Робърт Блох
Психо II (14)

Четиринадесет

— Разбира се, че е мъртъв.

Доктор Стайнър загаси цигарата си в пепелника върху бюрото на Клейборн.

— Виж какво, Адам. Знам как се чувстваш…

— Наистина ли?

— За бога, не бъди мнителен! Никой не те обвинява за случилото се. Защо тогава сам се обвиняваш?

Клейборн повдигна рамене.

— Това не е въпрос на вина — каза той. — Става дума за отговорност.

— Игра на думи. — Стайнър извади нова цигара. — Вина, отговорност — каква е разликата? По тази логика Отис е виновен за това, че е оставил Бейтс сам с монахинята. Ами Клара? Тя е била на бюрото, когато Бейтс се е измъкнал. Ако някой въобще е виновен за бягството му, това са те двамата.

— Но отговорността бе поверена на мен.

— А аз съм човекът, който ти я повери. — Стайнър бръкна в джоба си за кибрит. — Ако търсиш отговорност от последна инстанция, то веригата свършва с мен.

Той запали цигарата си, хвърли клечката в пепелника и изпусна спираловидна струя дим към тавана.

— Като казвам, че знам как се чувстваш, това не е просто реторика. Защо мислиш си изпуснах срещата и дотърчах обратно веднага щом научих за станалото. И аз реагирах точно като теб — първо бях шокиран, после усетих чувство на вина. Добре че имах малко време да премисля нещата в самолета. Признавам, още съм травматизиран от случилото се, с всички ни е така, и това е напълно нормално при тези обстоятелства. Но чувството за вина го няма.

— Не и у мен.

Доктор Стайнър направи изразителен жест с цигарата си.

— Чуй ме, Адам, никой не е съвършен. Всички правим грешки. Нима и двамата не повтаряме точно това на нашите пациенти? Човек не би могъл да понесе живота, ако се обвинява за неволни грешки. А вчерашният ден бе една комедия от грешки, или трагедия, ако така ти харесва повече. Въпросът е, че никой от нас — Клара, аз, ти — не можеше да предвиди какво ще се случи. Единствената ни „грешка“, на всеки поотделно и на всички заедно, е, че не сме непогрешими.

— Сега пък ти си играеш на думи — каза Клейборн. — Дали съм непогрешим е без значение. Трябваше да свърша нещо, а се провалих.

— Провали се — изпуфтя Стайнър замислено. — Провали се, падна, и си скъса чорапките — ами сега, какво ще каже татко, като се върне? Остави това, Адам, не си вече дете! А аз не съм баща ти.

— За бога, Ник, ако смяташ да си играеш на доктор с мен…

— Остави ме да свърша. — Стайнър се наведе напред, като надничаше иззад облак сив пушек. — Добре, да речем, че си виновен. Но за какво? Всичко, което си направил, е, че си наредил на Отис да наблюдава библиотеката, когато са те извикали на телефона. Това е всичко. Не би могъл да знаеш, че Отис ще си тръгне, нито че Норман е намислил да бяга. А оттам нататък имаме работа с неоспорими факти. Норман е човекът, убил сестра Кюпъртайн и задигнал фургона. Когато фургонът експлодирал, той е бил вътре, с действията си е станал причина да загине сестра Кюпъртайн и самият той…

— Точно там е работата — надигна се Клейборн. — Норман не е умрял във фургона. Качили са стопаджия. Знам, защото намерих табелата по-нагоре по шосето. Норман е очистил него и сестра Кюпъртайн, подпалил е фургона и след това е тръгнал да търси Сам и Лайла Лумис във Феървейл. Енгстрьом не ти ли каза?

Стайнър кимна.

— Да, чух за хипотезата ти, когато говорих с него тази сутрин. Но нека се върнем към фактите. Той е убеден, че двамата Лумис са убити от друг — от някой дребен мошеник, може би дори от стопаджията, за когото говориш.

— Убеден? — възкликна Клейборн. — Въз основа на какво? Къде са неговите факти? Всичко, с което разполага, е просто друга хипотеза. Добра, удобна хипотеза, която приключва въпроса. В случай че си готов да приемеш смъртта на двамата Лумис като чисто съвпадение. Е, аз не съм. Смятам, че са били убити умишлено от единствения човек на света, който е имал мотив да го стори.

Той започна да ходи напред-назад в тясното пространство между стената и бюрото си.

