Робърт Блох
Психо II (31)

Тридесет и едно

— Пак пада мъгла — каза Кони, която гледаше през прозореца. — Сигурна ли си, че всичко ще мине добре?

— Стига си се тревожила. — Джен взе от масата подвързания с изкуствена кожа екземпляр от сценария. — Казах ти какво ми рече Вицини. Ще репетираме с Пол Морган. И охраната е подсилена.

— Не мога да те разбера — поклати глава Кони. — Цял следобед ми повтаряш, че си се отказала, че не искаш да предизвикваш съдбата, че не си струва да рискуваш. И щом той ти се обади, плюеш си на сурата и хукваш натам. Не можа ли поне да му кажеш да изчака до утре сутринта?

— Утре пак ще репетираме. — Джен си взе чантата и тръгна към вратата. — Не ти ли е ясно, че снимките ще започнат по график?

Кони й отвори вратата, след това надникна през нея и се загледа в сгъстяващата се мъгла.

— Добре, ще те изпратя до колата.

— Но тя е на две крачки… — прекъсна я Джен усмихната. — Благодаря ти, скъпа, трогваш ме със загрижеността си.

— Не се занимавай с мен. — Кони видя как Джен се намести зад волана, как запали двигателя и повиши глас, за да надвика бръмченето му. — Само ми обещай, че ще бъдеш предпазлива.

— И ти.

Кони кимна.

— Не се тревожи, ще се заключа и няма да си подавам носа навън, докато не се върнеш. И ако се случи нещо…

— Нищо няма да се случи. — Джен отпусна ръчната спирачка, изкара колата на заден ход от гаража. Махна с ръка на Кони, докато тя се прибираше вътре и заключваше вратата. След това превключи на първа и пое надолу по хълма.

Мъглата се сгъстяваше, но Джен караше внимателно и нямаше никакво движение, което да я затруднява. Повечето обитатели на хълма тази вечер си бяха вкъщи, посрещаха гости, децата седяха пред телевизорите. Когато минаваше край един отворен гараж, зърна осветената му вътрешност. Един дебеланко по фланелка режеше дърва за камината с електрически трион, на пейката до него беше оставена отворена бира в кутия и един петнист черно-бял далматинец седеше и го гледаше какво прави. През прозореца на съседната къща долитаха звуците на стереоуредба; за своя изненада тя позна финалните акорди на Щраусовата музикална поема Tod und Verklärung.

Не мога да те разбера, бе й казала Кони.

Какво толкова има за разбиране? Естествено, тя беше се уплашила — кой няма да се уплаши, ако около къщата му се навърта смахнат и трепе малки котенца? Но това стана нощес, а оттогава нищо не се бе случило, нямаше никакви признаци за опасност. Подобни неща в наше време стават всеки ден, луди има колкото щеш и човек наистина трябва да внимава. Но е необходимо да се прави разлика между предпазливост и страхливост; невъзможно е да прекараш живота си зад заключени врати.

Тъкмо това Кони, Рой и Адам Клейборн като че ли не могат да проумеят. Тя не искаше да заприлича на жените от квартала, на младата стопанка, която притеснено се готви да посрещне новите съседи от отсрещната страна на улицата; на майката, която тормози децата си, като ги кара да изключват телевизора точно в девет и трийсет — не забравяйте, че утре заран сте на неделно училище; на жената на средна възраст, която кърпи чорапи, докато нейният старец се заглавичква в гаража с електрическата си бургия: на белокосата вдовица, която седи самотна и слуша стереоуредбата си. Tod und Verklärung. Грехота е да изкараш живота си в очакване на смъртта и преображението.

Съществуваха други роли и тя се канеше да ги изиграе. Тъкмо това правеше в момента. Бъди хитрушана.

Вицини може да е гадно копеле, но не е глупак, щом започнат снимките, ще омекне. Той самият твърде много разчита на този филм, за да проиграе шанса си, като започне да я сваля. Щом я вика на репетиция с Морган, значи се кани да работи.

И не беше я излъгал за охраната. Когато стигна до портала на студиото, Джен видя на входа не един, а двама души. По-младият пазач внимателно провери пропуска й, залепен на предното стъкло, преди да вдигне бариерата и да й даде знак да мине. Когато паркира и тръгна по улицата към Седми павилион, тя срещна Чък Гросинджър, който обхождаше района, и забеляза на колана му кобур с револвер.

Всичко това я успокои; като че ли не се очакваха никакви неприятности. Нито сега, нито когато и да било. Нещата се оправяха, тя беше на линия, готова да се справи с всичко.

През мъглата видя, че големите пълзящи врати на павилиона са затворени. Пред малката странична врата стоеше Санто Вицини и й се усмихваше. Когато тя го наближи, той си погледна часовника.

— Точно навреме пристигаш — каза той. — Това е добро предзнаменование, нали?

Джен му кимна. Беше решила да е любезна, но в същото време и предпазлива. Да внимава и да се контролира. Нямаше смисъл да се държи като уплашено коте…

Забрави за котето! — си каза тя. — Това е минала работа.

Вицини се отмести и я покани с жест да влезе в павилиона.

След това затвори вратата.