Робърт Блох
Психо II (32)

Тридесет и две

Клейборн седеше в колата и чакаше.

Тук, на върха на хълма, мъглата беше много гъста. От началото на полукръглата алея за коли, водеща към входната врата, едва личаха очертанията на огромната сграда.

Той си погледна часовника. Осем и пет. Къде ли е Рой Еймс?

Клейборн свали страничното стъкло и се ослуша дали не се приближава кола, но по стръмната улица нямаше никакво движение. След малко почувства, че трепери от студ и посегна да вдигне отново страничното стъкло.

Тънката стъклена преграда го предпазваше от влагата и мрака, но не можеше да пропъди мисълта за онова, което можеше да се крие в мрака. Тази мисъл беше по-студена от мъглата и по-тъмна от нощта. Мисълта, че Норман го дебне, Норман с нож в ръка. Той почти усещаше неговото присъствие, чувстваше го някъде наблизо, изчакващ.

Не се поддавай на въображението си.

Добър съвет, но какво означава той? Какво представлява въображението и как може човек да го различи от мисълта? Не е ли то едно от средствата за опознаване на действителността като усещанията и чувствата? Нали си специалист, дай някакви отговори.

Но той нямаше отговори. След толкова години дори не можеше да дефинира термините си, да направи разлика между алюзия, илюзия и халюцинация.

Cogito, ergo sum. Мисля, следователно съществувам. Но какво представлявам? Рационално същество? Но човекът не е рационален; това поне бе научил от дългогодишната си практика. Хората се ръководят от инстинкта и интуицията си и той не беше изключение. Неговото образование не бе му дало нищо друго освен един трудноразбираем професионален речник. Той не би могъл да излекува себе си, защото не се познаваше. Съзнанието е единственото нещо, което човек притежава, и е мимолетно; загубваме го, когато спим, променяме го с помощта на наркотици, изопачаваме го с емоционалните си реакции, напълно го изоставяме, когато по-могъщи сили вътре в нас надделеят. Съзнанието е като прозоречното стъкло — крехка преграда, издигната срещу мъглата отвън. Но мъглата винаги е там, тя дебне.

Забрави теорията, забрави логиката! Опитай се да видиш какво е скрито в мъглата. Клейборн въздъхна, когато си представи снощната лепкава мъгла и забулените от нея фигури. Криещото се под дърветата коте, човека с ножа. Представи си как Норман, след като му е било попречено да се добере до Джен, е забил своето оръжие в котето вместо в нея. И защо не? Нощем всички котки са сиви…

Нещо почука глухо по страничното стъкло. Той се обърна, погледна, видя как една ръка се отдръпна и разкри лицето зад нея.

— Ей, събуди се! — му каза Рой Еймс.

Клейборн отвори вратата и се измъкна навън.

— Не бях заспал — каза той.

И в същото време си помисли, че това потвърждава неговата теза. Колко лесно се разсейва човек: Еймс пристигна, без той изобщо да го чуе. Всеки би могъл да се промъкне до него в мъглата, дори Норман…

Пропъди тази мисъл, като си погледна часовника.

— Осем и десет е — промърмори той. — Закъсняваш.

— Извинявай — каза Еймс.

Нощният въздух беше влажен; Клейборн тръгна по пътечката към входната врата.

— Няма значение. Нека влезем — най-малкото ще ни предложи нещо за пиене.

Еймс тръгна след него и го настигна, когато той натискаше бутона на звънеца. Чу се сребрист звук на камбанки, който отекна вътре.

Те почакаха малко в сянката под навеса на входа. Втория път Еймс натисна копчето на звънеца. Камбанките послушно откликнаха, но друг отговор не последва.

— Какво значи това? — ядосано измърмори Еймс. — Мислиш ли, че се е измъкнал, за да не се срещне с нас?

— Съмнявам се. — Клейборн хвърли поглед към дървените щори на прозореца до входа. — Вътре свети.

Еймс задумка с юмрук по вратата. От ударите вратата се открехна.

— Отключена е — каза той. — Да влезем.

Озоваха се в просторен вестибюл с висок таван. Отсреща се виеше стълбище с бели перила. През вратите на двете странични стаи във вестибюла нахлуваше ярка светлина.

Рой Еймс събра дланите си като рупор и се провикна:

— Има ли някой тук?

Никакъв отговор. Но тишината не беше абсолютна, откъм дясната врата се разнасяше тиха музика.

— Не ни чува — каза Клейборн. — Сигурно гледа телевизия.

Двамата мъже тръгнаха натам, слязоха по постланите с килимена пътечка стъпала и се озоваха в кабинета. Но там нямаше жива душа; на големия колкото стената видеоекран трепкаха фигури и звукът се засили, когато симфоничният оркестър засвири финала на Римски пинии.

— Тук е имало хора — кимна Клейборн към столовете, заобикалящи малката масичка в центъра на стаята, и към многото чаши и пепелници върху нея.

— Да, но са си отишли. — Еймс погледна към забулените от мъглата френски прозорци, а след това към малката вратичка в другия край на стаята. — Дали не е в кенефа?…

Но когато прекосиха помещението на път към коридора, видяха, че банята отляво е отворена и в нея няма никой. Нямаше никой и в голямата спалня срещу нея.

Еймс надникна вътре и огледа просташката мебелировка.

— Какво ще кажеш за огледалата? Спалнята прилича на ебалник.

Клейборн кимна. Можеше и да е ебалник, но музиката, която долиташе откъм кабинета, не подхождаше на тази обстановка. Духовете на римските легионери крачеха по Апиевия път и стъпките им отекваха като далечни нощни гръмотевици.

Понечи да се върне, но Еймс тръгна по коридора в другата посока, привлечен от тясната ивица светлина под вратата на последната стая. Той се спря, за да дочака Клейборн, и двамата зинаха от смайване, когато надникнаха в кухнята.

Също като другите стаи тя имаше огромни размери и беше богато обзаведена. На някакъв декоратор му бе хрумнало да я облицова цялата с тъмен дъб от пода до гредите на тавана. От тъмен дъб бяха и вратичките на фурната, на бюфета, на шкафовете, на мивката до тях и на вградените хладилник и фризер. Тъмната дървена ламперия поглъщаше слабата светлина, идваща отгоре. За сметка на това окачените насред стаята ножове и други кухненски принадлежности лъщяха ослепително.

Примижавайки от блясъка им, Клейборн се сети за оръжията в студийната реквизитна. Но тези ножове не бяха реквизитни, както и тежкият плот от масивен дъб под тях.

Това беше един старовремски касапски плот, върху него можеше да се побере четвърт вол и забитият в единия му край сатър беше много подходящ за такава работа. Но работата вече беше свършена.

Топката от кърваво месо върху касапския плот беше главата на Марти Дрискол.