Робърт Блох
Психо II (36)

Тридесет и шест

Доктор Стайнър не беше уплашен.

Нямаше от какво да се страхува, защото Клейборн сега беше безопасен. Куршумът бе изваден и китката му заздравяваше, но той никога вече нямаше да може да държи нож в дясната си ръка.

Освен това може би никога нямаше да напусне тази стая. Разправиите бяха големи — макар че не бе заведено дело, мина доста време, докато издадоха разрешението за прехвърляне в друг щат и съдебно нареждане — но в края на краищата формалностите бяха уредени и Стайнър го докара у дома.

У дома. Стайнър въздъхна, когато огледа стаята. Домът на Клейборн представляваше кутийка, обзаведена с пластмасови мебели, със завинтено за пода легло, с крушка с предпазна мрежа и с решетки на прозорците.

Но обстановката поне му беше позната, ако Клейборн я осъзнаваше. На моменти той изглеждаше способен да осъзнава какво става около него и макар да не говореше, като че ли позна Стайнър и му се зарадва.

Когато Стайнър влезе, седналият на леглото си Клейборн се усмихваше, но всъщност той непрекъснато се усмихваше. Усмивката му представляваше стена, която той бе издигал между околния свят и себе си, за да уварди своите тайни.

Доктор Стайнър му кимна.

— Здравей, Адам — му каза той.

Никакъв отговор — само усмивка и мълчание.

Стайнър придърпа стол и седна до леглото, макар отсега да му беше ясно, че нищо не е в състояние да разруши стената. Въпреки всичко щеше да се опита, дължеше му това.

— Мисля, че е време да си поговорим за станалото — каза той.

Изражението на Клейборн не се промени, но погледът му беше бистър, той като че ли разбираше какво му се говори.

Стайнър продължи, като подбираше внимателно думите си, защото не забравяше, че отношенията им са променени — Клейборн вече не му беше колега, беше негов пациент. Въпреки това смяташе, че трябва да му каже истината.

И истината, както я виждаше той, беше, че след всичките години, прекарани с Норман Бейтс, Клейборн е започнал подсъзнателно да се идентифицира с него. И двамата бяха самотници, останали без майка, и двамата бяха затворници, озовали се зад решетките всеки по свой начин.

Клейборн се усмихна.

— Но тук има нещо повече от идентификация — каза Стайнър. — След известно време си започнал да усещаш, че твоята съдба, твоето бъдеще са свързани с пациента ти. Решил си да му възвърнеш разума, да напишеш книга за случая. Излекуването би му върнало свободата, а успехът на твоята книга би ти позволил на свой ред също да получиш свободата си, да станеш независим. Затова си възприел бягството на Норман като провал — и негов, и твой. Той се изплъзна и те остави като заложник. Сигурно всичко е започнало, когато си си внушил, че за теб единственият начин да се измъкнеш, е да се идентифицираш с Норман, да споделиш триумфа на неговата свобода. Да, знам, ти тръгна да го търсиш, но смятам, че тайно си разчитал на неговата сполука. След това, когато си открил трупа в пикапа и си осъзнал кой би могъл да е това, надеждата ти се е изпарила. Тогава си обезумял. Норман не е искал да позволи на майка си да умре, затова се е превърнал в нея. Ти не си искал да позволиш на Норман да умре, затова си се превърнал в него. Също като Норман в моментите на амнезия в теб е надделявала другата личност.

Клейборн го гледаше втренчено с усмивката на Мона Лиза, с мълчанието на сфинкс.

— Това е станало с теб, когато си видял трупа в пикапа. В качеството си на Норман си отишъл във Феървейл и си убил семейство Лумис. — Стайнър направи пауза. — Когато най-сетне получихме становището на съдебния лекар, колата ти бе претърсена и в нея бяха намерени откраднатите от касовия апарат пари. Спомняш ли си да си ги крил там?

Клейборн мълчеше, усмивката му беше замръзнала.

— След като си скрил парите в колата си, която била паркирана наблизо, ти си дошъл на себе си и си се върнал в магазина. Прав ли съм?

Никакъв отговор, само неподвижна усмивка.

— Изрезката от вестник, която си намерил, те е подтикнала да заминеш за Холивуд. Като Клейборн си имал разумни основания да се опиташ да спреш филма, като излагаш доводи. Но като Норман си бил готов да убиваш, за да го спреш. През по-голямата част от времето, прекарано от теб в Холивуд, си се владеел, но Норман също е бил там. Като него си реагирал на приликата на Джен с Мери Крейн, на декора, възстановяващ сцената на престъплението. Разговарях с някои от тамошните хора — с Рой Еймс, с Джен, със съквартирантката й. Някои неща, които научих от тях, ми помогнаха да реконструирам случилото се. Останалото е мое предположение. Например лицето, което си видял в огледалото в супермаркета. Това може да е бил Вицини, може да е било и твоя халюцинация. Ти си загубил самоконтрол скоро след това и когато си се спречкал с Джен, Норман се върнал и убил котето. Разбира се, това е било само прелюдия.

Усмивката на Клейборн не трепна.

— Времето на Норман било на изчерпване, същото важело и за привидно разумното поведение. Той трябвало да осуети снимането на филма, та дори ако се наложи да унищожи всички свързани с него.

Ти не си отишъл да вечеряш с Том Поуст, защото Норман е надделял. Норман е отишъл в къщата на Дрискол и го е убил. Когато Еймс пристигнал, той те заварил там да чакаш, но след като си научил за Джен и Вицини, Норман се е втурнал към студиото — не за да ги предупреди, а за да прескочи стената, да вземе нож от реквизитната и да се скрие, готов за нападение. Ако Еймс и полицаите не били пристигнали навреме…

Стайнър млъкна и погледна Клейборн, но не забеляза никаква реакция, само мълчание и усмивка.

Той стана с въздишка и тръгна към вратата.

— Пак ще си поговорим — каза той.

Още докато го казваше, разбра безсмислеността на обещанието си. Беше се провалил с Клейборн, беше се провалил в опита си да проникне до насилието в него, до насилието, пазено от мълчанието и прикрито зад усмивката му.

Заобикаляха го безброй такива усмивки — не само тук, в психиатричната клиника, а и извън нея, по улиците. Усмивки, които прикриваха, но не можеха да излекуват спотаената болест. Насилието беше вирус, заболяване, което ставаше епидемично навсякъде по света, и може би нямаше лек за него. Единственото, което можеше да направи, беше да продължи да се опитва.

— До скоро виждане — каза той.

Клейборн му се усмихна.