Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Психо (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Psicho II, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2023 г.)

Издание:

Автор: Робърт Блох

Заглавие: Психо II

Преводач: Ралица Ботева; Таня Царвуланова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателство „Ирис“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: Полиграфически комбинат — ул. „Н. Ракитин“ №2

Редактор: Правда Панова

Художествен редактор: Издателство "Ирис"

Технически редактор: Валери Терзиев

Коректор: Мария Иванова

ISBN: 954-455-007-3 (грешен)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19423

История

  1. — Добавяне

Едно

Норман Бейтс се взираше навън през прозореца на библиотеката, като се мъчеше да не вижда решетките.

Просто не биваше да им обръща внимание, това беше номерът. Незнанието носи блаженство. Но не успяваше да постигне това блаженство и номерата не минаваха тук, зад решетките на Щатската болница. Едно време я наричаха Щатски приют за душевноболни с криминални прояви; сега живеем в по-просветено време и вече не я наричат така. Но решетките все още си бяха по прозорците, а той все още беше вътре, загледан навън.

Не каменните стени правят затвора, нито решетките — клетка. Това го беше казал поетът Ричард Лъвлейс[1] още през седемнайсети век, много отдавна. И Норман от отдавна седеше тук — не чак от триста години, но на него му се струваше, че е поне цял век.

И все пак, ако трябваше да е тук, библиотеката беше вероятно най-доброто място, а задълженията му като библиотекар бяха доста леки. Много малка част от пациентите се интересуваха от книги и той разполагаше с много време да чете, необезпокояван от никого. Ето така се беше срещнал с Ричард Лъвлейс и всички останали: както си седеше тук всред тишината и хладкия полумрак на библиотеката, ден след ден. Даже му бяха дали и собствено бюро, за да покажат, че му имат доверие, че той може да поема отговорност.

Норман им беше благодарен за това. Но в дни като днешния, когато навън грееше слънце и птиците пееха извън решетките на неговия прозорец, той разбираше, че Лъвлейс е лъжец. Птиците бяха свободни, а Норман беше затворен в клетка.

Не беше споделял това с доктор Клейборн, защото не искаше да го притеснява, но не можеше да не се чувства по този начин. Всичко това бе толкова нечестно, несправедливо.

Каквото и да се беше случило, за да го докарат тук — каквото и да му бяха казали, че се е случило, ако изобщо казваха истината — бе станало много отдавна. Много отдавна в друга страна, а момичето беше мъртво. Сега той знаеше, че е Норман Бейтс, а не майка си. Вече не беше луд.

Разбира се, за никого в наше време не може да се каже, че е луд. Никой, каквото и да е направил, не е маниак, а само душевноболен. Но чия ли психика би останала незасегната, ако затворят човека в клетка заедно с група лунатици? Клейборн не ги наричаше така, но Норман добре знаеше кой е луд и кой не. През всичките тези години се бе нагледал на луди. Едно време им викаха смахнати. Но сега телевизията имаше последната дума — чалнати, кукувци, шантави, на които им е мръднала чивията. Какво разправяше онзи комик по телевизията, че не трябвало да се играе с пълно тесте карти?

Е, неговото тесте беше пълно, макар че всички козове бяха срещу него. Освен това той не възприемаше тази шеговита терминология, с която хората си служат, когато говорят за сериозно заболяване. Интересно защо всеки се опитва да прикрива истината с безсмислени думи. Същото е и с жаргонните изрази за смъртта: опънал петалата, пукнал, гушнал букета, хвърлил топа. С лекомислие се опитват да пропъдят смразяващия страх.

Какво значение имат думите? С камъни и тояги трошат кости, но думите не ще ме наранят. Още един цитат, но този път не от Ричард Лъвлейс. Майка му често повтаряше тези думи още когато Норман беше съвсем малък. Но сега мама беше мъртва, а той още беше жив. Жив и затворен в клетка. Фактът, че знаеше това и че възприемаше тази истина, доказваше, че е нормален.

Ако едно време те знаеха това, щяха да го съдят за убийство, щяха да докажат, че е виновен и да го затворят с определена присъда. След няколко години щеше да излезе от затвора, най-много седем или осем. Вместо това те го обявиха за психопат, но той не беше такъв; те бяха лудите, щом можеха до живот да затворят един болен човек и да позволяват на убийците да се разхождат на свобода.

Норман се изправи и отиде до прозореца. Когато плътно се приближаваше до него, решетките вече не ограничаваха полезрението му. Сега гледаше надолу към двора, окъпан в ярката слънчева светлина на пролетния неделен следобед. Сега птичите песни се чуваха по-ясно, успокояваха го, бяха сякаш по-мелодични. Слънце и песен в хармония, небесната музика.

Когато за пръв път прекрачи този праг нямаше нито слънце, нито песни — само непрогледен мрак и писък. Мракът беше вътре в него, начин да избяга и да се скрие от действителността, а писъците бяха гласовете на демони, които го търсеха, за да го обвиняват и заплашват. Но доктор Клейборн бе намерил начин да стигне до него въпреки мрака и беше прогонил демоните. Неговият глас — гласът на разума — беше заглушил писъците. На Норман му трябваше доста време, докато се осмели да излезе от тъмното си скривалище и да се вслуша в гласа на разума, в гласа, който го убеждаваше, че той не е собствената си майка, а е (как му казваха?) собственото си аз. Човек, който е навредил на други хора, но никога умишлено. Следователно, нямаше място нито за обвинения, нито за вина. Да разбере това означаваше да бъде излекуван, като приеме това за единствено средство за лечение.

