Робърт Блох
Психо II (16)

Шестнадесет

Гъсеницата я нямаше.

Когато Санто Вицини се надигна иззад бюрото, Джен впери в него очи.

— Случило ли се е нещо?

— Мустаците — обръснал си ги.

Вицини кимна и тръгна към нея всред цял облак парфюм, като прекарваше дебеличкия си показалец по голото място между носа и горната устна.

— Харесва ли ти?

— Ще трябва да свикна. Изглеждаш толкова различно.

Това, разбира се, беше точно така. Без мустаци директорът сякаш бе загубил етническия си колорит. Но жестовете му бяха все така припрени и от него пак ухаеше така, сякаш си бе инжектирал подкожно одеколон. Подходът му също въобще не се беше променил.

Джен успя навреме да изпусне копието от сценария и да се наведе да го вдигне, така че да избегне докосването на пръстите му до ръката си.

— Колко съм непохватна — каза тя като отстъпи назад.

— Отпусни се — каза й Вицини — няма да те изям.

Той се ухили и показа една нащърбена редица от пожълтели кътници и предни зъби, които сякаш опровергаваха думите му.

Какви големи зъби имаш, бабо.

Джен приглади измачканата корица на сценария.

— За четенето…

— Какво четене? — Широката усмивка на Вицини угасна и той се нацупи объркано. Без прикритието на мустаците устните му изглеждаха по-дебели.

Джен кимна.

— Вторник следобед, три часа — каза тя. — Дойдох точно на минутата.

Вицини се плесна по челото с длан — пресилен мелодраматичен жест, който никога не би позволил на някой от актьорите си.

— Ами да, разбира се! Тази глупава крава Линда… казах й да ти се обади тази сутрин…

— Някакви проблеми ли има?

— Пол Морган. Ще идва на репетиция. Обещах му да отрепетираме кратко сцената в приемната.

— Но аз също участвам в тази сцена. Не може ли да я направим заедно?

— Това му предложих и аз. Каза, че предпочита да работи сам.

— Разбирам — каза Джен. — Подготовка на звезда.

— За звездата не позна, но за подготовката си съвсем права. Между нас казано, той е много неуверен в себе си. В ролята на травестит той трябва да играе срещу собствения си образ. Важно е да му помогна.

— Ами аз? — Джен положи максимални усилия да прикрие раздразнението си. — Имам въпроси по моята собствена роля…

— Ще получиш отговор на тях, обещавам ти. — Вицини парфюмира въздуха с жеста си. — Ще заплануваме друго четене по-нататък през седмицата. Ще накарам Линда да провери кога да го направим и да ти съобщи. Сигурно дотогава ще навлезеш по-добре в ролята.

Той я отведе до вратата като я потупваше по рамото и този път тя не се дръпна от докосването му.

— Повярвай ми, стига да си научиш добре репликите, няма да имаш никакви проблеми. Вярвам на своя усет. Когато те избрах за ролята, знаех, че ще направиш това, което се очаква от теб.

Не и за теб, драги, каза си Джен наум. Изяж се, ако щеш.

Но докато се прибираше по склона с колата към апартамента си във влажния зной, тя все пак реши да мине още веднъж сценария.

Кони я нямаше, беше отишла на разпределяне на роли за някаква реклама, така че нямаше какво да я разсейва. Щом си обу анцуга и седна на дивана във всекидневната, Джен разлисти страниците на „Лудата дама“ и започна да чете частите на диалога, които старателно беше подчертала с яркозелено.

Проблемът беше, че не можеше да се придържа към собствените си реплики; не след дълго тя вече четеше целия сценарий от кора до кора. И отново бе смутена от въздействието и смисъла на съдържанието. Това не беше криминале, постройката му не беше на обикновен трилър и в него не се разчиташе на неочаквани ефекти, предизвикващи ужас. Звученето на текста бе почти документално, ужасът в него бе действителен. А най-много я смущаваше това, че го е написал Рой Еймс.

Тя отново си припомни избухването му онзи ден. Това също бе смущаващо — не просто онова, което каза или начинът, по който го каза, а усещането, че е напълно неподготвена за него. До този момент тя не можеше да го понася, така че не й трябваше много, за да се вбеси. Но сега…

Сега звънеше телефонът.

— Ало?

— Страхотна реплика! Нещо против да я открадна? — каза Рой Еймс.

За вълка говорим, а той в кошарата.

Тя обаче не затвори. Изслуша извиненията му и ги прие. А когато й предложи да вечерят в Спортсманс Лодж, се съгласи и на това.

— Не, няма нужда да ме взимаш, ще се видим там — каза му тя. — В осем е съвсем добре. До скоро.

Джен затвори телефона, все още разяждана от съмнения. Дали бе избрала правилния ход? В съзнанието й изплуваха думите на една стара поговорка. Който яде с дявола, трябва да има дълга лъжица.

Може би беше вярно. Но който и да беше измислил тази сентенция, е имал предвид мъжете, не жените. А тя се бе погрижила лъжицата да е достатъчно дълга, като не го покани да я вземе.

Освен това той не беше дявол, а просто противник в спора за филма. Така че правилното решение беше да приеме, да се опита да го спечели на своя страна.

Джен остави сценария на рафта на библиотеката. Нямаше повече време да репетира сега, тази вечер й предстоеше да играе друга роля.

Тя внимателно се облече за ролята си и я обмисли. Рой й беше подал необходимите реплики. Извинението му означаваше, че приема отрицателната роля, а поканата за вечеря бе знак, че всячески ще се старае да поправи миналото си поведение. Всичко, което се искаше от нея, бе да не забравя да играе ролята на оскърбена и да овладее сцената.

