Робърт Блох
Психо II (12)

Дванадесет

Джен Харпър разгледа внимателно грима си в огледалото в банята и реши, че е безупречен. После се изплези на отражението си.

Добре, малката. Напред към голямото шоу.

Тя си взе чантата от етажерката и излезе на пръсти. Всъщност нямаше нужда да е толкова предпазлива; Кони все още спеше в стаята си от другата страна на банята. Съквартирантката на Джен сигурно щеше да спи като мъртвец поне до обяд, а когато най-сетне се събуди, с тежък махмурлук и изпълнена с угризения заради снощните бурни забавления, вероятно би предпочела да е мъртва.

Все пак Джен усети известна завист, докато вървеше по коридора към входната врата. На Кони не й се налагаше всяка сутрин да се труди пред огледалото. Един студен душ и едно небрежно сресване на косите вършеха същата работа. За какво й е безупречен грим с тоя голям нос и малки цици. Ако човек иска да пробие в този бизнес, трябва да има малко носле и големи цици и това поставяше Кони извън класацията.

Джен внезапно изпита срам. Кони не беше виновна за външния си вид. Тя поне беше честна и не се опитваше да подправя лицето и фигурата си с разни пластични операции. Стараеше се да пробие с нещата, с които разполага, а това заслужаваше похвала, а не подигравки.

Джен тихо излезе от апартамента и заключи. Кони щеше да се справи. Сега беше време да помисли за собствените си цели. Затова гримът й беше отнел цял час и затова елегантната малка тойота я очакваше под навеса за коли. Полазваха я тръпки всеки път щом се сетеше за месечните вноски, но когато отваряше вратата и вдишваше онзи чудесен аромат на нова кола, доброто й настроение се възвръщаше.

Тойотата не беше лукс. Тя бе част от екипировката й, част от нейния имидж. А миризмата на новата кожа на седалките беше толкова необходима, колкото и парфюмът „Шанел“, с който се напръскваше след баня, макар че скоро бензинът май щеше да стане по-скъп от парфюм. Ако искаш да достигнеш върха, не се качвай на автобус.

Тя запали мотора, внимателно даде на заден и зави на изток по Мълхоланд Драйв. По криволичещия път от време на време се срещаха скупчени къщи, но през повечето време отстрани се редуваха скали, ниски дървета и храсти. През леката утринна мъглица все още бе възможно да се забележат катерици, койоти, бягащи за здраве и други представители на живата природа. Джен не им обръщаше внимание, а гледаше надолу вляво от пътя към долината Сан Фернандо. Над жълтеникавия смог се издигаха площадките на киностудията „Коронет“ някъде по средата между сградата на Кълъмбия Бродкастинг Систъм и черната кула на „Юнивърсъл Пикчърс“.

Тойотата отново зави наляво и се спусна надолу към града. Джен си пое дълбоко дъх, както правеше винаги преди да се гмурне в морето от смог. Тази отвратителна мъгла разяждаше хромираните части на тойотата. Само бог знае как се отразяваше на човешките дробове. Но когато си се запътил към върха, понякога се налага и да се спускаш в бездната.

Пресече булевард Вентура и подкара на север към главния вход на киностудията. Пред нея се движеше някакъв лъскав ролс-ройс, който спря до будката на охраната, но се забави само миг. Униформеният човек на входа се ухили и махна на шофьора, а бариерата на бели и червени ивици бързо подскочи нагоре. Ролсът изчезна по посока към паркинга.

Когато Джен се изравни с будката, бариерата отново се спусна надолу. Униформеният я гледаше безизразно. Тя му се усмихна.

— Джен Харпър — рече тя.

Изразът на лицето му не се промени… ако изобщо изразяваше нещо.

— С кого имате среща?

— Аз работя тук. В екипа на Дрискол.

— Един момент, ако обичате.

Униформеният се обърна, влезе в будката и провери в някакъв списък, окачен до вратата. После подаде глава през прозорчето и кимна.

— Минавайте и им кажете да ви дадат пропуск.

— Ще го направя, благодаря.

Бариерата се вдигна и Джен подкара напред с надеждата, че усмивката й не се е стопила и е прикрила раздразнението й. Оня лигльо с ролса мина като едното нищо, а след всичките тези седмици, пазачът даже не бе запомнил името й.

