Робърт Блох
Психо II (29)

Двадесет и девет

Клейборн спа дълго, но не се чувстваше отпочинал.

Беше се претоварил, трябваше да мисли за твърде много неща. Докато се бръснеше и обличаше, той прехвърли в ума си събитията от последните двайсет и четири часа. Спречкването с Вицини, срещата с Дрискол, епизода с Джен.

Епизод? Това беше нещо много повече. Ако можеше да й повлияе, да я накара да проумее, че той толкова държи на сигурността й, защото държи на самата нея. Но не можа, така че опасността продължаваше да съществува. И вече беше събота, времето му изтичаше.

Отиде бързо до телефона и потърси Стайнър в болницата.

— Постъпи в болница — му каза Клара. — Така е, прибраха го в Окръжната болница в четвъртък през нощта. Бронхиална пневмония. Знаете ли, цяла седмица тук валяха страхотни дъждове…

Клейборн зададе няколко въпроса и получи отговори. Не, доктор Стайнър не е в интензивното, но поне още няколко дена ще са му забранени телефонните разговори и посещенията. И доколкото тя знае, няма никакви новини от съдебния лекар. Шерифът Енгстрьом го подканва да даде заключението си и той му е обещал най-късно до понеделник да стори това.

— А дотогава, слава богу, вие ще си дойдете. На доста голям зор сме тук…

Той й благодари и затвори телефона. На голям зор били, си каза той. Всички сме на голям зор.

Но нямаше смисъл да се самосъжалява или самообвинява. Стигаше му това, че досега нищо не бе постигнато. Стайнър имаше право; той е лекар, а не детектив. Направи най-баналната грешка в професията си; толкова се заинтересува от хората, че пропусна да даде предимство на непосредствения проблем. Детективите много добре знаят, че вкопчването в проблема е единственото средство за намирането на решение.

Клейборн поседна на леглото и започна да премисля кое по-напред да свърши. След това пак вдигна телефонната слушалка.

Проведе два разговора.

След втория се върна в банята и пусна студена вода върху главата си. Това беше неразумна постъпка на човек, страдащ от махмурлук, но ледената вода го освежи, нищо че стана нужда да си смени ризата и да се среши още веднъж.

След като се увери, че ключът е в джоба му, излезе от стаята и тръгна по пътечката през дворчето, поглеждайки си часовника. Вече минаваше пладне. Той още не беше закусил, но нямаше време за това, особено след новините, които беше научил…

— Ей.

Том Поуст стоеше пред входа на канцеларията си и беше сбръчкал лицето си в приветлива усмивка.

— Какво ще кажеш за чашка кафе?

Клейборн се накани да завърти глава отрицателно, но поканата беше подкрепена от аромата на предложеното.

— Благодаря. Ще го изпия на бърза ръка, имам насрочена среща…

— Няма проблеми. То е готово.

Поуст го въведе в офиса и отвори врата към вътрешната стая.

— Заповядай тук — каза той. — Да си изпием кафето като хората.

Гостната беше доста уютна или поне на Клейборн му се стори, че е била такава навремето, когато мебелите й са били нови. Но сега тапицерията им беше избеляла, завесите бяха покрити с прах; само снимките по стените изглеждаха ясни и нови на светлината на лампата.

Докато старецът се занимаваше с кафеника на ъгловата маса, Клейборн се загледа в снимките. Също като снимките по стените на канцеларията те му заприличаха на рекламни портрети на някое студио, но нито една от тях не събуди в него спомен.

Том Поуст дойде и му подаде неговата чаша.

— Сметана и захар?

— Предпочитам го черно, благодаря.

Кафето беше много хубаво. Клейборн просто не беше се сетил колко му се пие кафе; горещото кафе му дойде по-добре от студената вода.

— И днес е горещо — каза Поуст. — Но нощес пак ще падне мъгла. Обикновено през този сезон е така. — Той хвърли поглед към лицата по стената. — Позна ли някого от тях?

— Май не.

