Робърт Блох
Психо II (35)

Тридесет и пет

Джен затвори сценария, щом Вицини отвори вратата.

— Готова ли си? — попита той.

Тя стана.

— Тук ли е Пол?

— Скоро ще пристигне. Можем да започнем без него. — Режисьорът прекрачи стъпалото във вътрешността на фургончето. — Аз ще играя Норман.

Джен му подаде сценария, но Вицини завъртя глава.

— Не ми е нужен. В сцената с душа той няма текст. Нито ти.

— От сцената с душа ли ще започнем?

— Разбира се. Тя е ключова за целия филм, не си ли съгласна? Заедно ще нахвърляме мизансцена.

— Какъв е замисълът?

— Ще ти кажа какво искам. То е много просто — засмя се той. — Но първо трябва да се съблечеш.

— Чакай малко…

— Моля те. Много важно е да добия зрителна представа за твоите движения, за да знам как ще ги възприеме камерата. — Вицини продължаваше да се усмихва, докато затваряше вратата зад гърба си.

Джен поклати глава.

— Откажи се. Няма да си сваля дрехите.

— Без фалшива скромност, ако обичаш. — Усмивката му замръзна. — Виждал съм голи жени. А и ти няма да се съблечеш за пръв път по настояване на мъж.

— Какво общо има това с репетицията?

— Има много общо. — Застиналата му усмивка беше скръбна и когато Вицини дойде под лампата, Джен видя, че зениците му са като главички на топлийки. Котешки очи, като на нейното котенце.

Той тръгна към нея и тя усети вонята на неговия парфюм, смесена с някаква друга, гадно сладникава миризма. Нагълтал се е с нещо. Трябваше да го предположа.

— Ти си жена — каза той. — Аз съм мъж. Толкова естествено е…

За миг я досмеша. Един вътрешен глас беше й подсказал подигравателния въпрос: Кой ти пише репликите?

Но той продължи да се приближава, притисна я към тоалетката, ръцете му я обгърнаха, притворените му очи се вторачиха в нея, усмивката изчезна от устните му, дишането му се ускори. Джен извъртя глава, за да избегне устните му, но след това схвана, че целта му е друга. Ръцете на гърба й дърпаха блузата.

Усети, че платът се къса, усети как пръстите му опипват закопчалката на сутиена й, как го смъкват.

Джен изпищя и насочи нокти към очите му; той отдръпна главата си, хвана я за китките, изви ги и я придърпа към себе си.

Неочаквано той я пусна и ръцете й увиснаха като вдървени. Тя се опита да отстъпи назад, но дясната му ръка я зашлеви през лицето, докато лявата се вдигна, за да смъкне предницата на блузата й и да сграбчи голите й гърди. Ужасена, Джен гледаше как пръстите му пълзят към зърната.

Докато той галеше и стискаше гърдите й, сврял глава между тях, пръстите й се плъзнаха по повърхността на тоалетката зад гърба й и напипаха основата на масивната кристална ваза. Тя я стисна, вдигна я високо и строши вазата в слепоочието на Вицини.

Розите се изсипаха като червен дъжд, а под темето му цъфна червено цвете. Той извика и политна назад.

Джен се завтече край него към вратата и натисна дръжката на бравата. Вратата се отвори широко, тя изхвръкна навън и се просна на пода. Бе забравила за стъпалото, но сега не й беше до него. От ходилото към бедрото се надигаше ужасна болка, в която се удавяха мислите й.

Дали си е счупила глезена, или само го е навехнала? Това нямаше значение, трябваше да стане. Хълцайки, Джен започна да се надига от пода, но пак падна, защото Вицини я ритна с коляно в кръста.

Този път болката беше толкова остра, че тя почти припадна. Мъчеше се да задържи очите си отворени, за да се пребори с полазилата към тях тъмнина, но не можеше да се пребори с плъзналите по тялото й ръце. Яки ръце, които смъкнаха полата й и задърпаха надолу пликчетата й. След това, докато тя се задъхваше и пъшкаше, пръстите на Вицини се вкопчиха в косата й и извиха главата й назад. Тя почувства, че се премята и просва по гръб на студения и влажен бетонен под.

Джен погледна уплашено нагоре, мъчейки се да си поеме дъх, когато той се наведе над нея. По лявата му буза шуртеше кръв, но той пак се усмихваше; зъбите му бяха жълти, жълти отблясъци хвърляше слюнката в ъгълчетата на разкривената му уста.

— Ставай! — каза той.

— Не мога… глезенът ми…

Като продължаваше да се усмихва, той я зашлеви още веднъж, след това се наведе, грабна я през раменете и я изправи. Болката в глезена я накара да простене и този звук като че ли го възбуди не по-малко от голотата й.

— Putana! — Пръстите му се впиха в настръхналата й мишница. — Тръгвай…

Джен направи опит да се изскубне, но той сграбчи китките й и я блъсна напред. Треперейки, тя закуцука в тъмното към осветеното пространство отсреща. Към осветения коридор — банята с душа. Червени капчици падаха от кървящото му лице и маркираха пътя им по фаянсовите плочки.

— Влез вътре — каза той. — Искам те вътре.

— Не — изскимтя Джен.

И осъзна, че скимти като животно. Изведнъж разбра какво иска той, какво е искал през цялото време. Канеше се да я яхне в бокса с душа, да я обладае като животно, безпомощно и пребито…

Не безпомощно…

Тя си пое дълбоко дъх, напрегна се и се изскубна. Когато ръцете й се освободиха, тя ги вдигна бързо, събра юмруците си и ги стовари върху окървавеното му теме.

Нещо изхърка дълбоко в гърлото на Вицини, след това той се олюля назад и се вкопчи във висящата зад него завеса на душа, за да не падне. Дишайки тежко, той запази равновесие; за момент остана неподвижен и погледите им се срещнаха.

После ръцете му ненадейно се стрелнаха напред.

Джен се опита да побегне, но беше късно. Ноктите му се впиха в раменете й.

След това се отпуснаха.

Тя се обърна и се вцепени. Вицини продължаваше да стои неподвижен с гръб към завесата, лицето му беше разкривено от гримаса.

— Mama mia…

Гласът му премина в хриптене, той се просна по очи на пода и между плешките му започна да се разлива червено петно.

После, когато завесата на душа отхвръкна настрана, Джен видя как обитателят на бокса се хвърля напред с нож в ръка.

Острието на ножа беше насочено към гръкляна й.

Тя успя само да изпищи, преди да отекне изстрелът и ножът да издрънчи на пода, все още здраво стиснат от ръката на Адам Клейборн.