше по телефона.

— Нищо не разбирам — каза тя. — Куриерската служба ми донесе новите страници преди един час. И сега ти ми казваш…

— Зарежи страниците. Няма да правим никакви промени в сценария — каза Санто Вицини. — Станала е грешка.

— Каква грешка?

— Няма значение. Ще ти се обадя утре, докато репетираме.

— В колко часа?

— Вероятно късно следобед, когато свърша с Пол Морган. Чакай да ти се обадя.

— Добре. Но сигурен ли си…

Джен млъкна, защото разбра, че връзката е прекъсната. Вицини беше затворил телефона и се чуваше само бипкане.

Когато остави слушалката, бипкането заглъхна, но започна да се чува някакъв нов звук — по-тих и от друг източник.

Някой плачеше.

Джен отиде до прозореца. Мъглата беше се издигнала до него и закриваше цялата околност. Не се виждаха нито очертания, нито сенки, но плачът продължаваше, едва доловим и жален.

Дете ли се е изгубило в мъглата?

Тя отвори входната врата и надникна навън. Светлината на уличния фенер на ъгъла едва мъждукаше и не се чуваше никакъв звук, само вледеняващо безмълвие.

Проклетият Вицини е виновен — само я разтрепери за нищо. Какво й каза той? Нищо. Тогава защо й се обади? Рече й да не обръщала внимание на промените. Но промените бяха ксерографирани в студиото, което означаваше, че някой ги е одобрил, иначе защо щяха да й ги изпращат по куриер? Твърде много неща й се бяха насъбрали — тази история с пожара, думите на Клейборн, че е видял Норман Бейтс — нищо чудно, че сега й се счува какво ли не.

И понеже беше ядосана, мислено нахока и Кони. Не може ли това момиче поне от време на време да прекарва вечерите си вкъщи, а не да я изоставя сама, както днес?! В момента Джен изпитваше нужда от нечие присъствие, все едно чие. Може би, ако се обади на Рой…

Щом тя затвори и заключи входната врата, иззвъня телефонът.

Телепатия ли е това?

Не, защото не я търсеше Рой. Когато вдигна слушалката, разбра, че й се обажда Адам Клейборн.

— Извинявай за безпокойството — каза той. — Обаждам ти се само за да проверя получила ли си новите страници.

— Да, донесоха ми ги.

— Добре, какво мислиш за тях?

Тя му каза за обаждането на Вицини.

— Значи смяташ, че той няма намерение да използва промените. — Гласът на Клейборн прозвуча тревожно, това разтревожи и нея.

— Какво става? — попита тя. — Ще благоволи ли някой да ми каже?

Клейборн не й отговори веднага. След малко каза:

— Всичко е доста объркано…

— И аз съм объркана — му каза Джен. — Абсолютно объркана. — Тя погледна сивата мътилка, която се виждаше зад прозореца. — Слушай, ако не си много зает, защо не дойдеш да пием по нещо?

Той отново се поколеба и Джен наруши мълчанието:

— Моля ти се. Искам да бъда наясно.

— След малко ще съм при теб.

И толкова.

Но не съвсем. Тъй като щом затвори телефона и тръгна по коридора към кухнята, Джен отново чу плача.

Тук той звучеше по-силно. В него се долавяше зов за помощ, който я накара да се втурне към задната врата.

Когато я отвори, видя едно коте.

Малката жълта космата топка се беше настанила на стъпалото пред вратата и я гледаше с топазовите си очи. Джен я вдигна; тя беше почти безтегловна, котенцето се сгуши в ръцете й и мяукането му премина в доволно мъркане.

— Откъде идеш, котенце? Загубило ли си се?

— Мър-р-р…

Опушенозелените очи я гледаха сериозно, но тя почувства, че е мокро и трепери.

— Горкичкото, прогизнало си…

Джен затвори вратата и тръгна с котето към мивката. Взе от чекмеджето една кърпа за бърсане на чинии и започна да изтрива нежно мократа му козинка. Малко по малко то престана да трепери.

— Е, така е по-добре. — Тя хвърли кърпата върху плота на мивката. — Гладно ли си?

— Мър-р-р…

— Окей, сега ще уредим тоя въпрос.

Джен сложи котето на линолеума. То остана там неподвижно, но зелените му очички проследяваха всяко нейно движение, докато тя отваряше хладилника и вадеше от там пакет с мляко. Джен извади от шкафа една паничка, напълни я с мляко и я сложи на пода пред своето очакващо гостенче.

След това дойде другият гост.

Щом чу звънеца, тя се втурна по коридора към хола, но този път запали външната лампа и погледна през шпионката, за да види кой звъни. После отвори широко вратата и пусна вътре кълба лепкава влага и Адам Клейборн.

— Много си бърз — каза тя.

— Мотелът ми е долу под хълма, във Вентура. — Той погледна към прозореца. — Но насмалко не се загубих — дори табелките с имената на улиците не се виждат. Нищо чудно, че не ти се седи сама.

— Не съм сама — му каза Джен. — Имам си гостенче.