— В това няма нищо чудно. Те са отпреди твоята ера. — Кокалестият му пръст посочи един усмихнат възрастен мъж. — Това е Соул Морис. Беше шеф на „Коронет“ през двайсетте години, когато студиото още се намираше от другата страна на хълма.

По-младият човек кимна и Поуст тръгна покрай стената като екскурзовод в музей. Но сега това наистина представлява музей, си каза Клейборн; избелелите мебели и прашните завеси бяха много подходящи за място, където часовниците отдавна са спрели.

— Тиодор Харкър — каза Поуст, когато погледна снимката на един облечен в черно човек с орлов профил. — Голям режисьор, като Дейв Грифит за своето време. Следващият е Курт Лозоф. И с него съм работил, някои твърдят, че бил по-добър и от Вон. Но днес никой не го помни. Никой не дава пет пари за него.

Той застана гърбом и за момент Клейборн си помисли, че е направил това, за да прикрие чувствата си. Всъщност Поуст се беше запътил към тъмния ъгъл на стаята и включи осветлението над портрета, който висеше там в самотно великолепие.

Великолепие. Това беше думата, единствената дума, която подхождаше за това озарено лице — не снимка, а портрет с маслени бои. Момичето беше младо и много красиво. В това лице той долови нещо познато; вече беше виждал някъде тези очи и тази усмивка.

— Доун Пауърс — усмихна се старецът. — Оттам идва името на заведението ми: мотел „Доун“.

— Май съм виждал нейни снимки — каза Клейборн. — Актриса ли е била?

— Да, но само в немите филми. Тя можеше да продължи, щеше да бъде най-известна от всички тях. — Гласът на Том Поуст премина в шепот и Клейборн го погледна.

— Обичал ли си я?

— Още я обичам.

— Какво се случи?

Старецът повдигна рамене.

— Заряза киното. Омъжи се за човек с друга професия. Почина преди доста години. — Той угаси светлината и се обърна към Клейборн откъм тъмния ъгъл. — Всички те са покойници. Скоро и аз ще си отида и може би така ще е най-добре.

— Не бързай толкова. Още си здрав.

— А когато се поболея? — Поуст поклати глава. — Виждал съм тия старчески домове. Знаеш ли какво значи всичкото ти имущество да се побира на една трийсетсантиметрова поличка до леглото ти? Да си имал какво ли не, а после да разполагаш само с един пластмасов гребен, с пукнато огледало, чаша за вода и една избеляла полароидна снимка на внуците ти, които от три години не са идвали да те видят. И това не е най-лошото. Най-страшното е, че загубваш достойнството си, индивидуалността си, самоуважението. И надеждата. Такова е нашето бъдеще и ние се плашим от него. Вярно, ще те тъпчат с успокоителни, за да поддържат доброто ти настроение — това е последният грабеж, отнемат ти емоциите. Кажи ми, докторе, кое е за предпочитане: да се хилиш или да плачеш от успокоителните лекарства?

— Това не е само медицински проблем — каза Клейборн. — Когато светът се руши, трябва да се замислим за корените си и за традиционните си ценности, за да намерим отговора.

— Не се тревожи, предлагат ни безброй отговори — кимна Том Поуст. — Всяка година се появяват нови и нови. Изометричната гимнастика. Органичните храни. Дзенбудизмът. Биотоковете. Благожелателните беседи, трансценденталната медитация и бягането за здраве. — Той се усмихна. — Но кой ли от тях да изберем?

— Бих желал да знам. — Клейборн остави празната си чашка на масичката за кафе. — Но аз трябва да тръгвам…

— Съжалявам. Нали не ми се сърдиш, че ти загубих времето?

— Не се извинявай. Това, което ми каза, е много важно, наистина.

— Благодаря — изкиска се Поуст. — Някои смятат, че единственото ценно нещо, което може да излезе от устата на възрастен човек, е изкуственото му чене.

Когато Клейборн тръгна към вратата, домакинът го последва.