Докато пристигне в Спортсманс Лодж, Джен вече бе сглобила ролята си напълно.

Тя влезе във фоайето няколко минути преди осем, но Рой вече я чакаше — това беше добър знак. Преди да поръча вечерята, той изпи две мартинита, което също беше хубаво. Междувременно не преставаше да бъбри непринудено за незначителни неща, което значеше, че макар и пиенето да му е развързало езика, той не се е отпуснал съвсем. Не спомена нито дума за филма, очевидно смяташе изобщо да избягва темата.

Но тя трябваше да бъде обсъдена, ако Джен имаше намерение да сложи край на съпротивата му. Тя го слушаше с половин ухо, докато пиеше плодовия си коктейл и когато бифтеците им пристигнаха, вече бе измислила подходящо встъпление.

— Съжалявам, че трябва да го призная, но се радвам, че отмених другата си среща — каза тя.

Рой остави вилицата си и я погледна. Джен посрещна въпроса в очите му с усмивка.

— Вицини искаше да вечерям с него и да обсъдим филма.

— Този мръсник. — Реакцията на Рой бе дори по-добра, отколкото се беше надявала. Или по-лоша. — Недей да се забъркваш. Знам, че не е моя работа, но…

— Точно така. Моя е. — Джен го прекъсна, като продължаваше да се усмихва. — Съгласна съм, че е мръсник, но случайно е и мой режисьор. И може да се окаже полезно да го имам на своя страна.

— Той ще бъде на нещо повече от твоя страна, ако не внимаваш — каза Рой. — Знаеш как действа той. Онези истории в къщата му в Никълс Каньон, сцената с кучето и понито с рок маниачките. Разбира се, всичко беше потулено, той бе преполовил снимките на този провал, струващ 20 милиона долара, както и парите на хора, които не можеха да си позволят да го подведат под отговорност. Не ти трябва да се забъркваш. Не с този ексцентрик, затънал в садомазохизъм и насилие.

Докато говореше, Рой режеше бифтека си, но когато Джен улови погледа му, млъкна.

— Намерил кой да го каже — рече тя.

— Съжалявам. — Движенията му се забавиха, ножът и гласът му се снишиха смутено. — Може би е заразно.

— Знам — промърмори Джен. — Забелязах нещо такова днес, като преглеждах сценария ти. Тръпки ме побиват.

— Струва ми се, че не бях на себе си, когато го писах. Но ти няма да разбереш.

— Опитай.

— Помисли малко. — Рой отмести чинията си. — Досега съм правил страшнички неща, най-вече телевизионни постановки, но тъкмо това беше причината Дрискол да възложи тази работа на мен. Да пишеш за вампири и върколаци е все едно да пишеш приказки. Никога не го взимах присърце, защото знаех, че чудовищата са само наужким. Но този път беше различно. Това, за което пишех, се базираше на действителна случка и Норман Бейтс беше истински. — Рой кимна. — Него взех присърце.

— Как?

— Ти си актриса. Знаеш какво е необходимо, когато играеш роля, как се опитваш да намериш ключ към подбудите на героя, нали? — Рой отпи голяма глътка кафе. — Писателят това и прави — работата му е да открие този ключ. Когато пишех сценария, трябваше някак да проникна в Норман, да си представя какво е мислил, как се е чувствал, какво го е движело отвътре, преди да се взриви. Не беше лесно, но някак си се справих и се получи. Когато в крайна сметка успях да проникна в болната му глава, единственото, което исках, беше да се измъкна оттук, да завърша сценария, така че да приключа с Норман Бейтс. Докато пишех ролята, можех поне да го контролирам, също както истинският Норман е бил контролиран там, в лудницата. Но сега…

Джен остави вилицата си.

— Знам как се чувстваш. Той и мен изважда от равновесие. Но спирането на филма няма нищо да промени. Освен това Норман е мъртъв. Видя вестниците тази сутрин; вече са почти сигурни, че е загинал при избухването на фургона.

— Почти сигурни. — Рой се наведе напред. — А представи си, че грешат?

— И вчера каза същото в студиото — тихо каза Джен. — Защо? Знаеш ли нещо, което ние не знаем?

— Не става въпрос какво знам. — Рой направи пауза и Джен имаше чувството, че обичайното му красноречие го е напуснало; той търсеше нещо дълбоко в себе си, което не можеше да се изрази с думи. — Просто усещам с червата си, че Норман е още жив. Че е жив и чака.

— Какво чака?

— Не знам. — Рой направи гримаса. — Как мога да очаквам, че ще разбереш, когато и аз самият не мога да се разбера?

Той страда. Истински страда. Ядът й се стопи, когато осъзна това. Това не беше никакъв дявол, а просто силно разтревожен човек, измъчван от нещо, което не можеше да отпъди или да изрази.

Тя беше забравила за ролята си, но сега трябваше да прибегне до помощта й, ако искаше да му помогне. Може би най-добрият начин беше да се надсмее над всичко.

И така Джен си сложи една усмивка, която казваше майтапя те.

— Звучи ужасно — каза тя. — Може би трябва да отидеш на психиатър.

Рой кимна.

— Ще отида.

— Какво?

— Не знаеш ли? — Рой се наведе напред. — Дрискол ми се обади снощи точно преди да изляза. Уредил е среща с психиатъра на Норман Бейтс утре сутринта.