Робърт Блох
Психо II (27)

Двадесет и седем

Два часа и две уискита по-късно Джен продължаваше да е будна в леглото си.

Сама, да го вземат дяволите!

Оправи възглавниците и пак си легна.

Никой не ти е виновен.

Тя развали всичко. Отговорността беше нейна; как можа да изпусне нервите си, да изпусне Клейборн, дори да подплаши котето дотам, че то избяга в мъглата. Една засегната жена е по-свирепа и от дяволите в пъкъла.

Само че той не я засегна. Просто й каза истината. Тя го искаше, но това не беше единствената причина да започне да го сваля; по този начин тя смяташе да промени отношението му към филма. Луда жена — това заглавие много подхождаше на самата нея. Трябва да е била луда, за да не разбере, че той наистина се стреми да я предпази.

Но от какво? Намеците и предположенията не са доказателство. Имаше ли нещо повече, нещо, което той не й е казвал?

Може би Рой знае.

Джен запали нощната лампа и посегна към телефона върху шкафчето до леглото й. Набра номера на Рой и зачака.

Никой не й отговори.

И никой не даде отговор на въпроса й.

Тя затвори телефона, загаси лампата, зави се през глава с одеялото. Сега за своя изненада почувства облекчение от това, че разговорът не се състоя. Рой вероятно щеше да й изприказва същите неща, да я увещава, че трябва да се откаже от ролята си в Луда жена. Тя може наистина да е луда, но не чак дотам луда. Докато той и Клейборн не й предявят нещо повече от празни приказки, никой не може да я отклони от пътя й. Не — след всичко, което е изтърпяла. Пет години са това. Разбери, че от сега нататък по-млада няма да станеш. Като си се хванала на хорото, ще го играеш, колкото и трудно да ти е. Ако не искаш да завършиш като нищожество, като Кони. Горката Кони.

Горката Кони добре си прекарваше времето. Или времето я прекарваше?

Всъщност това беше без значение. Така или иначе, прекарване имаше. Или щеше да започне, щом този пипкав задник, операторът, хване на фокус чатала й. Може би му беше приятно да я зяпа, но тя умираше тук под грейналите прожектори.

Умираше, но живееше.

Защото днес поне никой не я игнорираше. Имаше още седем души в малкото студио на Лео и всеки от тях се беше заел с Кони или с някоя част от Кони. Палячото с камера в ръка търсеше хубаво местенце между краката й, гримьорката мажеше нещо розово и лепкаво между срамните й устни, загубенякът, който се занимаваше с осветлението, обливаше лицето й, обрамчено от черна възглавница, с лъчи. Чиракът на звукооператора нагласяше микрофона над главата й; шефът му, клекнал до пулта, проверяваше нивото на гласа й, а самият Лео — продуцент, режисьор и художник на продукцията, който беше събрал всички тези хора около собственото си легло — я гледаше одобрително. Шестата личност, ако можеше да се нарече личност този космат гол шебек, след малко трябваше да се надърви. И когато всички свършеха, той щеше да започне.

Окей, това може и да не е много приятно времепрекарване, порнографското филмче не се снимаше в някое романтично бунгало, но кого го е грижа?

Мен, мен ме е грижа. Мен, Кони. Защото в края на краищата гледат мен.

Те я гледаха сега, а публиката щеше да я гледа на екраните. Не само ръцете, краката или глезените й, а цялата. Нищо че публиката ще е сбирщина мръсни дъртаци с шапки в скутовете; поне щеше да бъде видяна. И никой нямаше да казва недоволно, че циците й били прекалено големи, или да се опитва да изкара лицето й извън кадъра. За този вид филми можеше да им свърши работа и японска надуваема кукла или модел на Годзила, но Лео избра именно нея, защото прозря таланта й, когато я видя.

Кони легна по гръб. Щяха да започват. Операторът кимна на Лео, той даде знак с ръка на звукоинженера и шебекът се приготви да вкара в действие банана си, когато му дойде времето.

— Готови ли сте всички? — попита Лео.

Кони му намигна. Лео не беше Марти Дрискол, но това нямаше значение. Важното беше, че тя изпълняваше главната роля в първия си игрален филм.

Палячото, който нагласяше осветлението, излезе напред с клапата.

— Първа сцена, втори дубъл — каза той към камерата.

— Готови! — каза Лео.

Кони се усмихна.

— Камера!

Кони се разкрачи.

По дяволите Дрискол. Тя беше станала звезда…

Марти Дрискол не можеше да види нито една звезда.

Обикновено големите стъклени пълзящи врати към вътрешното дворче му предлагаха величествената гледка на долината под него и на небето отгоре, но тази вечер от кабинета му не се виждаше нищо освен една плътна сива стена.

Мъглата идва тихо, безшумно като котка…

По същия начин бе дошъл и този цитат. Дрискол направи гримаса, когато се запита каква би била реакцията на сътрудниците му в студиото, ако изрече този стих пред тях. Всъщност, излишно беше да се запитва; ясно му беше каква ще е тя.

Познанието състарява. В днешното време, побъркано на тема младост, повечето продуценти току-що се бяха отървали от ергенските си пъпки и по-възрастните криеха годините си по-старателно дори от актьорите.

Докато Марти Дрискол можа да осъзнае тази истина, неговото тяло вече му беше изневерило. Твърде късно беше да си боядисва косата или да използва тупета и всеки негов опит да симулира младежко поведение щеше да е безполезен. Тътенът на дискотеките не би могъл да заглуши астматичното му дишане и никакъв корсет не би прибрал шкембето му.