— Забравих да те попитам — каза той. — Ти се интересуваше от филма „Луда жена“, нали? Как върви той?

— Сега нямам време да ти разказвам.

— Любопитен съм. — Поуст задържа вратата отворена, докато Клейборн излезе на двора. — Слушай, ако си свободен след шест, защо не се отбиеш да вечеряме заедно? Не съм най-добрият готвач на тоя свят, но ти обещавам, че няма да се отровиш от манджите ми.

— Предложението ти е примамливо — каза Клейборн. — Предполагам, че ще се върна късно следобед. Може ли тогава да ти кажа дали приемам поканата?

— Аз ще съм тук. — Беловласият мъж отново се изкиска, докато Клейборн отиваше към колата си. — На добър час.

Когато Клейборн подкара колата си, му се струваше, че ехото от нервното кискане продължава да звучи в ушите му. И той осъзна, че отново си мисли за Том Поуст. Дали неговата самотност е единствената причина за гостоприемството и любопитството му?

От това, което току-що бе чул, личеше, че старецът е не само самотен, но и нещастен. Да седиш тук, размишлявайки в тъмното, нощ след нощ, да се опитваш да върнеш миналото, да възкресиш мъртвата.

Но тъкмо това е правел и Норман. Норман също е имал мотел.

Клейборн пропъди тази мисъл или поне се постара да стори това. Сравнението беше пресилено; Поуст не му изглеждаше болезнено привързан към майка си и очевидно не криеше някъде трупа й. Единственото, което имаше, беше портретът на любимото му момиче, на едно починало момиче…

Едно починало момиче, в очите и усмивката на което Клейборн бе съзрял нещо познато. Не от други снимки на Доун Пауърс, а от друга снимка, публикувана във вестник. Лицето беше различно, но очите и усмивката принадлежаха на Мери Крейн.

Глупости. Колко бяха основните типове лица? Като че ли трийсет и седем. Сигурно има хиляди момичета, които приличат на нея. Като Джен Харпър например…

Той поклати глава. Можеше да я имаш снощи. Защо не? Тя те желаеше.

Клейборн въздъхна. Да, но дали той я желаеше толкова, колкото Том Поуст е желал своята Доун, достатъчно много, за да си мисли за нея цял живот, та дори и след смъртта й? Честно казано, той не можа да си отговори. И може би това ще си остане само един спомен, ако Джен не намери сили да му прости това, че той я отблъсна. Или ако не й се случи нещо.

Замисли се за проведените телефонни разговори. За пръв път разполагаше с нещо повече от подозрения и логични изводи. Сега държеше в ръцете си оръжието, което му беше необходимо, и се канеше да го използва.

Дано намери Марти Дрискол.

Но когато пристигна в студиото и спря колата си пред административната сграда, разбра, че офисът на Дрискол е заключен; дори мис Кедзи не идваше на работа в събота следобед. Би трябвало да се сети, че беше редно да й се обади по телефона, преди да тръгне насам. Може би щеше да открие Рой Еймс.

Тръгна по коридора покрай затворените врати и ускори крачките си, когато наближи стаичката на Еймс. Вратата й беше отключена.

Но вътре нямаше никой.

Дали Еймс не е някъде наблизо? Това не беше изключено, заслужаваше си да го потърси.

Когато се върна на безлюдната улица, тръгна към Седми павилион. Нямаше ли Джен днес репетиция с Вицини? Ако е така, Еймс може би ще присъства на нея. И наистина, вътре имаше някой, защото голямата пълзяща врата беше отворена.

Вътре тъмнината беше прохладна и той влезе с удоволствие, като се озърташе да открие признаци на живот и светлина. Но в павилиона не се чуваше нито звук, а единствената светлинка се мержелееше в другия край отвъд декора на спалнята, където бе избухнал пожарът.

И там видя банята и бокса за душ на стая номер шест в мотела на Бейтс.

Разбира се, той самият никога не бе я виждал; мотелът бе изгорял до основи години преди Норман да му стане пациент. Но тя му беше позната от описанието на Норман. Поправка — до болка позната със своите плочки по стените, с мивката, клозетната чиния, лъскавите кранове и тежката завеса на душа.