И наистина беше излекуван. Не му слагаха усмирителна риза, не живееше в стая с меко облицовани стени, не му даваха успокоителни. В качеството си на библиотекар, той имаше достъп до книгите, към които винаги бе имал слабост, а телевизията представляваше още един прозорец към света, прозорец без решетки. Изобщо тук водеше спокоен живот. Освен това бе привикнал към самотата.

Но в дни като днешния той усещаше, че общуването с други хора му липсва. Истински хора от плът и кръв, а не литературни герои или образи от телевизионния екран. С изключение на доктор Клейборн, останалите лекари, сестрите и санитарите за него бяха мимолетни присъствия. А сега, след като бе изпълнил задачата си, доктор Клейборн прекарваше по-голямата част от времето си с други пациенти.

Норман не можеше да постъпи така. След като вече беше самият себе си, не можеше да общува с лудите. Тяхното мърморене, гримасничене и гротескно кривене внасяше смут в душата му и затова той предпочиташе самотата пред тяхната компания. Това беше единственото, което Клейборн не бе успял да промени, макар че, несъмнено, бе положил много усилия. Именно доктор Клейборн беше настоял Норман да участва в любителските театрални представления, организирани в приюта, и за известно време на Норман му беше интересно. Поне се чувстваше в безопасност на сцената, където светлините на рампата го отделяха от публиката. Там горе всичко зависеше от него, по негова воля те се смееха или плачеха. Изпълни се с най-голям трепет, когато му дадоха главната роля в „Лелята на Чарли“. Беше облечен в женски дрехи и играеше толкова добре, че всички аплодираха шумно появата му на сцената. Но през цялото време съзнаваше, че всичко това е само представление, преструвка, че всичко е на ужким.

Тъкмо това му каза доктор Клейборн след представлението и едва тогава Норман разбра, че всичко е било обмислено предварително, съзнателна проверка на способността му да се държи правилно. Имаш всички основания да се гордееш с постижението си, беше казал Клейборн.

Но имаше нещо, което Клейборн не бе разбрал, а и Норман не му го каза. Към края на пиесата за миг изпита страх, тъкмо преди разкритието, че героят му е предрешен. Мигът, в който Норман, кокетно отметнал букли, с развети поли и престорена усмивка, се загуби в ролята си. Мигът, в който той наистина беше лелята на Чарли — само дето ветрилото, което държеше в ръце вече не бе ветрило, а нож. А лелята на Чарли се превърна в жена от плът и кръв, само че по-възрастна, като мама.

Дали бе изпитал страх… или пък бе прозрял истината?

Норман не знаеше. И не искаше да знае. Просто искаше завинаги да зареже аматьорските представления.

Сега, докато се взираше през прозореца, забеляза, че слънцето бързо се скрива зад облаци, кълбести буреносни облаци, които се трупаха на хоризонта, а дърветата, които ограждаха паркинга пред болницата, потрепериха пред надигащата се вихрушка. Чуруликането замлъкна и бе заместено от шума на пърхащи криле, когато птиците напуснаха разлюлените клони и се изгубиха в притъмнялото небе. Но не облаците уплашиха птиците. Те отлетяха, защото долу в паркинга започнаха да пристигат коли, които постепенно го запълваха. От колите се измъкваха хора и се упътваха към входа на болницата, както винаги в неделя следобед в часовете за свиждане.

О, мамче, я виж онзи смешен чичко!

Шшт, Младши, така не се говори! Нали помниш какво ти казах? Не бива да храниш лудите.

Норман тръсна глава. Не беше редно да мисли подобни неща. Тези хора бяха приятели и роднини на болните и идваха тук загрижени и с желание да помогнат.

Но не на него.

Преди години бяха идвали репортери, но доктор Клейборн не му разреши да се срещне с тях дори и след като бе дошъл на себе си. Сега вече не идваше никой.

Повечето от познатите му от онова време бяха мъртви. Мама, мис Крейн и онзи детектив, Арбогаст. Сега той беше сам на света и можеше единствено да наблюдава пристигащите непознати. Няколко мъже, няколко деца, но повечето бяха жени. Съпруги, любими, сестри, майки, които носеха на болните подаръци, израз на любов.

Норман ги гледаше навъсено. Тези хора не означаваха нищо за него, с нищо не му помагаха. Само дето плашеха птиците. А това беше жестоко, защото той обичаше птиците. Дори и онези, които преди години беше натъпкал и закрепил на стената, когато се занимаваше с препариране. Това не беше просто хоби, той наистина ги обичаше и ги разбираше. Свети Франциск Асизки.

Странно. Какво го бе накарало да мисли за тези неща?

Пак погледна надолу и си отговори. Двете големи птици на паркинга, които се отдалечаваха от един фургон, спрян до главния вход на болницата. Като присви очи, той дори успя да разчете надписа отстрани на фургона: Свещен орден на сестрите на милосърдието.

Сега птиците бяха точно под него. Два черно-бели пингвина, които се клатушкаха по алеята към входа на сградата. Представи си, че са дошли тук чак от Южния полюс, само за да го видят.

Не, що за налудничава идея.

А той вече не беше луд.

Бележки

[1] Ричард Лъвлейс (1618–1658) — англ. поет. Из поемата „На Алтея от затвора“. — Б.пр.