Робърт Блох
Психо II (24)

Двадесет и четири

Камата беше дълга петнайсет и широка два сантиметра, наточена като бръснач.

Санто Вицини стоеше, здраво стиснал дръжката й, загледан в острия й връх, и я доближи до светлината.

Сепна се, когато Клейборн влезе в стаята.

— Мистър Вицини?

— Да, какво обичате?

— Аз съм доктор Клейборн. От вашия офис ми казаха, че сте тук. Надявам се, че не ви преча.

— Напротив, идвате тъкмо на време. — Вицини остави камата на масата под лампата и подаде ръка. — Много ми е драго — каза той. — Очаквах да се срещнем от момента, в който ми казаха, че сте пристигнали.

Клейборн усети уханието на афтършейв, не, на нещо по-силно — на парфюм или одеколон — което трябваше да прикрие вонята на пот или някаква друга миризма, която не можеше да определи.

Режисьорът пак се загледа в камата.

— Прекалено тясна е — изръмжа той. — Не сте ли съгласен с мен?

Лампата освети чертите на лицето му, когато той се наведе и отново се вторачи неодобрително в тясното острие.

Клейборн не погледна камата. Той беше се втренчил във Вицини.

— Не сте ли съгласен? — повтори режисьорът. — Трябва ни нещо по-широко…

— Да — кимна Клейборн и накара погледа си да се премести от лицето на Вицини към камата.

— Тия реквизитори! — изпъшка режисьорът. — Отвратителни са. Казвам им какво искам, а те ми носят джобни ножчета! — Той се опули. — Казвам им: „Това не подхожда за Норман Бейтс“. А те ми отговарят: „Защо не? Днес всички си служат с джобни ножчета“. — Той пак въздъхна. — Да ги убиеш!

Отново се усмихна и отново Клейборн отбягна погледа му.

— Драго ми е, че дойдохте — каза Вицини. — Това е добър знак. Заедно ще изберем подходящия инструмент.

Вицини тръгна към рафтовете в дъното на стаята. Едва когато го последва, Клейборн напълно осъзна къде се намира.

Оръжейната е в дъното на коридора, последната врата отляво — му бе казал домакинът. И той я откри, но сега осъзна, че определението не е точно.

Стаята представляваше миниатюрен арсенал. Покрай дясната стена беше монтиран двоен стелаж със старинни оръжия — копия, пики, алебарди, стрели, боздугани и бойни секири. На всяко от тях се виждаше етикет с инвентарен номер.

Покрай отсрещната стена бяха наредени пушките. Аркебузи, кремъклийки, уинчестъри, маузери, енфилди, гаранади и по-съвременни огнестрелни оръжия. По-нататък се намираха раклите, пълни с огромни лъкове, арбалети и колчани със стрели. Във витрините над тях той видя пищови, дуелни пистолети, барутници, колтове, люгери, офицерски револвери, полицейски модели и никелирани револверчета.

Но стената в дъното привличаше Вицини, към нея той беше повел Клейборн. Тук дори в полумрака нещо блестеше. Святкаха полуизвадените от ножниците си лъскави широки римски мечове, назъбени ацтекски ножове, абордажни саби, ятагани, рапири, дълги викингски мечове и саби на Наполеонови кавалеристи.

Вицини не погледна цялата тази изложба; той започна да се рови в купчините по горните рафтове.

— Вижте как ги съхраняват! Безобразие. — Той вдигна рамене. — Но ще се опитаме да открием нещо.

Пресегна се и започна да прехвърля един по един снабдените с инвентарни номера кинжали, ками, байонети и стилети, пръстите му стиснаха една дебела дръжка и издърпаха оръжието. Погледна трийсетсантиметровия нож, който към върха ставаше вълнообразен.

— Какво е това?

— Прилича ми на ловджийски нож — каза Клейборн. — Такива са били използвани в Дивия запад по време на заселването му.

— Но вече не се използват, нали? — Вицини с явна неохота остави оръжието настрана. — Жалко. Би било много впечатляващо.

