Робърт Блох
Психо II (11)

Единадесет

Когато Клейборн спря колата пред железарския магазин, там вече беше дошла колата на шерифа. Щом я видя, той рязко натисна спирачките, излезе бързо от колата и се запъти към отворената врата.

— Един момент, моля. — На прага се появи дребен мъж, който му препречи пътя.

Клейборн машинално направи професионална преценка на непознатия пред себе си: изпито бледо лице, рядка кестенява коса, кафяви очи и грижливо подстригани мустаци. Беше облечен в тъмен костюм, бяла риза и тъмносива вратовръзка. Това бе типично неделно облекло на типичен провинциален търговец и Клейборн се усмихна от облекчение, когато го забеляза.

— Сам Лумис? — попита той, но дребният човек поклати глава.

— Шериф Милт Енгстрьом — рече той.

Облекчението на Клейборн се стопи и той наведе поглед. Тогава забеляза нещо, което преди малко беше пропуснал: лъснатите черни ботуши, чиито заострени носове се подаваха изпод старомодните маншети на панталона.

Думите на шерифа сложиха край на новопоявилата се надежда и на бляскавите му психологически прозрения. Клейборн вдигна очи и срещна безстрастния поглед на шерифа. Знаеше какво трябва да го попита и се страхуваше от отговора.

— Къде е мистър Лумис? Случило ли му се е нещо?

Безизразните очи не трепнаха.

— Ако нямате нищо против, аз ще задавам въпросите. За начало бихте ли ми казали кой сте и какво търсите тук?

Клейборн пристъпи от крак на крак, за да облекчи умората и усети силен спазъм във вдървените си колене. Откога не си бе позволявал почивка? Когато напусна магистралата и навлезе в града, усети как задрямва на кормилото. Прекомерното напрежение си казваше думата. В този момент най-много му се щеше да седне и да се отпусне.

— Дълга история — въздъхна той. — Не може ли да влезем вътре и…

— Говорете — намръщено каза шерифа. — Не разполагам с цяла нощ.

Когато свърши разказа си за случилото се в болницата и по пътя, Клейборн вече бе готов да се строполи на земята. За разлика от Банинг, шерифът нищо не си записа, но несъмнено попиваше внимателно цялата информация. Накрая кимна да покаже, че разпитът е приключен.

— А сега най-добре влезте — рече Енгстрьом. — Случило се е нещастие.

Той рязко се обърна и влезе в магазина, без да даде възможност на Клейборн да отвърне. Той го последва през вратата и все пак успя да попита.

— Лумис мъртъв ли е?

Шерифът спря до тезгяха и посочи към пода вляво от мястото, където бяха застанали.

— Вие сте лекар — рече той. — Може би вие ще ми кажете.

Клейборн пристъпи напред и проследи с поглед движението на ръката му. Известно време постоя безмълвен и усещаше как студените очи на Енгстрьом пронизваха гърба му. Този малък садист се наслаждава на реакцията ми! Какво очаква от мен… да си изповръщам червата като оня търговски пътник край фургона? Аз съм лекар, и преди съм виждал трупове.

При това беше виждал и Сам Лумис по-рано. Всъщност тъкмо това го разстройваше — разкривените черти на лицето му бяха познати. После се сети откъде; в досието имаше изрезки от вестници със снимки на хората, замесени в случая на Норман.

Случая на Норман. Клейборн направи усилие да вдигне очи и да срещне втренчения поглед на Енгстрьом. Собствения му поглед не можеше да се сравнява по безстрастие с този на шерифа, но се постара поне гласът му да прозвучи така.

— Прорезът е доста голям — каза той. — Очевидно е направен с нож с изключително широко острие. Ако се съди по количеството кръв, аортата е засегната, а може би дори разкъсана. Желаете ли да го прегледам по-подробно?

Шерифът поклати глава.

— Всеки момент очаквам да дойде нашия лекар… стига да успее да се измъкне от оная каша в Монтроз. Тази вечер не ми стигат хората, даже не можах да намеря и доброволци. — Енгстрьом пристъпи към тезгяха. — Докато чакаме, може би ще пожелаете да погледнете още нещо.

Клейборн заобиколи тезгяха от другата страна и погледна надолу.

Шерифът грешеше. Той не желаеше да го поглежда — не и това накълцано ужасно нещо, дело на човешка ръка, проснато възнак до ръба на тезгяха и окъпано в кръв от десетина прорезни рани, които зееха като алени кратери на фона на бялата плът.

Нищо в трупа не подсказваше самоличността на жертвата, но още преди Енгстрьом да отвори уста, Клейборн вече знаеше.

— Лайла Лумис — рече шерифът. — Съпругата на Сам.

Клейборн се извърна и усети, че му се повдига, като на студент първокурсник, на който му предстои първата дисекция. Накрая си възвърна способността да говори и прошепна:

— Значи е убил и двамата.

— Кой?

— Норман Бейтс. Пациентът, за когото ви разказах.

— Може и така да е.

— Но вече няма никакво съмнение. Знаех, че съм прав… След като е подпалил фургона е дошъл направо тук. Нали си спомняте за стопаджията, когото вероятно е качил на магистралата?

