Робърт Блох
Психо II (10)

Десет

Когато това се случи, Лайла Лумис седеше в полутъмната всекидневна у дома си и гледаше някаква глупава телевизионна игра. Програмата не й харесваше, но поради бурята имаше смущения в приемането и единствено Канал 5 се виждаше ясно. Все пак това шоу поне разсейваше мрачните й мисли.

За стотен път се запита какво всъщност гледа. Играта беше глупава, а въпросите, които задаваха на състезателите бяха още по-глупави. Сега участниците ще се борят за големия джакпот! Десет хиляди долара в брой, един чисто нов „Форд Галакси“ и една изключително приятна седмична почивка в хотел „Хилтън“ в Акапулко на разноски на фирмата… Внимание! Ето въпроса: Кое е моминското име на Джаки Онасис?

— Мини Шварц — измърмори Лайла. После се сепна и се засмя на собствената си разсеяност. Глупаво беше да разговаря с телевизора, но напоследък често й се случваше. При това не беше единствена. Както чуваше, и други хора отговаряха на телевизионните водещи, на шоумените и на безименните идиоти, които озвучаваха телевизионните реклами, на фона на някакъв невидим хор от ангелски гласове, възпяващи качествата на най-новия течен изкуствен тор. След някоя друга година всички ще започнат да си говорят сами.

Лайла вече се готвеше да стане и да отиде в кухнята, когато започнаха вечерните новини. Тя се настани по-удобно и с удоволствие се заслуша. Нормалният глас и спокойното лице на говорителя й бяха значително по-приятни от фалшивата истерия на водещия на състезанието и пискливите отговори на ухилените състезатели.

Повечето репортажи бяха свързани с току-що отминалата буря, а най-важният от тях бе за ужасната катастрофа с автобус в Монтроз. Лайла беше доволна, че не дадоха картина от местопроизшествието, макар че водещият новините обеща директен репортаж в единайсет часа. Реши, че не бива да го гледа. Това може и да бяха детинщини, но тя просто не можеше да понася гледката на смърт и човешко страдание.

Лайла тръсна глава и пропъди тези самокритични мисли. Това не беше просто детинска реакция. От всички хора най-вече тя имаше право да се чувства по този начин, след всичко, което беше преживяла. Естествено, това бе преди години, стара история. При това тя не бе видяла с очите си как сестра й и детектива са били убити от онзи маниак. Но Лайла бе видяла как Норман Бейтс се приближава към нея с нож в ръка и не беше забравила преживения ужас. Понякога това чувство се завръщаше в сънищата й; тя трепереше и проплакваше, докато Сам не я прегърнеше и не започнеше да я успокоява: Всичко е наред, скъпа. После светваше нощната лампа. Виждаш ли? Няма никой. Просто си сънувала кошмар.

Дори и сега й се искаше Сам да си е у дома. Вече минаваше седем, а той още беше в магазина и се занимаваше със счетоводната книга. Налагаше се, разбира се, защото скоро трябваше да се плащат сметките за тримесечието, а неделния следобед беше най-подходящото време да се погрижи за счетоводството.

Но това проваляше плановете й за прилична вечеря и дори нямаше смисъл да си мисли, че биха могли по-късно да излязат някъде.

Така или иначе, едва ли биха имали желание след тази буря. Слава богу, че вече бе утихнала, а репортажите за нанесените от бурята щети и за спиранията на тока в областта всъщност не я интересуваха. Лайла слушаше с половин ухо, когато говорителят съобщи, че всички патрули в областта били нащрек заради някакъв пациент, който избягал днес следобед от Щатската болница, след като убил една от посетителките.

Според информацията, получена досега, той е избягал с фургон, който е принадлежал на жертвата му, монахиня от ордена „Сестрите на милосърдието“. Пациентът, чието име е Норман Бейтс, все още е на свобода.

Норман Бейтс.

Лайла се вцепени.

Убийство. Бягство. Все още на свобода.

Тя не можеше да помръдне, нищо не виждаше, нищо не чуваше. Цялото й тяло бе вцепенено, както в кошмарните й сънища. Но сега беше съвсем будна. А Норман…

С голямо усилие на волята успя да се съсредоточи и заслуша внимателно говорителя, който вече четеше друго съобщение.

Късно следобед оранжерията на разсадника „Уейланд“ в Рок Сентър е била ударена от гръм. Щетите възлизат на…

Това ли е всичко? В паниката си бе изпуснала края на съобщението за Норман. По дяволите, имаше всички основания да изпадне в паника. И ако тоя невежа, дето четеше новините имаше капка мозък, щеше и той да изпитва същото. Това не е просто съобщение. Норман е на свобода!

