Робърт Блох
Психо II (13)

Тринадесет

Анита Кедзи си служеше еднакво добре с двете ръце.

Тя седеше на бюрото си в стаята, която водеше към кабинета на Дрискол, като едновременно разгръщаше броеве на списание „Варайъти“ и „Холивудски репортер“, търсеше статии, които биха заинтересували шефа й и ги ограждаше с червен маркер.

Джен и преди беше наблюдавала този ритуал и неведнъж се бе чудила как мис Кедзи успява да чете и двете списания едновременно. Едно от възможните обяснения бе, че тази жена изобщо си беше особена. Всяка жена, която бе готова да работи като секретарка на продуцент, просто трябваше да бъде особена. Може би имаше нещо общо с насекомите. Май че имаше някакъв вид насекоми, чиито очи функционираха независимо едно от друго и затова можеха да гледат едновременно в две посоки.

Всъщност не в две, а в три посоки. Защото, без да отмести поглед от страниците пред себе си, мис Кедзи явно я беше забелязала.

— Заповядайте, влизайте направо. Мистър Дрискол ще дойде след минута. Тази сутрин малко се забави.

Джен кимна, мина покрай бюрото и влезе в кабинета на Дрискол.

„Тази сутрин малко се забави.“

Нищо ново. Ако човек слуша секретарките, техните шефове винаги малко ще закъснеят, като евтини часовници. Сравнението беше уместно, защото на повечето продуценти често не можеше да се разчита.

Разбира се, имаше и изключения от това правило, Хора, чийто талант и добър вкус бяха безспорни и крайно необходими. Киноиндустрията едва ли би оцеляла без тях.

Но в наши дни всеки можеше да се кичи с името продуцент. Просто трябваше да пусне няколко обяви в списанията, че е закупил парцели, годни за снимане, да си наеме офис, да си сложи табелка на вратата и да чака мацките сами да дойдат да му се предлагат.

Слава богу, Марти Дрискол май не попадаше в тази категория. Досега не бе правил опити да я сваля, а обстановката в кабинета му беше доста впечатляваща.

Когато влезе, Джен за пореден път огледа помещението: гравюрите на Домие по стените, меките дивани и огромната стъклена маса за кафе, масивното писалище от черешово дърво с вътрешен телефон и портрет на последната му съпруга и две усмихнати деца в сребърна рамка.

Всичко това несъмнено беше впечатляващо, но не съвсем убедително. Нещо в този кабинет я притесняваше.

Доколкото познаваше Дрискол, той едва ли би различил френска гравюра от френска пощенска картичка. Модерните мебели, колкото и да бяха красиви и скъпи, не бяха в никакъв определен стил, освен може би на продуцент, който малко е закъснял. А семейните портрети в скъпи рамки бяха постоянен атрибут във всеки продуцентски кабинет. Всичко това спокойно би могло да бъде доставено от реквизита на киностудиото. Донесли са го и са го подредили за една нощ. Което означаваше, че точно толкова бързо може да бъде и изнесено, когато Дрискол изгуби мястото си за паркиране. Ето това я тревожеше. Мебелите не бяха модерни. Те просто бяха една временно наложена мода.

Джен бързо пропъди тази мисъл. Дрискол не беше временно явление. Той беше продуцент на не един печеливш филм. Ако не друго, поне бе набавил средствата за тях, а тъкмо това имаше значение. Той познаваше бизнеса, знаеше къде са парите, знаеше къде зимуват раците.

Ами онези хора… Петима убити, беше казал Рой. Не мисли за това.

Тя се огледа и видя Рой, който седеше в ъгъла с гръб към вратата. Не беше я чул да влиза и разговаряше с партньора й Пол Морган, другата звезда на филма.

Не се заблуждавай, рече си тя. Ти не си звезда… само неговото име е по афишите.

А защо не? Пол Морган отдавна вече си бе спечелил известност. Профилът му се очертаваше на фона на светлината, идеща от прозореца и приличаше на миниатюрно копие на огромния му образ от екрана. Тя все още се чудеше как бе приел да изпълнява такава особена роля, като тази на Норман Бейтс.

От друга страна, той вероятно също се чудеше защо бяха избрали нея за главната женска роля, вместо някоя известна актриса. Може би затова и сега не й обърна никакво внимание при влизането й в кабинета. Всъщност от деня, в който я бяха избрали за ролята, Пол Морган едва ли се бе обръщал към нея повече от няколко пъти.