Ръката му се плъзна по рафта, след това се спря. Той пак се наведе напред и измъкна една двайсетсантиметрова кама с широко острие и простичка дръжка. Вдигна я срещу светлината, идваща от другия край на стаята, и кимна одобрително, когато острието засвятка.

— Касапски нож. Него ще използваме.

— Ще използваме?…

— Във филма — засмя се Вицини. — Размерът и дължината му са много подходящи и той ще изглежда добре на екрана. Ще поръчам няколко дубликата.

Той тръгна да се връща, като пляскаше с ножа дланта си.

— Добра находка. Всъщност, ножът е главният герой на филма, не сте ли съгласен?

Клейборн отбягна засмения му поглед.

— Донякъде…

— Не че сценарият не е важен — каза Вицини. — Прочетох преработените страници. Еймс ми ги донесе тая сутрин.

— Точно това исках да разбера. И да се видя с вас, разбира се — бързо каза Клейборн. — Какво мислите?

— Някои от промените са добри. Харесват ми мотивировките на Нормановите реакции; това ще придаде по-голяма дълбочина на образа. Но съкращенията в сцените с убийствата ще ни навредят.

— Аз поемам отговорността за това — му каза Клейборн. — По мое настояване бе туширана част от бруталното насилие.

— Но защо? — Вицини вече не се усмихваше. — В края на краищата ние просто разказваме една случка.

— Хората са склонни да вярват на това, което виждат.

— Разбира се! Но ние разказваме за едно убийство, и аз трябва да им го покажа. Това, което ви изглежда като кървави подробности, ще направи разказа по-реалистичен.

— Реалистичността не идва само от насилието.

— Така ли? — Вицини посочи стените. — Огледайте се. Всички тези оръжия са нещо като история на човечеството. Първо копията, след това стрелите, хладното оръжие, огнестрелното. Липсват само днешните атомни бомби. Голям прогрес, нали?

— Но вие ми говорите за войната…

— Имам право да ви говоря това. — Вицини погледна ножа. — Когато съюзническите войски нахлуха в Сицилия през Втората световна война, бях малък. Но видях всичко: мародерствата, изтезанията и убийствата. Всичко това е отдавна минало, но насилието не престана — в Биафра, Бангладеш, архипелаг Гулаг, затворите на Папа Док и „тигровите клетки“ във Виетнам. Днес живеем във времето на турските затвори, латиноамериканските тъмници, ирландските бомбени атентати, палестинските терористи, иранските зверства и камбоджийския геноцид. В свят, в който деца убиват родителите си, изнасилват учителките си, колят непознати на улицата, прегазват живи хора на рокконцертите, дори унищожават своите собствени идоли, както стана с Джон Ленън. Днес насилието е нещо естествено.

— По същия начин естествени са добротата и зачитането на другите.

Вицини поклати глава. На стената зад него лъщяха оръжията.

— Добротата е лукс, който можем да си позволим само през периодите на разцвет. Светът далеч не е процъфтяващ и ни чакат още по-лоши времена. Хората като тоя кучи син Норман Бейтс ще станат повече. Майка му е била кучка и той е рожба на нашето време. — Режисьорът здраво стисна дръжката на ножа. — В това вярвам и това искам да кажа с моя филм.

Клейборн отново отмести погледа си. Не искаше да вижда лицето на Вицини, но трябваше да каже нещо.

— Някои от нас все още хранят надеждата, че в този свят съществува доброто.

— Може и да е така. Но за да вярваш в доброто, трябва да познаваш злото. — Вицини вървеше към вратата, продължавайки да стиска ножа. — Нещичко от злото съществува във всеки човек. И аз ще ви го покажа.

Той излезе от стаята. Клейборн остана безмълвен. Параноя. Страдание, болест, а може би и заплаха. Но не диагнозата го тревожеше; много такива болни бе виждал.

Беше притеснен от лицето на Вицини. И то му беше познато.

Защото Санто Вицини си приличаше като две капки вода с Норман Бейтс.