Пак говореше на телевизора. Или на себе си. Но този, с когото трябваше да разговаря беше Сам.

Лайла се изправи, отиде до телевизора и го изключи. После прекоси тъмната стая, понечи да запали осветлението, но се спря навреме.

Няма нужда от светлина. Ами ако той беше отвън пред къщата?

Но как би могъл? Дори и Норман да знаеше къде живеят, не съществуваше логична причина да мисли, че той би дошъл тук. Само че за хора като Норман разумните доводи не означаваха нищо.

Лайла все още стоеше до ключа на лампата, когато чу звука.

Цялото й тяло се вкамени и тя наостри слух, но сега нищо не се чуваше. Това е от нерви. Само си въобразяваш.

После подскочи, понеже го чу отново — някакъв приглушен, стържещ звук.

Може би стъпки?

Не можеше да определи какъв е шума, знаеше само откъде идва. Това, което шумолеше бе отвън.

А сега отново тишина. Тишина и мрак. Лайла се промъкна опипом към прозореца. Ръката й трепереше, когато съвсем лекичко повдигна щората от едната страна. Бавно, само няколко сантиметра, достатъчни, за да надникне…

Нищо.

Алеята, поляната пред къщата и улицата зад тях бяха пусти.

Отново чу същия звук, но този път разбра откъде идеше. Дървото пред къщата се люлееше от вятъра и клоните му се докосваха до стрехата на покрива.

Норман го нямаше.

Лайла въздъхна от облекчение и едва тогава разбра, че до този момент бе сдържала дъха си. Видя ли, че само си въобразяваш? От къде на къде Норман ще иска да ти причини зло? Ти не си негов враг. Той няма да дойде тук.

Но когато пусна щората, облекчението й се стопи, защото й хрумна друга мисъл.

Разбира се, че няма да е тук. Защото си е нарочил друг враг. Сигурно би дошъл да търси Сам.

Лайла отново се разтрепери, когато отиде до малката масичка с телефона. Направи усилие да се съсредоточи и успя да набере номера на магазина, като натискаше невидимите клавиши.

После изчака да чуе сигнала, но сигнал нямаше. Чуваше се единствено някакъв бръмчащ звук. Може би линията е заета? Не, не звучеше така. В новините бяха съобщили за някакви прекъснати жици.

Затвори телефона и пак чу стържещия звук. Макар че сега знаеше източника му, тя пак затаи дъх. Този път й се стори, че освен него чува и някакъв друг шум, шум от автомобилен двигател! Може би това бе колата на Сам, който най-сетне се прибираше…

Тишина.

Ако Сам беше слушал радио в магазина, щеше да чуе новините и да се прибере, за да я успокои. Но пред къщата не спря никаква кола. Значи не беше чул и още не знаеше.

Погледна часовника на китката си. Светещите стрелки показваха осем.

Осем часа! Дори и да не беше чул нищо, трябваше да се е прибрал досега. Освен ако…

Нямаше смисъл да мисли за това. Трябваше да прекоси тъмната стая, да влезе в кухнята, да вземе чантата си от масата и да отиде до задния вход. После внимателно да огледа двора през стъклото на вратата, за да се увери, че няма никой.

Алеята беше пуста. Отвори вратата съвсем бавно и излезе навън. Нощният вятър облъхна лицето й. Тя се обърна и огледа задния двор, поляната и пътеката, която водеше към улицата. Всичко беше чисто.

Стиснала здраво чантата си, тя затвори вратата и тръгна по алеята, като хвърли поглед към тъмния силует на съседната къща. Може би трябваше да се обади на семейство Демпстър, да помоли Тед да я закара до магазина. После се сети, че съседите им бяха заминали. Бяха споменали, че през уикенда щели да навестят дъщеря си, омъжена в Рейвънсуд. А другите съседи от отсрещната страна на улицата тази сутрин бяха заминали на почивка край езерото.

Лайла излезе на улицата и забави ход, за да огледа десния тротоар, по който щеше да тръгне. Нищо не помръдваше освен сенките, които хвърляха дърветата. Но в тези сенки…

Не се паникьосвай. Само бъди внимателна, няма защо да бързаш, дотам има само три преки.

Повтаряше си тези думи непрекъснато, но въпреки всичко си даваше сметка, че бърза. Сенките си бяха просто сенки, а нощта беше тиха, ако не се смятаха леките въздишки на вятъра и забързаното тракане на токчетата й по мокрите плочки на тротоара.