Тя го поведе към кухнята, на вратата те се спряха. Котето беше клекнало до паничката, розовото му езиче мързеливо доизблизваше последните капки мляко.

Клейборн се усмихна.

— Приятелче ли ти е?

— Надявам се. Тя се появи на задната врата преди няколко минути.

— Защо тя? — Клейборн погледна пухкавата топчица. — Откъде знаеш пола му?

— Женска интуиция. — Джен се наведе и взе котето. — Браво, коте, ти си изпи питието. Сега е наш ред.

— Мър-р-р…

То се сгуши доволно в ръцете й, докато тя поведе Клейборн обратно към хола, и когато тя се опита да го свали на пода, заби тънките си нокти в пуловера й. Тя направи опит да го откачи, но котето здраво се беше вкопчило в нея.

— Хайде, остави ме за малко на мира — нежно му каза тя.

— Не се притеснявай. — Клейборн отиде до барчето. — Аз ще те обслужа. Какво ще кажеш за едно уиски с лед?

— Супер.

Джен се настани на канапето, докато той приготвяше питиетата, и замилва котето, което замърка. Пръстите й почувстваха топлото телце под козината и тя бе учудена от това, колко мека е кожата му. Под нея усети как вибрират от мъркането вътрешните му органи. Колко крехко беше то!

Почти инстинктивно свободната й ръка се вдигна към нейния гръклян — напипа пулса, който туптеше там. Това туптене я накара да се учуди отново. Защо сме такива? Толкова уязвими? Тази тънка ципица, покриваща нашето тяло, е единствената ни защита. И ако се разкъса или среже ей тук, където минава артерията…

— Един цент.

Тя погледна Клейборн, който й подаваше чашата.

— Какво?

— Обзалагам се на един цент, че мога да позная за какво мислиш.

— О! — Тя пое питието си и вдигна рамене. — За нищо.

— Нека станат пет цента. Забравих за инфлацията.

Той се намести до нея на канапето. Котето примигна и откачи ноктите си. Скочи на килима и се сви на кълбо в краката й.

Клейборн погледна Джен.

— Ти току-що направи един жест — за какво си мислеше в този момент?

— За Мери Крейн.

Тя изобщо не беше имала намерение да каже това, но докато думите излизаха от устата й, осъзна, че то е вярно.

— Защо за нея?

— Не за нея. За себе си — кимна замислена Джен, отбягвайки настойчивия му поглед. — Това сигурно е присъщо на професията ми. Когато навлезе в ролята, човек започва да се идентифицира с героя.

— Не прави това.

Тя срещна погледа му, сега не беше усмихнат.

— Налага се, ако искам да я изиграя.

— Не прави това.

Джен вдигна чашата си и отпи от нея, но докато уискито слизаше надолу, негодуванието в нея се надигаше. По дяволите, беше й се сторил толкова мил, когато дойде, че тя почти забрави за шантавите му идеи във връзка с филма. Но този път, зарече се тя, няма да си изпуска нервите.

— Моля ти се. — Тя контролираше гласа си и изражението на лицето си. — Стига сме предъвквали тази тема. Само защото ти казах, че Вицини няма намерение да направи промените…

— Не е само това — каза Клейборн. — Днес следобед се случи още нещо.

Тя се отпусна на облегалката, отпи от уискито си и заслуша неговия разказ. За срещата му с Вицини, за това, колко много приличал той на Норман Бейтс. За срещата му с Рой и за посещението им при Дрискол, където чули неговото обяснение за пожара, за неговите собствени резерви спрямо Вицини.

Джен го слуша безмълвно, докато той не свърши.

— Това ли е всичко? — попита тя.

Клейборн повдигна вежди.

— Не ти ли стига?

Тя свали чашата си.

— Може би е дори прекалено много.

— Виж какво, ако не ми вярваш, попитай Рой Еймс.

— На кое според теб трябва да вярвам? Първо ми казваш, че Норман е жив, сега казваш, че е умрял и че Вицини е подпалил павилиона.

— Не съм сигурен за Норман и не разполагам с неопровержими доказателства за вината на Вицини. Но съм сигурен в едно: той се идентифицира с Норман Бейтс и тъкмо затова не ти препоръчвам да се идентифицираш с Мери Крейн.

Джен протегна ръка надолу да помилва котето, което се търкаше в глезена й.

— Аз се идентифицирам и с котето. И с какви ли не хора, с какви ли не неща. Може би защото съм актриса…

— Повечето от нас сме склонни да се идентифицираме, до известна степен.

— Повечето от нас ли? — сепна се Джен. — Но, предполагам, не и психарските доктори. Те са над подобни слабости.

— Мър-р-р — кимна котето, явно съгласно с нея.

Но Клейборн се намръщи.

— Стига си ми лепила етикети — каза той. — Психарските доктори не са нито над, нито под каквото и да било. Просто нашият опит ни подсказва, че пълното идентифициране с някого, все едно дали с Исус Христос или с Адолф Хитлер, е опасно. Независимо от това ние сме способни да влизаме в положението на тези хора и да контактуваме с тях…

Очите на Джен светнаха предизвикателно.

— И с кого точно контактуваш?