Той бе възприел единствената възможна в неговото положение тактика: бъди умен, но се прави на простак. Дръж се твърдо, дръж се грубо, говори високо и вулгарно, поднасяй триизмерна версия на шаблонния образ: лишен от вкус и бездарен тиранин. Забрави за принстънската си диплома, хората не се интересуват от това, че си бакалавър по изкуствата, интересува ги банковата ти сметка. И ако искаш да останеш в този бизнес, забрави за ранните си евтини филми, за наивните си напъни, породени от желанието да постигнеш високо качество, които водят само до финансов провал.

Тактиката се бе оказала ефикасна. Затова Дрискол сега седеше в кабинета си в огромната къща на върха на хълма Мълхоланд, откъдето — освен през малкото мъгливи нощи като днешната — можеше да гледа отвисоко студиото в долината. И това, смяташе той, е висшата му награда — да може да гледа студиото отвисоко във всякакъв смисъл на думата. Да гледа отвисоко неговото празноглавие, славолюбие и продажност, макар че това бяха и негови недостатъци, mea culpa.

Дрискол повдигна рамене, когато прецени, че измамата му е успяла. А що се отнася до кинаджиите, не беше научил mea culpa от Миа Фароу.

По тази причина собствената му жена не знаеше неговата тайна; никой от тях не я знаеше. За Дебора той беше само един едър дебел простак с тлъста сметка в банката. Тя беше отишла с децата за една седмица на вилата, само и само за да не гледа простака, но му се обаждаше по телефона всеки ден, за да изрази уважението си към банковата сметка.

Какво ли ще стане, ако открие, че банковата сметка не съществува? И че тази къща и вилата скърцат под тежестта на втора ипотека плюс глобите за отсрочени плащания?

Неуместни въпроси. Тя няма да открие това, освен ако му изневери късметът. Късметът е непредсказуем фактор.

Не му провървя с последните три филма. Би трябвало да ги продаде на Пентагона; с бомби като тях можеха да унищожат Съветския Съюз. След като произведе третия филм, започнаха ипотеките.

Отново му провървя, когато Вицини дойде с предложението да снеме Луда жена. И всичко вървеше като по вода допреди една седмица, когато в Ню Йорк научиха за бягството на Норман Бейтс и за убийствата.

Те искат да се оттеглят, му каза Рубен. Смятат, че вестникарските новини ще превърнат филма в историческа продукция от епохата на средновековието. Той криво-ляво увеща Рубен да не бърза със спирането на филма, като му каза, че според Джордж Уорд шумотевицата няма да им навреди, а ще им бъде от полза. Но можа да постигне само една отсрочка до утрешната среща с Рубен и хората, които даваха парите. Тогава щеше да бъде взето окончателното решение.

Клейборн беше една неочаквана спънка. Досега Дрискол съумяваше да се оправи с Рой Еймс и с неговите угризения на съвестта, но Клейборн наистина разлюляваше лодката. Ден след ден техните възражения подкопаваха духа на снимачния екип, ден след ден лихвите растяха и надеждата, че той ще получи животворен дял от продуцентския си хонорар със започването на снимките, се изпаряваше.

Днешният следобед беше най-тежкият. Това, че изкараха Санто Вицини психически лабилен, не беше изненада за никого, но и не представляваше доказателство, че той е подпалвачът. Беше сигурно едно: той не е подпалил павилиона.

Дрискол остана на бюрото си, колкото да запали една пура, за което веднага съжали. Пламъкът на кибритената клечка събуди в него болезнени спомени.

Докато препрочиташе преди няколко дена застрахователния договор на филмовата продукция, той откри клаузата за злополуки. Полагаше се пълно обезщетение на всеки при доказан нещастен случай, при смърт или сериозно нараняване на някой от застрахованите главни изпълнители, както и при унищожаване на материалната част в резултат от наводнение или пожар…

И тук извади късмет. Защо му трябва да чака дали ще възникнат нови проблеми или да увещава нюйоркчани да не спират снемането на филма? Можеше да си получи парите още сега — не само началната сума, а цялата, която му се полагаше. По този начин щеше да си оправи играта. Нямаше да е отговорен за стихийното бедствие. И щеше да започне нов филм, преди пак да е свършил парите.

Всичко му изглеждаше много просто, докато обмисляше плана си. Провървя му, когато не го забелязаха, че внасяше туба с бензин в павилиона. Грешката му беше, че подпали кувертюрата, преди да разлее бензина наоколо; пламъкът привлече вниманието на пазача и на него едва му стигна времето да натика тубата под леглото и да избяга през страничната врата.

За негов късмет никой не го видя как се прибира в офиса си, но за нещастие пожарът бе загасен. И сега той можеше да се надява само на това, че Клейборн е повярвал на разказа му за бояджията. След ден-два психарският доктор ще си замине, дотогава срещата с Рубен и нюйоркчаните ще е приключила. Ще се поизпоти, докато ги убеди, че шумотевицата ще е от полза за Луда жена; наистина, няма да му е лесно утре. Но грубият безцеремонен Марти Дрискол, този упорит простак, ще се справи с тази работа. Той вече няма друг изход.

Той се разхождаше нервно пред стъклените врати и се вглеждаше в нощта. Мъглата затулваше светлините, но утре те пак щяха да заблестят ясно. Трябваше да се наспи, за да му бъде ясна главата по време на утрешното съвещание.

Беше му необходим само още един ден. Още един ден, за да получи окончателното одобрение. А след това можеше да ги прати всичките по дяволите: невротизирания сценарист, всезнаещия психиатър, глупавото маце, побъркания режисьор и залязващата звезда.

Не се притеснявай, си каза той. Ще се оправиш с тях. Макар че това няма да е кой знае каква веселба.