Робърт Блох
Психо II (3)

Три

Когато Норман видя пингвина да влиза в стаята, за миг си помисли, че може би в крайна сметка наистина е луд.

Но този момент отмина. Сестра Барбара не беше птица, а доктор Клейборн не беше дошъл тук, за да разговарят за неговата нормалност или ненормалност. Посещението им беше чисто светско.

Значи идват на гости. Как би трябвало да се държи домакинът към гостите си в приют за душевноболни?

— Седнете, моля.

Естествено, че това трябваше да каже. Но щом те се настаниха от другата страна на масата, настъпи неловко мълчание. Ненадейно и за голяма своя изненада, Норман разбра, че гостите му се чувстваха неловко; и те като него не знаеха как да започнат разговора.

Разбира се, спасителната тема за времето винаги е на разположение. Норман хвърли поглед през прозореца.

— Как бързо се скри слънцето! Май отива на дъжд.

— Съвсем нормално е през пролетта… винаги е така променливо — отвърна доктор Клейборн, но монахинята нищо не каза.

Край на темата за времето. Може би тя все пак наистина е пингвин. За какво си говорите с приятелчетата ти там, на Южния полюс?

Сестра Барбара погледна крадешком към разтворената книга на бюрото.

— Надявам се, че не сме ви прекъснали.

— Ни най-малко. Просто да минава времето. — Норман затвори книгата и я остави настрана.

— Мога ли да попитам какво четяхте?

— Биографията на Морено.

— Румънският психолог? — Въпросът на сестра Барбара накара Норман да я погледне сепнато.

— Значи сте чували за него?

— Ами да. Мисля, че той беше първият, който приложи метода психодрама^[1].

Значи тя наистина не е пингвин. Той й се усмихна и кимна.

— Точно така. Разбира се, сега този метод е безнадеждно остарял.

— Норман е прав — бързо се намеси доктор Клейборн. — Общо взето, вече не прилагаме този метод на групова терапия. Макар че все още насърчаваме пациентите си да дават словесен израз на неща, нарисувани от въображението им.

— И то до степен, че ги качвате на сцената и им разрешавате да се правят на глупаци — допълни Норман.

— Това е стара история. — Доктор Клейборн се усмихваше, но Норман усети, че е загрижен. — Аз все пак мисля, че ти игра прекрасно и съжалявам, че не остана в групата.

Сестра Барбара изглеждаше объркана.

— Боя се, че не разбирам за какво говорите.

— Става дума за аматьорските театрални представления, които правим тук — обясни й Норман. — Подозирам, че те са приносът на доктор Клейборн към теориите на Морено. Така или иначе, той успя да ме придума да взема една роля, от която нищо не излезе. — Той се наведе напред. — Откъде…?

— Извинете.

Прекъснаха го ненадейно и Норман се намръщи. В стаята бе влязъл Отис, новият санитар от третия етаж. Той се приближи към доктор Клейборн, който вдигна поглед.

— Какво има, Отис?

— Междуградски разговор за доктор Стайнър.

— Доктор Стайнър е извън града. Ще се върне чак във вторник сутринта.

— И аз това му казах. Но човекът иска да говори с вас. Казва, че е много важно.

— Всички така казват — въздъхна докторът. — Каза ли си името?

— Някой си мистър Дрискол.

— Не познавам такъв.

— Казва, че бил продуцент в някаква киностудия в Холивуд. Оттам се обажда.

— Добре, ще дойда — въздъхна Клейборн и бутна назад стола си. Стана и се усмихна на сестра Барбара. — Може би иска да филмира някоя от нашите психодрами. — Той се приближи до монахинята, за да й помогне да стане. — Съжалявам, че трябва да прекратим срещата.

— Нима? — обади се сестра Барбара. — Не може ли да почакам тук, докато дойдете?

Норман усети, че нервите му пак се изопват. Нещо му подсказваше да не се намесва и той заповтаря наум: Дано да остане. Искам да поговоря с нея.

— Щом искате.

Доктор Клейборн тръгна след Отис покрай лавицата с книги. На вратата се спря и се обърна назад.

— Няма да се бавя — каза той.

Сестра Барбара се усмихна, докато Норман не изпускаше от очи двамата мъже. Доктор Клейборн шепнеше нещо на Отис, който кимна и го последва навън в коридора. За миг Норман видя сенките им по стената на коридора. После едната сянка изчезна, а другата остана. Отис бе останал на пост пред вратата.

Вниманието му бе привлечено от слабо потракване. Монахинята въртеше в ръце броеницата си. Изглежда това я кара да се чувства по-сигурна, каза си той. Но нали тя сама поиска да остане? Защо ли? Той се наведе напред.

— Откъде знаете за психодрамата, сестро?

— От един курс в колежа. — Гласът й беше тих, но все пак заглуши потракването на зърната.

— Разбирам. — Сега и Норман заговори по-тихо. — И оттам ли научихте за мен?