— Вероятно, нали? Май правите твърде прибързано заключение.

— Онази табела е отвън, в колата ми. — Клейборн понечи да тръгне към изхода. — Елате, ще ви я покажа…

— После. — Шерифът отиде до другия край на тезгяха. — Първо искам да видите това.

Клейборн се приближи към него и шерифът му посочи отвореното чекмедже на автоматичната каса.

— Празна е — рече той. — Днес следобед в нея е имало деветстотин осемдесет и три долара.

— Откъде знаете?

— Намерих това на пода. — Енгстрьом измъкна от джоба си някакъв лист. — Бланка за депозит, попълнена и готова за банката.

— Значи Норман е взел парите.

— Някой ги е взел, това е сигурно. — Шерифът го погледна. — Елате, има още.

Той посегна към остъклената витрина на тезгяха и измъкна една отворена кутия. В нея бяха подредени дузина ножове за рязане на месо с кокалени дръжки и с различни размери. Остриетата им проблясваха на светлината.

Не, не бяха дузина. Клейборн бързо ги преброи и се поправи. Ножовете бяха единайсет и в единия край на кутията имаше празно място. Енгстрьом проследи погледа му и кимна.

— Единият липсва. С него са извършени убийствата. — Той се завъртя и влезе в задното помещение, като посочи крушката на тавана на Клейборн, който го следваше.

— Когато дойдох тук да търся мисис Лумис, задната врата не беше заключена, а осветлението не работеше. Отначало помислих, че крушката е изгоряла, но после я видях на масата. Завих я отново и както виждате, тя си е съвсем наред.

— Разбира се — рече Клейборн и огледа бюрото и стола. — Норман се е промъкнал в магазина и е убил Лумис, докато е работел на бюрото си. После е извлякъл тялото по пода до предната част, където няма да се вижда — погледнете, тук има кръв по дъските. После се е върнал тук, отвинтил е крушката и е причакал мисис Лумис…

— А откъде е знаел, че тя ще дойде?

— Бил е сигурен, че ще дойде да търси съпруга си. Не разбирате ли? Затова е дошъл тук… Искал е да убие и двамата.

Енгстрьом сви рамене.

— А сега чуйте и моята версия — започна той. — Да допуснем, че извършителят е крадец, обикновен крадец. Може да е някой, който живее някъде наблизо, или дори стопаджията, за когото твърдите, че е изгорял във фургона. Но който и да е той, убеден съм, че е търсил да обере някой магазин. Може преди това да се е опитал да проникне в други магазини без успех. После е видял, че тук свети. Опитал да влезе през задната врата и видял, че не е заключено. Готов съм да приема вашата версия, че се е вмъкнал незабелязано, но само това.

— Ами другото, което ви казах. Защо не го приемате?

— Защото не сте кой знае какъв детектив. — Енгстрьом хвърли поглед към пода. — Вярно, че тук има кръв, но само няколко капки. Според мен са паднали от ножа, който крадецът е отнесъл със себе си. Сам не е бил убит, докато е седял на бюрото си. Раната е на гърдите, а не на гърба. Всъщност, крадецът дори не е бил въоръжен, когато е влязъл. Взел го е от витрината на тезгяха.

— И все пак мисля… — рече намръщено Клейборн.

— Няма значение, оставете ме да довърша. — Енгстрьом посочи предния вход на магазина. — Според мен Сам е бил отпред да изключи осветлението, когато крадецът се е промъкнал отзад. Дошъл е за пари, а не да убива и е искал да остане незабелязан, докато Сам си тръгне. В задната част няма място, където да се скрие, затова е отишъл отпред и се е свил в тъмното зад тезгяха. Тогава обаче нещо се обърква. Сам или го е видял, или го е чул. Той е заключил вратата, с надеждата, че тя ще натисне дръжката и ще си тръгне. Само че тя го е изненадала неприятно, понеже има ключ. Останало му е време само да отвие крушката, за да не може тя да запали лампата. А когато е влязла, той просто я причакал в тъмното с ножа.

Клейборн пак се навъси.

— Видяхте тялото й — рече той. — Може би човек, който убива, обзет от паника би ударил и втори път, за да е сигурен. Но не по този начин. Тя не само е била убита, а буквално е била насечена; по същия начин Норман насече сестра й под душа…

Той млъкна, понеже усети, че говори несвързано. Никой нямаше да му повярва без да има доказателства — солидни, неопровержими доказателства.

— Не се тревожете — рече Енгстрьом. — Ако Бейтс наистина е жив, няма да стигне далече.

— Да, но сега разполага и с пари.

— А пък ние имаме снимки, с които да го идентифицираме, разполагаме с пълното му досие. Не може да се крие твърде дълго. Къде ще отиде?

Клейборн не отговори. Не знаеше отговора.

После, докато оглеждаше счетоводната книга и фишовете, пръснати по масата, забеляза вестника, захвърлен настрана. Беше сгънат небрежно, като че ли Сам се бе готвил да го изхвърли, но най-отгоре ясно се виждаше заглавието над някаква статия.

Холивудски продуцент ще снима филм по случая Бейтс.

Сега вече знаеше къде ще отиде Норман.