— С всеки — повдигна рамене Клейборн. — Поне се опитвам. С Норман, например. Аз споделям негодуванието му от това, че го изолират от обществото и му налагат ограничения. Разбирам неудържимия стремеж на Марти Дрискол да преуспее, защото донякъде си приличаме с него. Ясно ми е положението на Рой Еймс — като писател той се опитва да разкаже нещата такива, каквито са; аз също се канех да разкажа истината за Норман в една книга.

Докато го слушаше, Джен си спомни за предишната вечер, която прекараха тук с Клейборн, за внезапно обзелите я неочаквани чувства. Както го гледаше, усети, че те отново се зараждат в нея; вълнуваха я не думите му, а тонът, с който ги произнасяше. В него не се долавяше професионален фалш. Клейборн искаше тя да разбере за какво й говори, също както и тя искаше да го увери, че го е разбрала. Доиска й се да се притисне към него, за да му докаже това…

Тя бързо отпъди желанието си. Думите бяха по-безопасни.

— А за Пол Морган какво ще кажеш? — попита тя.

Клейборн кимна.

— Не ми харесва поведението му — прави дребни мизерии от рода на номера с автографа. Но разбирам неговата несигурност, съмненията му в образа, който сам си е изградил. Същото важи и за Вицини. Може би дори още повече. Знам какво е да си сирак.

— Ти?

Гласът му омекна.

— Да. Не знам кои са родителите ми, нито истинското си име. Единствената разлика е в това, че не съм бягал от сиропиталището. — Той помълча. — Когато ти ми разказа за по-малката си сестра, аз се развълнувах. Доколкото знам, майка ми е била изпаднала в същото положение, с детето на сестра ти сме близнаци.

Клейборн я погледна усмихнат.

— Започваш ли да разбираш какво имам предвид? Не е нужно да се идентифицираш напълно с някого, за да можеш да общуваш с него; ако се поогледаш както трябва, ще откриеш нещо от себе си във всеки човек.

Джен кимна:

— Точно това изпитвам, когато си мисля за Мери Крейн. Дори в известен смисъл я възприемам като още по-близка заради физическата ни прилика. Понякога не мога да се отърва от мисълта, че ако изиграя ролята си както трябва, аз едва ли не ще върна живота на тази жена…

— Дори ако това означава да загубиш своя ли?

Той се наведе и хвана ръката й. Гласът му стана по-дълбок.

— Знам колко много значи това за теб. Но не забравяй, че то е само една роля. Мери Крейн е мъртва, а ти си жива. Важно е единствено какво ще се случи с теб.

Тя срещна погледа му и неговите очи й казаха повече, отколкото думите му. Той се тревожи за мен. Наистина се тревожи. Тя усещаше топлината и натиска на пръстите му. И неговото сърце се бе разтуптяло като нейното. Той я възбуждаше и това й харесваше, защото приспиваше мислите й. Въпреки че се правеше на хладнокръвна, тя се страхуваше и не искаше да си мисли за опасността. Може би той беше правият, а тя грешеше, но какво значение имаше това? Значение имаше само това, което ставаше тук и в този момент, значение имаха неговите милувки и туптенето на сърцата им. Защото тя ги искаше, имаше нужда от тях и те бяха нещо истинско.

Джен се сгуши в прегръдките му, затвори очи, устата й затърси неговата, телата им се долепиха, затуптяха едновременно, меките му пръсти докосваха твърдите зърна на гърдите й, бедрата й се разтвориха, когато неговите длани стигнаха до талията й…

И той я отблъсна.

Тя отвори очи.

— Какво ти стана?

— Чуй ме, Джен. — Гласът му беше нежен. — Знам какво се опитваш да направиш, но това е безполезно. Важна е твоята безопасност, а не заплахата за кариерата ти. Като ме подкупиш по този начин, нищо няма да решиш.

Тя се изправи рязко. Уплашеното коте скочи на крака и опашката му настръхна.

— Подкупвам те, а? Самодоволно говедо…

— Съжалявам. — Той се изправи и застана срещу нея. — Нямах, предвид точно това. Знаеш, че те искам. Но не по този начин, не при такива условия…

Ударът на нейната длан по бузата му го накара да млъкне.

— Условия ли? Ти поставяш условия. Стига толкова! Измитай се. Изчезвай оттук, изчезвай от живота ми!

Джен се обърна, стигна с широки крачки до входната врата и я отвори широко. Котето замяука уплашено някъде на пода, но тя не го виждаше.

— Не ставай глупачка — каза Клейборн. — Трябва да осъзнаеш, че…

Звукът на гласа му заглъхна; причерня й, когато той прекоси стаята и дойде при нея. Когато усети, че той иска да я докосне, тя се дръпна назад.

— Не! Върви си!

Ръката му увисна и той излезе. Тогава тя затръшна вратата и се облегна на нея разтреперана. Едва когато чу, че колата му потегля и се отдалечава, дойде на себе си, слухът и зрението й се възвърнаха.

Но нямаше какво да чува, не се долавяше дори уплашеното мяукане. А когато тя се разтърси из хола, нямаше и какво да види.

Котето беше избягало.