Когато излезе на Главната улица, Лайла видя светлините на фарове, които се приближаваха от ляво.

Сам?

Спря се, готова да помаха с ръка, но колата не беше тяхната и лицето на шофьора бе непознато. Може би все пак трябваше да му помаха, но вече беше късно. На ъгъла колата зави надясно. Главната улица отново опустя.

Лайла продължи напред. Оставаше й само още една пряка. Сега вече наближи магазина и се взря напред към осветената витрина.

Витрината светеше, но вътре беше тъмно.

Тя забави ход и надникна през стъклото в тъмния магазин.

Не се паникьосвай. Може би просто е заключил и е отишъл отзад при колата.

Лайла бавно и предпазливо запристъпва по пътеката отстрани на сградата. Бе изминала само няколко метра, когато видя колата им, паркирана на алеята точно до задния вход на магазина. Вратите й бяха затворени, а мястото на шофьора беше празно. Сам не беше излязъл.

Тогава защо вътре беше тъмно?

Може би беше заспал. Или може би…

Сега вече я обзе онази, другата мисъл, която досега се бе мъчила да пропъди. Посещението на Сам при доктор Роуан миналия месец, диагнозата, електрокардиограмата… Нищо сериозно, просто лек шум, няма защо да се притесняваш. Но лекарите не са всезнаещи и много от диагнозите им са погрешни. Ами ако Сам бе получил сърдечна криза? Не се паникьосвай.

Все така внимателно, Лайла продължи по пътеката. Движеше се съвсем тихо и когато зави зад ъгъла и приближи задния вход, там я очакваше същата мъртва тишина. Щорите и на двата прозореца бяха спуснати, а вратата беше затворена. Лайла докосна дръжката и разбра, че вратата бе заключена.

В чантата си имаше ключ, но не го извади. От онова ужасно преживяване преди години беше научила поне едно. Да бъде предпазлива и да не поема излишни рискове, когато е сама. Ако наистина се беше случило нещо на Сам, тя с нищо не можеше да помогне освен да извика помощ. Без паника.

Лайла мина покрай празната кола към алеята от другата страна на магазина и спря да се огледа. В тъмнината не се долавяше никакъв звук, никакво движение.

Малко по-спокойно тя тръгна надясно по алеята и през една странична уличка излезе на площада. Отдалеч видя сградата на съда. Тръгна към нея, като мина покрай безлюдните мокри пейки и гранитната статуя на ветерана от Гражданската война. Сградата беше тъмна, но вратата на пристройката не беше заключена и вътре коридорът светеше.

Лайла се изкачи по стълбите, отвори вратата и тръгна по коридора. Докато вървеше, изпита онова чувство — как му викаха, déjà vu — когато ти се струва, че нещо се е случвало и преди?

После се поправи. Това не беше просто чувство, а спомен. Това наистина се беше случило преди години, когато тя и Сам търсеха убиеца на сестра й. Бяха дошли тук в една неделна утрин да търсят шерифа Чамбърс, а дежурният — как му беше името? — май Петерсън им каза, че шерифът бил на църква. И Петерсън и Чамбърс вече бяха покойници, а тя беше тук сама, но причината да дойде тук и тогава, и сега, беше почти една и съща и това я правеше неспокойна. Лайла ускори крачки и влезе в кабинета в края на коридора.

Дребната възрастна Айрин Гроувсмит седеше на бюрото си и четеше някакво списание. Остави го настрана, надзърна към посетителката с късогледите си очи и кимна.

— Лайла…

— Здравей, Айрин. Няма ли го шериф Енгстрьом?

— Няма го, я. — Зад дебелите стъкла на очилата очите на Айрин се присвиха неодобрително. — Излезе преди повече от три часа. Отиде до Монтроз заради оная катастрофа с автобуса, нали чу за нея? Обеща ми да се върне най-късно в седем, а вече минава осем и половина и него още го няма. И телефоните не работят. Сигурно в момента оправят пораженията от бурята.

— Значи няма начин да се свържа с него?

— Нали ти казах… — Айрин усети, че се е разбъбрила, свали си очилата и смутено се окашля. — Извинявай. За какво става дума?

Време беше да попиташ, стар прилеп такъв. Лайла се усмихна пресилено и поклати глава, за да прикрие мислите си.

— Малко съм притеснена заради Сам. Цял следобед беше в магазина и не се прибра за вечеря. Току-що бях там и колата е отвън, но вратата е заключена и вътре не свети.