Каквито и да бяха мотивите му за това, най-добре беше тя да направи нещо по въпроса, и то бързо. Трябваше да го заприказва, да погъделичка самочувствието му, да му покаже съвсем недвусмислено, че този филм се прави само за да изпъкне огромния му талант, а нейната задача е просто да му помага.

Джен пристъпи към двамата мъже, но се спря при допира на нечия ръка, която се плъзна около кръста й. Едновременно с това усети вълна от сладникава миризма.

Слава богу, че вече имаше на лицето си готова усмивка, предназначена за Морган. Затова успя да се усмихне на Санто Вицини. Не че той не я заслужаваше. В края на краищата, именно благодарение на него получи ролята. Но не беше лесно да се престори, че й е приятно да види този човек, чиито мустаци й напомняха на гъсеница. Силната миризма, която неизменно лъхаше от него, едва се издържаше, а допирът на подвижните му пръсти, които се промъкваха към бедрото й я накара да настръхне.

Тя рязко се обърна, но продължи да се усмихва с надеждата, че това ще компенсира изплъзването й от ръцете му.

— Мистър Вицини…

— Санто — поправи я той. Гъсеницата запълзя, тъй като плътните устни под нея се разтегнаха в усмивка. — Защо са всичките тези церемонии?

Джен кимна. Разбрах намека ти, копеле. Искаш без всякакви церемонии да се пъхна в леглото ти.

Само че не го каза. За щастие не се наложи да казва нищо, понеже откъм кабинета на секретарката избумтя гласът на Марти Дрискол и всички разговори бяха прекратени.

— Ако ме търсят, няма ме — каза той.

Това беше част от ритуала, обичайният призив, който означаваше, че събранието, конференцията, церемонията щеше да започне всеки момент.

Следващият етап беше появата на самия Марти Дрискол. Дебелият оплешивяващ продуцент си имаше висока и мършава сянка, която безшумно се плъзгаше зад него и затвори вратата, докато Дрискол потъваше в мекия стол зад бюрото си. Името на сянката беше Джордж Уорд, а косата и лицето му бяха посивели в резултат на дългите години, през които бе служил като сиво алтер его на шефа си. Сянката пропълзя до края на бюрото и се спря в очакване господарят да й даде знак.

И този знак не закъсня. Марти Дрискол приведе напред широките си рамене, които трудно удържаха тежестта на дебелия врат и масивната глава.

— Седнете — каза той.

Рой Еймс и Пол Морган се настаниха на дивана срещу бюрото. Вицини се отпусна в един мек стол отдясно, близо до Джордж Уорд, а Джен седна на стола отляво.

Сега тя очакваше Дрискол да произнесе обичайната встъпителна реплика: „Някой да иска кафе?“. Той обаче не продума, а продължи да седи, като някакъв плешив Буда, загледан в писалището си през полуотворени очи. Може би размишляваше за Безкрайността или пък съзерцаваше пъпа си, но Джен пропъди тази мисъл. Доколкото познаваше Дрискол, той не беше нито мистик, нито си падаше по източна философия. Поведението му я караше да нервничи и може би такава бе целта му. Тя хвърли поглед към останалите хора, събрани край бюрото и видя, че и те се чувстваха неловко, докато го чакаха да наруши мълчанието.

След малко той внезапно вдигна глава и погледът му се проясни.

— Всички знаете за случилото се вчера — рече Дрискол. — Това промени плановете ми относно филма.

„Променени планове“. Фразата отекна и Джен се вцепени. „Той ще се откаже. Рой беше прав.“

А сега заговори самият Рой.

— Не само вие мислите така. Тъкмо казвах същото на Пол. Ще си имаме неприятности.

— Не съм съгласен — бързо се намеси Пол Морган. — Бягството на Норман Бейтс няма нищо общо с нашата история. Щом сценарият се придържа към фактите…

— Сега обаче фактите са съвсем други — поклати глава Рой.

— Ами тогава ще променим сценария — намеси се Вицини. — Вероятно е достатъчна една малка добавка от няколко страници. Все още разполагаме с цяла седмица. И тъй като по-късно ще снимам сцените със семейство Лумис, няма да имаме нужда от Стив Хил и онова момиче Гордън по-рано от един месец. Дотогава те ще се върнат от Ню Йорк.