Потракването престана. Сега тя го слушаше съвсем внимателно. Беше успял да вземе нещата в свои ръце. За пръв път от години той водеше, той контролираше ситуацията. Какво чудесно усещане да можеш да се облегнеш назад и да гледаш как другият, а не ти, се поти от смущение! Тази едра, кокалеста и непохватна жена, която се е предрешила като пингвин.

Той внезапно усети, че се пита какво има под строгите й одежди, какво е тялото, което те прикриваха. Топла пулсираща плът. Той мислено проследи очертанията на това тяло от щръкналите, зажаднели гърди към заобления корем и триъгълника под него. Знаеше, че монахините си бръснат главите… ами окосмяването по срамните устни? Дали не бръснеха и него?

— Да — отвърна сестра Барбара.

Норман примигна. Нима четеше мислите му? После се сети, че тя просто бе отговорила на въпроса, който бе изрекъл на глас.

— И какво казаха за мен?

Сестра Барбара неспокойно се размърда на стола си.

— Всъщност беше само в бележка под линия, няколко реда в един от учебниците ни.

— Значи моят случай е описан в учебниците, така ли?

— Моля ви, не съм искала да се чувствате неловко…

— А какво искахте? — Вълнуващо е да гледаш как някой се мъчи да се измъкне от неловкото положение. През всичките тези години той беше този, който се измъчваше и все още не успяваше да се измъкне, никога нямаше да успее. Да излезе навън от това шибано място! Норман се усмихна, за да прикрие мислите си. — Защо дойдохте тук? Може би зоопаркът е затворен в неделя?

Ето я, пак започна да потраква с тия шибани зърна. Шибани зърна, шибано място. Дали шибаното място наистина беше обръснато?

— Помислих си, че може да поговорим — рече сестра Барбара и вдигна поглед към него. — Разбирате ли, след като прочетох за вас в оня учебник, се разрових из старите вестници. Онова, което прочетох, ме заинтересува…

— Значи интересно ви е било. — Гласът на Норман не подхождаше на усмивката му. — Била сте потресена, нали така? Шок, ужас, отвращение… кое от тях изпитахте?

Гласът на сестра Барбара едва се чуваше.

— Тогава наистина изпитах всичко това. За мен вие бяхте чудовище, някакъв вампир, който се прокрадва в тъмното с нож. След това месеци наред не можех да се отърва от мисълта за вас, дори ви сънувах. Но сега вече не. Всичко се промени.

— Как така?

— Трудно ми е да ви обясня. Но нещо се промени у мен, откакто станах монахиня. Послушничеството… съзерцанието… дадох си сметка за неща, които не бях споделяла с никого, за тайни прегрешения. В известен смисъл това прилича на психоанализа, или поне така мисля.

— За психиатрията понятието грях е без значение.

— Но не и понятието отговорност. Същото се отнася и за моята вяра. Постепенно започнах да прозирам истината. Вие не сте съзнавали какво вършите, така че никой не би могъл да ви търси отговорност. Аз бях тази, която е сторила грях, понеже ви бях осъдила, без да се опитам да ви разбера. И когато разбрах, че днес ще идвам тук, реших, че на всяка цена трябва да ви видя, та макар и само като акт на разкаяние.

— Значи ме молите да ви простя? — Норман поклати глава. — Бъдете откровена към себе си. Тук сте дошли от любопитство. Дошли сте да видите чудовището, нали така? Сега хубавичко ме разгледайте и ми кажете какъв съм.

Сестра Барбара вдигна очи и се взря в него на светлината на настолната лампа.

— Виждам прошарени коси, бръчки по челото, следи от страдание. Но не страданието, което сте причинили на другите, а това което самият вие изпитвате. Вие не сте чудовище — промълви тя, — а само един изстрадал мъж.

— Ласкаете ме.

— Не ви разбирам.

— Никой никога не ми е казвал, че съм мъж — рече Норман. — Дори и майка ми. Тя смяташе, че съм слаб, женствен. А всички деца ми викаха мамино синче… в игрите… — Той не успя да довърши.

— Игрите? — Сестра Барбара отново се взря изпитателно в него. — Моля ви, разкажете ми. Искам да зная.

Иска! Тя наистина го иска!

Норман успя да си възвърне гласа.

— Бях болнаво дете. Носех очила за четене от съвсем малък. Свалих ги едва преди няколко години. И никога не съм бил добър в спортовете. След училище играехме бейзбол и по-големите момчета се редуваха да бъдат нападатели. Всеки нападател избираше своите крайни измежду по-малките момчета. Мен винаги ме избираха последен… — Гласът пак му изневери. — Но вие не можете да разберете.

Сестра Барбара го гледаше все така настойчиво, но погледът й вече не издаваше любопитство. Тя кимна, изразът на лицето й се смекчи.

— Същото беше и с мен — тихо каза тя.

— С вас?

— Да! — Лявата й ръка посегна към броеницата и тя усмихнато сведе поглед към нея. — Разбирате ли? Аз бях много добра с лявата ръка. Момичетата също играят бейзбол. Бях отличен подавач. Винаги ме набираха първа.