Сцената на престъплението.

За миг си представи тази сцена: оплесканите с пурпурни петна стени, силната водна струя, превръщаща се в розова пяна върху проснатото на пода голо насечено тяло. И надвесената над него фигура…

Но банята всъщност беше филмов декор с три стени, а фигурата беше Рой Еймс.

Еймс се обърна:

— Какво търсиш тук?

— Теб — каза Клейборн. — Снощи ти звъних по телефона. Къде беше?

— Тук.

Сценаристът продължи:

— Ти имаш право. Винаги съм си мислил, че охраната вятър я вее, но исках да се убедя в това. Всеки може да прехвърли оградата. Не е изключено мъглата да ми е помогнала, но сега знам колко лесно е да се направи това. Слава богу, Джен отмени днешната си репетиция.

— Отменила?

— Разговарях с нея тази заран. Тя още не може да дойде на себе си след снощната случка.

В гласа на Еймс не се долавяше и намек за обвинение, но Клейборн усети, че отбягва погледа му. Наистина я обича, си каза той. По дяволите, защо винаги се набърквам в живота на хората?

— Поспречкахме се с нея — виновно каза той. — Но не смятах, че чак толкова съм я ядосал.

— Причината е друга.

Еймс му разказа за котенцето и Клейборн го слушаше с притворени очи. Да пререже гърлото на котенцето. Изведнъж си спомни за Вицини и ножовете. Но защо?

— Сега разбираш ли защо е толкова притеснена? — каза Еймс.

— Да.

— Какво мислиш?

— Дай ми време да съпоставя нещата.

— Само това ли можеш да кажеш?

— Не. — Клейборн поклати глава. — Сега е твой ред да слушаш.

— Говори.

— Днес следобед проведох няколко телефонни разговора. Най-напред се обадих в тукашната служба за охрана, исках да се свържа с нейния началник…

— За Талбът ли става дума?

— Точно така. Нямаше го, но ми дадоха номера на домашния му телефон и аз го потърсих там.

— За какво ти беше?

— Попитах го за вчерашната му среща с Дрискол след пожара и за отпечатъците на пръсти по тубата за бензин.

— Научи ли нещо ново?

— Няколко неща — кимна Клейборн с каменно лице. — Той не е изследвал тубата. Той изобщо не е идвал в студиото. От четвъртък е бил във Вегас и се е прибрал едва тази заран.

— В такъв случай къде отива бояджията?

— Лойд Парсънс ли? — Клейборн говореше бавно. — Човек с такова име няма в студиото. И доколкото см спомни Талбът, никога не е имало.

— Значи Дрискол ни е излъгал — намръщи се Еймс. — Смяташ ли, че е искал да прикрие Вицини?

— Възможно е. — Картината започваше да се прояснява.

— Но това звучи идиотски…

— Също като историята с котенцето — каза Клейборн. — Не е изключено да има връзка между тези неща. Русото момиче, котенцето с жълта козина. Може би е било използвано като заместител на Джен. Онзи човек в мъглата — допусни, че е дошъл да убие Джен, но пристигането на Кони го е подплашило. Затова е заклал котенцето.

— Защо?

— Замисли се! — Гласът на Клейборн стана по-дълбок. — Синонимът на котенце е маце. То е било убито, защото убиецът е искал да направи тъкмо това. Заклал е мацето.

— Господи! Наистина ли вярваш, че Вицини би могъл да извърши нещо такова?

— Не знам — повдигна рамене Клейборн. — Но Норман би могъл.

— Какво се каниш да правиш?

— Първо искам да си поговоря с Дрискол. Имаш ли му домашния телефон?

— Да, в кабинета ми е.

— В такъв случай нека го потърсим оттам. Този път няма да се измъкне. Или той ще спре снимките на филма, или ние ще се обадим в полицията.

В сянката зад декора се размърда една фигура.