Робърт Блох
Психо II (21)

Двадесет и едно

Клейборн седеше на бара в „Петльова опашка“ и отпиваше по малко от бирата си, докато Морган вече беше си поръчал второ питие.

С опънатите си джинси, разкопчаната си риза, под която на косматите му гърди проблясваше златен медальон, Морган изобщо не приличаше на гърбавата старица от тъмния павилион.

— Съжалявам за станалото — повтаряше той. — Нямах намерение да ви плаша.

— Не се притеснявайте. Излишно е да ми се извинявате непрекъснато. — Клейборн се намести на високото си столче. — Всъщност не ми беше работа да влизам там.

— Нито пък на мен. — Морган посегна за чашата си, щом барманът я сложи пред него. — Това беше хрумване на Вицини.

— На режисьора ли?

— Не обичам тия номера. Той иска от мен да съм свръхубедителен в тези сцени. Не просто да ходя с рокля и перука, а и да имитирам походката, жестовете, всичко. Сметнах, че ако правя това в декора, по-лесно ще се вживея в образа, загрявате ли?

Клейборн се усмихна мрачно.

— Помогнало ли е? Аз се хванах на въдицата.

Морган вдигна чашата си и отпи, явно доволен от оценката му.

Клейборн се запита дали Морган ще бъде толкова доволен, ако разбере за премълчаните му резерви. Морган наистина беше убедителен, дегизиран като стара жена, но изпълняването на ролята на Норман беше нещо съвсем различно. Без грим той не можеше да се отърве от собствения си достатъчно известен образ.

Сякаш за да потвърди мисълта на Клейборн, едно от трите момиченца, седнали в близкото сепаре, стана от масата си и дойде на бара. Хубавичко миньонче, то имаше лъскава кестенява коса и кафяви очи в тон с тоалета му; белият панталон и отворената блузка подчертаваха както детинската му пълнота, така и напъпилите му гърди. То сигурно беше туристка и надали беше навършило шестнайсет години.

Без да обръща внимание на Клейборн, то заговори актьора.

— Извинявайте — каза момичето. — Нали сте Пол Морган?

Актьорът остави чашата си и го озари с всеизвестната си усмивка.

— Как мислиш? — попита той.

Момичето сведе очи под неговия втренчен поглед и му подаде малък бележник с подвързия от изкуствена кожа и химикалка. Ръката му трепереше едва забележимо, но трепетът в гласа му беше съвсем очевиден.

— Ако нямате нищо против, мога ли да ви помоля за автограф?

Втренченият поглед на Морган се беше фокусирал върху деколтето на момичето.

— Можеш да ме помолиш за всичко, което притежавам — каза той. Малката се изчерви и неговата усмивка стана по-мека. — Хайде, маце, не бъди толкова нервна.

Тя се поотпусна, окуражена от промяната на изражението му.

— Откъде си? — попита той с мазен глас.

— От Толидо. Приятелките ми и аз сме дошли тук на екскурзия. — Тя се усмихна плахо и погледна назад към сепарето. — Те ме подкокоросаха да дойда при вас. Надявам се, че не ми се сърдите.

— Не се притеснявай. — Той се пресегна за бележника й, отвори го на чиста страница, после взе химикалката от ръката й. — Как се казваш?

— Джеки. Джеки Шербърн.

— Би ли ми го казала по букви?

Момичето изпълни желанието му и той надраска нещо диагонално на страницата с небрежен почерк, докато пишеше.

— Смятам, че това ще ти свърши работа. — Той затвори бележника и му го върна заедно с химикалката.

— Благодаря ви — каза то.

— Няма защо.

Момичето си отиде и Морган пак се обърна към чашата си. Клейборн видя как момичетата тръгнаха към изхода, разговаряйки оживено.

Морган си пийна.

— Ядосан ми изглеждаш?

Клейборн завъртя глава отрицателно. Но жестът му не беше искрен, защото той беше видял какво написа Морган в бележника за автографи. На безотказната Джеки Шербърн.

Долен номер и Клейборн насмалко не му потърси сметка за него. Даде си дума, че ще направи това по-късно, когато му дойде времето. Но не днес. Сега той имаше нужда от съюзници. Сценарият…

— … е боклук, ако питате мен — сякаш довърши мисълта му Морган. — Не съм толкова тъп, че да не разбера какво цели Еймс, като пробутва всички тези сцени на малката, изграждайки нейния образ. Но тя не може да се оправи с тях. Никога няма да разбера защо Дрискол подписа договор с нея, сигурно е откачил.

— Останах с впечатлението, че режисьорът отговаря за подбора на актьорите — каза Клейборн. — Така или иначе, тя много прилича на Мери Клайн. Той се стреми към реализъм.

— Тогава на какво отгоре аз трябва да играя педераст?

— Не педераст, а травестит.

— Но Норман се мисли за собствената си майка.

— Неговото заболяване не предполага по необходимост педерастията, освен на подсъзнателно равнище.

— Какво тогава предполага, по дяволите? — избухна Морган. — Спести ми купешките приказки и ми кажи какво представлява Норман Бейтс.

Клейборн повдигна рамене.

— Човек като теб и мен — каза той. — Ако бъдем лишени от самоличността си, превърнати в анамнеза номер еди-кой си, затворени в една стая, която всъщност е затворническа килия, накарани да се подчиняваме на заповеди, ако ни захвърлят сред психически болни…

— Всичко това ми е известно — с по-мек тон каза Пол Морган. — Бил съм в лудница.

Когато забеляза учудване в погледа на Клейборн, той продължи бързо:

— Не ме разбирай погрешно, не бях откачил. Доброволно постъпих преди две-три години, прекарах там един месец, исках да откажа пиенето. — Морган взе чашата си и пак я остави на бара, защото на дъното й имаше само разтопен лед. — Не можах да го откажа.

Тонът му беше саркастичен, но в изражението на лицето му нямаше нищо позьорско, когато той се наведе напред.

— Но останах без работа, дявол да го вземе — каза той. — Ако искаш да знаеш, не съм работил близо година и половина. В нашия занаят това е страхотно дълъг срок. Излезе ли ти лошо име, никой не те поглежда.

— Но Вицини те е поискал за тази роля.

— Поискал е не мен, а името ми. И го получи на неприлично ниска цена. Само затова Дрискол прие предложението му. Каза ми го право в лицето, мръсникът му с мръсник.

Ръката на Морган стисна празната чаша.

— Това копеле се гаври с мен. Мисли си, че може да ми се качи на главата, но свят ще му се завие, като разбере какъв номер му готвя. Ако тая заран бяхме останали насаме в павилиона с него, а не с теб…

Усещайки, че Клейборн го гледа втренчено, актьорът не довърши фразата си и се изсмя.

— Не ми обръщай внимание — Каза той. — Хайде да си поръчаме още по едно.

Клейборн слезе от високото столче и завъртя глава отрицателно.

— По-добре да се прибера в мотела. — Той се поколеба за малко. — Ти добре ли си?

Морган му кимна.

— Трябваше да си пийна малко, за да се съвзема. Но сега всичко е наред. Абсолютно съм сигурен, че ще направя тая шибана роля, така че изобщо не се притеснявам. — Той пусна универсалната си усмивка. — Не забравяй, че аз съм Пол Морган.

Докато караше колата си към мотела, Клейборн си припомняше поведението на Пол Морган в декора, неочакваната жестокост на Пол Морган към момичето, което му поиска автограф, огорчението и яда на Пол Морган в бара. И едва когато наближи мотела, се запита:

Какво всъщност представлява Пол Морган?