Спокойно, малката. Някой ден, като минаваш през тази врата, ще постилат червен килим специално за теб чак до кабинета на Дрискол.

Сега тъкмо минаваше покрай този кабинет в административната сграда отдясно, но не спря. Всички места в паркинга бяха означени с четливо изписани табелки, запазващи ги за колите на административния персонал. Такава беше организацията тук: администраторите паркираха най-близко до кабинетите си, звездите и режисьорите оставяха колите си направо пред снимачните площадки, а продуцентите ги оставяха всеки пред своята дирекция.

Но табелките лесно можеха да бъдат подменени. Както се развиваха нещата в киното, май писачите на табели имаха най-постоянна работа.

Джен сви рамене и насочи колата към паркинга в задната част на студията. Покрай нея се движеха момчета на велосипеди, които разнасяха поща, възрастни продуценти с колите си, фургони и камиони, пълни с реквизит и снимачно оборудване. Тойотата се промъкваше между подвижни гримьорни и ремаркета, сетне спря пред една от площадките, пред която светеше червена лампа, сигнал, че снимките са започнали и движението в района трябва да бъде прекратено.

Киностудиото изработваше своя продукт.

Някога улиците на студиото бяха препълнени с бляскаво облечени хора: статисти в ориенталски одежди като от приказките на Шехерезада, пиратски костюми, бални рокли от времето на френската империя, кавалерийски униформи от войските на Конфедерацията. Второстепенни актьори се шляеха, облечени във фракове и с цилиндри на главите. Зад тях важно се разхождаха кабаретни танцьорки, облечени във всички цветове на дъгата. Индиански вождове, изрисувани с цветовете на войната и млади каубои в светли костюми и шапки „Стетсън“ в съответния цвят се разминаваха с бляскаво облечени изпълнителки на главни роли.

Но сега тази пъстра картина беше изчезнала. Съвременният арабски шейх представляваше мърляв тантурест петролен спекулант с бизнес костюм и слънчеви очила. Пиратските кораби бяха потопени, на мястото на балните зали сега имаше дискотеки, войските на Конфедерацията бяха отнесени от вихъра. Фред и Джинджър никога вече нямаше да танцуват степ, индианците носеха дипломатически куфарчета, когато тръгваха по пътеката на войната, тоест на сесиите на Сената. Днешните каубои приличаха на кой да е брадат студент, а изпълнителките на главни роли участваха главно в будоарни сцени, най-често без абсолютно никакви дрехи. Когато влизаш в киностудио, недей да търсиш блясък… потърси си място за паркиране.

Джен най-после се добра до паркинга и погледна часовника си. Десет без петнайсет. Имаше още петнайсет минути. Само че паркингът беше почти пълен.

След дълго обикаляне тя най-после намери празно място в най-отдалечения край. Внимателно даде на заден, но натисна рязко спирачките, понеже вратата на съседната кола се отвори и някакъв човек застана на пътя й.

Тя почти легна върху клаксона.

— Ей, къде гледаш…

Човекът се обърна и Джен позна Рой Еймс. Той й махна и се приближи до вратата на колата й.

— Извинявай, не те видях. — Той отвори вратата и й помогна да слезе.

Джен превъзмогна недоволството си, но не успя да потисне обзелите я мисли. Що за тип беше този? Общуваха служебно от доста време, но не можеше да свикне с предвзетата му учтивост. Обикновените прояви на кавалерство не бяха обикновено явление в наши дни. Повечето мъже оставяха момичето само да слезе от колата, а доста голям процент от тях дори биха я шляпнали по задника, ако се измъква заднишком.

Рой Еймс беше особен. Дори не приличаше на повечето от познатите й сценаристи. Преди всичко изглеждаше прилично, е, не беше чак хубав, но по нищо не приличаше на ония екземпляри, които наблягаха на буйното окосмяване и тежките рогови очила. Никога не носеше джинси и очевидно се бе научил да борави с пишещата машина, без непременно да му се налага да носи ботуши. Никога не го беше виждала пиян или дрогиран, а ако имаше някакви други мании, явно добре ги прикриваше.