— Ама вие какво… обсъждате моята работа? — Рой нетърпеливо махна с ръка. — Забравете за този сценарий! Докато Бейтс беше в приюта, нямахме проблеми. Цялата история приличаше на приказка, на нещо, което се е случило много отдавна. На публиката въобще нямаше да й пука дали става въпрос за факти или за измислена история. Само че този път се сблъскваме с действителността.

— Точно така.

Дрискол кимна и Джен усети как в гърлото й засяда буца.

Значи и той се беше уплашил. Това означаваше край на филма, край на кариерата й, и че всичките й намерения да не им позволи да го спрат също отиваха по дяволите.

— Но вие не можете! — викна тя и се изправи, без да забелязва втренчените им погледи, без да обръща внимание на нищо освен на вътрешната си потребност. — Не можете сега да зарежете всичко.

— Джен, моля те… — Рой се приближи към нея с разтревожен поглед и се опита да я хване за ръката. — Сега не е време за истерия…

— Тогава ти спри да се държиш истерично! — Тя рязко отдръпна ръката си и му обърна гръб. Единственият, който я интересуваше, бе плешивият човек зад писалището. — Какво ви става бе, хора? Държите се като баби! Лудост ще бъде да спрем. Не виждате ли какво става? Седнали сте върху златна мина и ви е страх да копаете!

Джен се поколеба, защото видя как ръцете на Дрискол се вдигнаха от писалището и дланите му се събраха. За миг се почуди дали той не заема поза за молитва, но когато чу звука разбра, че всъщност й ръкопляска.

— По дяволите, никак не е смешно! — Гневът й избухна и тя усети, че се изчервява. — Не ви разигравам етюди, а ви казвам истината. Ако се замислите само за миг, ще разберете каква реклама…

Дрискол вдигна ръка да я спре.

— Стига де! — сопна се той. — Дай ми възможност и аз да си кажа мнението. — Той се извърна и насочи пухкавия си пръст към Джордж Уорд. — Всъщност ти й кажи.

Сивата Сянка кимна.

— Както мистър Дрискол вече спомена, плановете му относно филма се промениха. Отначало и ние, като мистър Еймс бяхме разстроени от новината, мислехме, че ще си имаме неприятности. После стигнахме до идеята, току-що изразена от вас. Ползата от новината, общественият отзвук. И стигнахме до същото заключение. Бягството на Норман Бейтс е най-доброто нещо, което можеше да се случи на филма „Лудата дама“. То ще ни изведе на първите страници на всички вестници, във водещите новини по телевизията и радиото. Норман Бейтс, естествено, е мъртъв, но историята му ще оживее чрез нас. Разследването на убийствата ще продължи с месеци. Това събитие, което още дълго ще се коментира по всички медии е нещо, което не може да се купи с пари. Всяко споменаване на криминалния случай ще бъде безплатна реклама за нашия филм.

Буцата, заседнала в гърлото на Джен започна бавно да се стопява.

— Значи ли това, че продължаваме?

— С пълна пара — рече Дрискол. — При тези обстоятелства всичко ще върви по мед и масло.

Буцата все по-бързо се топеше.

— Страхотно! — Пол Морган се ухили на Рой. — Нали ти казах, че няма защо да се тревожиш?

— Друг път няма! — Рой се изправи, загърби Морган и застана пред бюрото, като гледаше Дрискол право в очите. — Забравяте сценария. Вчерашната случка проваля края му.

— Нищо не съм забравил. — Показалецът на Дрискол се стрелна напред. — Както каза Санто, разполагаш с една седмица да направиш необходимите промени и допълнения. Ако не свършиш до другия понеделник, ще продължиш работа и след началото на снимките. Ще караме според досегашния план на продукцията, а новите сцени ще ги заснемем най-накрая.

— Чакайте, но аз не съм поемал такова задължение…

— Агентът ти се съгласи. Обадих му се тази сутрин и уговорихме условията на договора.

Джен слушаше усмихната. Буцата в гърлото й бе изчезнала.

— Не се тревожи. — Санто Вицини се приближи към Рой. — Става дума само за няколко страници. Имам някои идеи. Помисли за материала, с който ни предстои да работим… за новите убийства и за смъртта на Норман.

Рой се навъси, но когато проговори, гласът му бе спокоен и тих.

— Само още една дума — рече той. — Откъде сте толкова сигурни, че Норман е мъртъв?