— Ако ти трябва неоспорима улика, помисли върху това: Сам и Лайла Лумис не са били просто убити. Те са били заклани. Прибави мотива към метода и съвсем ясно ще изникне картината на Норман Бейтс в действие.

Доктор Стайнър загаси цигарата си.

— Нищо няма да се изясни, докато не получим пълния доклад от аутопсията — каза той. — Енгстрьом е говорил с Ригсби при следователя. Очаква да ни даде заключението си до края на седмицата.

— До края на седмицата? — Клейборн спря и се обърна намръщен. — Какво става с тези хора? Ник, аз нищо не разбирам от съдебна медицина, дори не съм присъствал на аутопсия откакто завърших, но ми дай три часа с този труп и се обзалагам, че ще направя стопроцентова идентификация.

Стайнър кимна.

— Същото ще направи и Ригсби, когато намери време. Но Енгстрьом ми каза, че там е същинска лудница. — Той се усмихна неловко. — Извинявай, грешка по Фройд.

— Искаш да кажеш заради автобусната катастрофа?

Доктор Стайнър въздъхна.

— Седем жертви от вчера. Двама от ранените са починали през нощта. Това прави девет. Общо стават четиринадесет, като прибавим петимата, които ни интересуват.

— Мен ме интересува само един — каза Клейборн. — Енгстрьом не може ли да разчита на предимство от Ригсби?

— Опита се. Но не забравяй, че длъжността на областния следовател е изборна.

— Тоест?

— Тоест Енгстрьом е един, а близките на жертвите са десетки. Те също разчитат на него, а всички са гласоподаватели. Ясно е какво ще предпочете Ригсби. — Доктор Стайнър извади нова цигара. — Обаче хич не бих искал да съм на негово място сега. Ще има да работи ден и нощ. А докато стигне до нас, ще трябва просто да потърпим.

— Защото политиката е по-важна от едно убийство? — Клейборн поклати глава. — Енгстрьом и Ригсби може да смятат така, но не и аз. Нито някога съм мислил, че ти можеш да смяташ така.

— Не смятам. — Доктор Стайнър вдигна ръката си. — Гледай — третата за петнайсет минути.

Той направи печална гримаса и хвърли незапалената цигара в пепелника.

— Повярвай ми, моите нерви са изопнати не по-малко от твоите. Но нямам избор. Ще трябва да се настроим да потърпим, докато ни известят.

— Докато през това време Норман е на свобода?

Доктор Стайнър сви рамене.

— Добре де. Още не го вярвам, но да предположим, че той още е жив. Енгстрьом ми каза, че техният отдел сътрудничи с капитан Банинг. Те правят максималното, призовават евентуалните очевидци да се явят, проверяват наличните улики. Но докато не излязат с нещо конкретно, не можеш да им попречиш да имат свои собствени преценки, така както не можеш да попречиш на онези хора от Холивуд да снимат филма си…

Клейборн повдигна очи, в тях се четеше въпрос и доктор Стайнър кимна.

— Забравих да ти кажа. Обади ми се режисьорът, с който си говорил вчера.

— Марти Дрискол ли?

— Обади се тази сутрин, тъкмо се бях върнал. Каза, че е чул новината и поиска повече подробности за случилото се вчера.

— И ти му даде?

— Разбира се, че не. — Стайнър се намръщи. — Нямам никакво намерение да му помагам, никога не съм имал. Не съм чел сценария и не искам да говоря с автора му. И го посъветвах напълно да се откаже от филма при дадените обстоятелства.

— Той съгласи ли се?

— Каза ми едва ли не да вървя по дяволите. Смятам, че всичко това е голяма реклама. Следващия понеделник ще почват снимките.

— Но това не бива да става! — Клейборн поклати глава. — Трябва да направим нещо, Ник.

— Разбира се. — Доктор Стайнър отмести стола си назад и стана. — Аз отивам на работа, а ти ще си вземеш няколко свободни дни да си починеш малко.

— Не искам…

— Няма значение какво искаш, а от какво имаш нужда. Ще поема твоите пациенти тази седмица. Ти си преуморен и реагираш болезнено.

— Реагирам болезнено?

— Вземи например тази история с филма. В крайна сметка, какво значение има дали ще продължат, или не? Ние не можем да ги спрем.

— Може би — каза Клейборн, — но ако не ние, Норман ще ги спре.