— Но това е точно обратното на моя случай.

— Обратното, но всъщност същото. — Сестра Барбара въздъхна. — Наричали са ви женчо. На мен ми викаха мъжкарана. Това, че бях първа ме тормозеше толкова, колкото и вас, че сте бил последен.

Въздухът беше спарен и лепкав; откъм прозореца се прокрадваха сенки, откъснали се от здрача навън, за да се скупчат около осветения от лампата кръг.

— Може би отчасти на това се дължи заболяването ми — каза Норман. — Вие знаете как е било… това с женските дрехи. Вие сте имали късмет. Поне не сте загубили себе си, своя пол.

— Нима? — Сестра Барбара отпусна броеницата на гърдите си. — Монахините нямат пол. Нито собствена самоличност. Дори ни отнемат собствените имена. — Тя се усмихна. — Което не значи, че съжалявам. Но ако се замислите, ще видите, че вие и аз всъщност много си приличаме. Ние сме сродни души.

За миг Норман почти й повярва. Той искаше да вярва, да приеме приликата помежду им. Но в кръга светлина на пода той видя сянката, която ги разделяше — сянката на решетките на прозореца.

— Има разлика — рече той. — Вие сте дошли тук по собствено желание. И можете да си тръгнете когато пожелаете.

— Нищо не става по волята на смъртните — поклати глава тя. — Съществува единствено Божията воля. Той ме изпрати тук. Където и да отиде, изборът е Негов. А оставайки тук, вие също изпълнявате Неговата воля.

В миг стаята се озари от синкава светлина и монахинята млъкна. Норман се огледа и видя, че навън внезапно е притъмняло. После гръмотевица разтърси решетките.

— Май се надига буря. — Норман се намръщи и хвърли поглед към сестра Барбара. — Какво ви е?

Излишно беше да пита. На светлината от лампата лицето на монахинята беше смъртнобледо, очите й бяха затворени и тя отчаяно стискаше броеницата си. Нямаше и следа от увереността й в Божията воля, нито от прямото и мъжко държане. Острите, почти мъжки черти на лицето й се бяха стопили и сега то изразяваше единствено страх.

Норман бързо стана и се отправи към прозореца. Намръщеното небе бе надвиснало над двора на болницата. Тъмнината се разцепи от нова светкавица, която блесна като ореол над колите и фургона на монахините в паркинга. Той дръпна пердетата, за да скрие зеленикавия й блясък и се дръпна от прозореца под оглушителния шум на гръмотевицата.

— Така по-добре ли е? — попита той.

— Благодаря ви. — Ръката й пусна броеницата.

Пак нещо изтрака. Зърната. Той ги загледа втренчено.

Всичките тези дрънканици за самопознанието, безсмислиците за Божията воля се бяха изпарили само заради някаква си гръмотевица. Сега тя бе просто уплашена до смърт жена, която се страхува от собствената си сянка.

Сега сенките ги обграждаха отвсякъде. Трупаха се по ъглите, пропълзяваха между внезапно приелите застрашителен вид лавици с книги, които се простираха чак до вратата. Норман хвърли поглед към нея и забеляза, че коридорът отвъд нея е празен; сянката на стената беше изчезнала. Разбира се, той знаеше причината. При буря лудите ставаха неспокойни. Вероятно Бог бе изпратил Отис да се погрижи за питомците си на третия етаж.

Норман пак дочу потракването на броеницата и се обърна към сестра Барбара.

— Наистина ли сте по-добре? — попита той.

— Естествено. — Само че зърната потракваха между пръстите й, а гласът й издайнически потрепери.

Страхува се от светкавици и гръмотевици; просто една беззащитна жена.

Ненадейно и за своя голяма изненада, Норман усети как се възбужда. Опита се да го преодолее по единствения известен нему начин; с думи, които горчаха на езика му.

— Спомнете си какво ми казахте. Ако Бог ви е изпратил тук, значи пак Той е изпратил бурята.

Сестра Барбара вдигна поглед, а зърната се залюляха и затракаха по-силно.

— Не бива да говорите така. Нима не вярвате в Божията воля?

Навън пак изтрещя гръмотевица, като че с чук удари черепа на Норман и забарабани по мозъка му. После блясъкът на светкавицата лумна иззад драпираните завеси и освети цялата библиотека. Божията воля. Беше се молил и Той бе чул молитвите му.

— Да — отвърна Норман. — Вярвам.

— Вече трябва да вървя — каза монахинята и се изправи. — Сестра Кюпъртайн ще се тревожи.

— Няма причини за притеснение — рече Норман. Само че този път на себе си. В оная далечна нощ, от която започна всичко, пак имаше буря. И сега всичко е както тогава. Бурята е знак от небето. Да бъде волята ти, Господи.

Отвън пак се чу тътен и след него силният дъжд зашиба по външните стени на полутъмната стая. Но Норман не го чуваше.

Единственото, което чуваше, бе потракването на зърната от броеницата на сестра Барбара, когато я последва между потъналите в мрак лавици.