— Нямаш ли ключ?

— Имам. Просто не ми се иска да влизам вътре сама. — Лайла се поколеба, чудейки се доколко може да й се довери. Една дума на Айрин и утре целият град ще знае. Но това нямаше значение. Сега само Сам я интересуваше. Ако нещо го беше сполетяло…

— Чух едно съобщение в новините — започна тя. — Ставаше дума за някакъв пациент, избягал от Щатската болница днес следобед.

— Норман Бейтс ли?

— Значи си чула? — запита Лайла със затаен дъх.

Айрин кимна.

— Чък Меруин мина оттук преди половин час да търси шерифа. Той работи в пожарната, нали го знаеш, сина на Дейв Меруин? Висок, мургав, с развалени зъби…

— Да, сещам се. И какво е станало?

— Ами пожарната се връщаше оттам и искаха да уведомят шерифа, преди да потеглят обратно към Монтроз. Но не можаха да се свържат с него.

— Откъде се е върнала пожарната?

— Чакай, записах го някъде. — Айрин измъкна един бележник изпод списанието. — Ето го. — Тя надяна очилата и прочете. — Чък каза, че намерили фургона, с който бил избягал оня лунатик. На стария околовръстен път извън града. Изглежда е гръмнал резервоарът на колата… вътре имало два трупа. Единият бил женски, на някаква монахиня, която днес посетила болницата, или поне те така мислят. А другият бил този Норман Бейтс.

— Значи е мъртъв?

— Изгорял като факла. Чък каза, че никога не бил виждал такъв ужасен труп. Нищо че от пет години работи в пожарната.

— Слава богу.

— Какво общо има Сам с всичко това? — полюбопитства Айрин.

— Нищо — поклати главя Лайла. — Виж какво, отивам в магазина. А когато шерифът се върне, помоли го да се отбие там. Ако колата ни я няма отзад, значи сме се прибрали вкъщи и всичко е наред. Помоли го само да погледне.

— Разбира се, ще си запиша.

Когато Лайла се обърна да си върви, Айрин пишеше в тефтера си. Този път не се налагаше да върви бавно. Улицата беше все така безлюдна, но пустотата и тъмнината вече не я ужасяваха.

Сега се тревожеше единствено за Сам. Тази проклета електрокардиограма…

Не се паникьосвай. Може просто да е заспал.

Въпреки това Лайла усети, че бърза, когато тръгна по пътеката край магазина. Почти се надяваше да не види колата отзад, но тя все още си бе паркирана до задния вход и Лайла тръгна още по-бързо.

Когато стигна до тъмния вход, ключът вече беше в ръката й. В тъмното й беше трудно да го пъхне в невидимата ключалка, но накрая успя. Бравата изщрака и металната топка се завъртя.

Лайла влезе и се спря на входа, като се мъчеше да си припомни къде е ключът на лампата. От коя страна беше — отляво или отдясно? Странно, че не си спомняше такова просто нещо.

Опипа мазилката отдясно, намери ключа и го натисна, но нищо не се случи. Дали не беше изгоряла крушката?

Изгоряла е. Норман е изгорял, напомни си тя. Не се паникьосвай.

Да не би да е заради бурята? Лайла потисна нетърпението си и изчака, докато очите й свикнат с тъмнината. Когато прогледна отново, огледа обстановката в стаята. По протежение на отсрещната стена имаше шкафове за картотека, а по двете други стени бяха монтирани множество етажерки. В средата на стаята имаше бюро и стол. По бюрото бяха нахвърляни фишове, а сред тях лежеше разтворена счетоводната книга. Сам не би оставил всичко в такъв безпорядък, сигурно е отишъл в предната част.

Тя мина покрай бюрото и стигна до вратата, която водеше към търговската част. Там беше още по-тъмно, затова се спря на прага, опитвайки се да види пешо в тъмнината.

— Сам?

Тъмнината не отвърна.

— Сам!

О, божичко… нещо се е случило… сърцето му…

Тя пристъпи напред, заобиколи тезгяха и там го намери.

Лежеше по гръб на пода и гледаше към нея.

И тя се взираше в него. Оказа се права, причината наистина беше в сърцето му. Именно там бе попаднало острието на ножа и бе оставило в гърдите му рана, от която още течеше кръв.

За миг й се стори, че той не е мъртъв. Не можеше да е мъртъв, понеже тя чуваше дишане.

После, когато сянката излезе иззад тезгяха зад гърба й, Лайла се обърна и острието на ножа блесна срещу нея.

И още веднъж.

И още веднъж…