Прикрит. Такива на пръв поглед праволинейни типове обикновено криеха нещо. Какъв ли произход се криеше зад старомодните му обноски и откритата му усмивка?

Ами твоят произход? Джен се зачуди откъде иде лошото й отношение към него. Защо беше склонна по-скоро да подозира, отколкото да уважава човек като Рой? Нямаше никаква причина. Може би той беше точно толкова прям, колкото и тя.

Двамата пресякоха паркинга и тръгнаха надолу по улицата. Разминаваха се с агенти и актьори, запътили се за разни уговорени срещи, с дърводелци, които бързаха към декорите, с хора, разнасящи разни съобщения — обичайната организирана бъркотия.

— Тази сутрин те търсих по телефона — обади се Рой. — Кони ми каза, че си излязла.

— Как ти се стори?

— Кисела. Предполагам, че съм я събудил.

— Не се тревожи, ще преживее шока. Аз вече свикнах.

Рой я погледна.

— Значи вече знаеш?

— Какво да знам?

— Не чу ли по радиото? Норман Бейтс е избягал.

— Господи!

— Казаха, че пак се е развилнял. Убил е петима души. Не е съвсем сигурно, но може би е още на свобода.

— Значи затова ни вика Дрискол! — възкликна Джен и се спря. — Мислиш ли, че ще спрат снимките?

— Може би.

— Но те не могат… — Джен се вкопчи в ръката на Рой. — Трябва да ги спрем. Моля ти се, обещай ми, че ще ми помогнеш.

Той я гледаше втренчено. Но защо не казваше нищо? Джен си пое дълбоко дъх и подкупващо му се усмихна.

— Не се тревожа само за ролята си. Ти също имаш нужда от този филм. Бъдещето ти е в този сценарий. Не го захвърляй с лека ръка.

Очите на Рой бяха ледени. Внезапно лицето му се изкриви и той извика:

— Какво, по дяволите, ти става? Този маниак е избягал и е убил невинни хора, а ти се притесняваш единствено за това, че някакъв си проклет филм щял да пропадне!

Той издърпа ръката си така рязко, че на Джен й се стори, че е готов да я удари. Но той само й обърна гръб и продължи сам, като я остави разстроена и зашеметена.

В края на краищата беше познала. Той наистина криеше нещо зад добрите си обноски и любезната усмивка и сега тя вече знаеше какво бе то.

Насилие.

Странно, но не бе усетила страх. Все пак, докато първоначалното й стъписване премина, чувството, което изпитваше я изненада. Беше разочарована.

По дяволите, изглежда Рой я вълнуваше повече, отколкото бе смятала досега. Дори и сега не можеше съвсем да го осъди. Може би не беше чак толкова студена и практична, колкото се представяше, защото усещаше, че той по някакъв начин й допада.

Може би беше прав да се гневи. Вероятно беше искрено загрижен за тези убийства. И ако е така…

Джен поклати глава. Убежденията му си бяха негова работа, но тя не можеше да се съгласи с него. Беше работила твърде дълго и твърде усилено, за да се примири.

През целия си живот, от най-ранна възраст, когато като дете се взираше в огледалото, разглеждаше лицето си, осеяно с пъпки и се питаше дали някога ще порасне, дали ще срещне човек, който да я смята за красива, който да я обича, тя бе работила… бе работила, за да стане жена, която заслужава внимание, като онези, които гледаше на кино и по телевизията.

Сега вече беше пораснала, беше се снимала в телевизията, а сега щеше да се снима и в киното и всички щяха да я обикнат… не само един-единствен човек, а всички. И тя щеше да го постигне. Не само заради себе си; тя дължеше това на малкото момиче с голямата мечта.

Джен видя Рой, който вече влизаше в административната сграда и забърза напред, възвърнала решителността си. Цялото насилие на света не бе в състояние да я накара да се чувства виновна. Съжалението за жертвите, които и да бяха те, нямаше да им помогне. Те бяха мъртви, а тя беше жива и онова, което той наричаше проклет филм беше шансът, който беше чакала и за който беше работила. Тя и малкото момиче.

Каквото и да се случеше, тя нямаше да им позволи да спрат филма.