Робърт Блох
Психо II (22)

Двадесет и две

Наближаваше седем, когато Джен отвори фурната, за да види какво става с печеното.

Въздъхна. Още не е готово. След като затвори вратичката, завъртя ключа на двеста и петдесет градуса. Ще го подържа още петнайсет минути, докато направя салатата. Може би за мое щастие той ще закъснее. Той не познава Бевърли Хилс.

Докато кълцаше марулята, осъзна, че се ослушва дали не пристига някоя кола. Единствените звуци, долитащи отвън, бяха безкрайните повторения на две ноти, с които нощните птици предизвикателно маркираха територията си. А в къщата се чуваше как на територията на своята спалня Кони тряска вратите на гардероба, подготвяйки се за среща. Надявам се, че тя ще излезе преди неговото идване.

Джен потопи тази мисъл в сместа от зехтин и оцет. Изля я върху салатата и дойде време пак да погледне печеното, да изключи фурната, да го намаже за последен път с мазнина и да го остави да се дозачерви.

Домашният уют е нещо постижимо. Особено за птичките. Изведнъж тя осъзна, че нощните птици са млъкнали. И че изобщо не е чула приближаването на колата, но в момента звънецът на входната врата изчурулика и веднага след това се чуха гласове. Тази кучка Кони отвори вратата, без да съм я молила. Казах й…

Беше твърде късно. Джен развърза престилката си, метна я на облегалката на един стол и посегна да си оправи косата. Как не се е сетила да закачи някакво огледало в кухнята, съвсем малко огледало за извънредни случаи като този?

Случаят наистина беше извънреден: случвало ли се бе някога да я заварят в кухнята, когато приготвя интимна вечеря за двама…

Тя грабна една книжна салфетка от отворената кутия върху пулта и попи потта от лицето и челото си. Поне нямаше да се появи пред него с лъскав нос. А когато запали свещите на трапезата, това няма да има толкова голямо значение. Свещите на масата придават интимност на вечерята. След като си пийнат, щеше да го разпита за какво са си говорили с Рой тая заран и какво са решили. По дяволите, Рой обърка всичко с шантавата си идея за спиране на филма. Ако е успял да убеди Клейборн, тя трябва да го разубеди, незабавно. Или полека-лека — с помощта на свещите, на напитките, на салатата, на печеното и на каквото се наложи.

Докато прекосяваше кухнята, чу, че гласовете заглъхнаха, а след това се затръшна входната врата. Кони сигурно беше излязла; доказателство за това бе изръмжаването на нейната таратайка на излизане от гаража.

Джен се спря за малко на вратата на кухнята, за да си оправи косата за последен път, и тръгна напред. Окей, моето момиче, завесата е вдигната. Желая ти успех!

Странно нещо е шоубизнесът: всички хора от занаята изпитват сценична треска, дори най-великите. Спомняше си, че бяха й разказвали как Ал Джолсън на Бродуей имал навика да пуска с все сила чешмата в гримьорната си, преди да излезе на сцената, за да не чува как аплодират предшественика му. Няма значение дали става дума за театъра, киното или телевизията. Този ужасен момент е неизбежен — потиш се като ненормална, стомахът ти се свива. Но щом завесата се вдигне или режисьорът извика: „Камера“, или замига червената лампичка на монитора, всичко се променя. Самата ти се променяш, идваш на себе си, отпускаш се. Нищо не може да се сравни с шоубизнеса; това е най-големият оргазъм на този свят.

На Джен й беше приятно да ухажва госта си, докато палеше свещите и наливаше вече готовото мартини от сложената върху барчето каничка.

Не бе предвидила само, че ще й е приятен и самият доктор Клейборн.

Той беше й се сторил привлекателен още при първата им среща, освен това тя си падаше по зрелите мъже с плътни гласове. Но повечето от познатите й актьори притежаваха тези качества. Клейборн се различаваше от тях по това, че не беше самовлюбен. Той имаше спокойно, уверено държане — струваше си да провери дали е такъв и в леглото — и не говореше за себе си.

Докато си пийваха, той й направи неочакван за нея комплимент — похвали не външността й, а обзавеждането на апартамента й, сервировката, свещите. А по време на вечерята отвори дума за Кони.

— Съквартирантката ти също ли е актриса?

Джен кимна.

— Не прилича на такава. Изглежда много свита. Характерни роли ли играе?

— Май не я смяташ за хубавица.

— Не съм казвал такова нещо.

— Но в известен смисъл си прав. Има характер и играе. Предимно с ръцете и краката си.

Клейборн я погледна през пламъка на свещта.

— Не загрявам.

— Кони е много търсена. Сигурно си я виждал стотици пъти по телевизията в реклами и в постановки на пиеси, но не би я познал, защото никога не показват лицето й. В едрите планове тя дублира звездите, чиито ръце и крака не са за пред хора. Това често се практикува тук. Някои дублират говора, но най̀ се търсят тела. Режисьорът може да си подбере всичко, което му трябва, по каталог — ръце, бедра, гърди.

— Звучи ми като купуване на разфасовано пилешко от супермаркет — засмя се Клейборн, после стана сериозен. — Нищо чудно няма в това, че е свита. Сигурно много й е криво и изпитва неудовлетвореност от това, че други обират овациите, а тя е осъдена на неизвестност.

— Така е.

— Ти поне нямаш този проблем — каза Клейборн. — Очевидно нито тялото, нито гласът ти се нуждаят от дублиране, а на всичко отгоре си търсена.

— Как да възприемам това — усмихна се Джен, — като комплимент или като анализ?

Той отмести чинията си настрана и се пресегна за кафето си.

— Кое от двете предпочиташ?

— Достатъчно са ме хвалили, в нашия занаят всички получават похвали. Но трябва да станеш достатъчно велик, за да можеш да си позволиш анализи. Или да имаш нужда от тях.

Клейборн се отпусна на облегалката на стола си.

— Може би е така. Трябва да ти кажа, че ако повечето хора бяха наясно с подбудите си от самото начало, нямаше да стигат до терапия накрая.

— Безплатен сеанс ли ми предлагаш?

— Не бих казал. Изобщо не мога да се опитам, преди да науча повече за теб.

— Питай ме.

— Добре. Първо искам да направя едно обобщение. Според мен повечето актриси имат зад гърба си два типа минало. Единият е разрушено семейство — бащата е починал, развел се е или просто е изчезнал, докато детето още е било малко, и майката е останала глава на семейството. Агресивна, амбициозна, използваща дъщеря си като кукла, тласкаща я към светлините на рампата, но винаги държаща здраво юздите й. Познато ли ти звучи?

— Продължавай — тихо каза Джен.

— Втората група се развива от една малко по-различна ситуация. Баща пак няма, но липсва и майката — тя може би е починала или е прибрана в психиатрия, Момичето е осиротяло. Понеже приютът не му дава чувство за сигурност, то в доста случаи се втурва в ранен брак, но това не решава нищо. Затова започва да търси влиятелни хора, които го използват, също както то използва тях, за да напредне в кариерата.

— Като Мерилин Монро — кимна Джен. — И този тип ми е познат.

— Много добре — каза Клейборн. — Но сега да се върнем на въпроса. Ти от кои си?

— Не можеш ли да познаеш?

Двамата се засмяха едновременно.

— Според това, което съм видял досега, спадаш към втората категория.

— Млъкни за малко! Ако смяташ, че съм от ония смахнати, объркани, непрекъснато гълтащи успокоителни, склонни към самоубийство…

Клейборн завъртя глава.

— Разбира се, че не те смятам за такава. Това идва по-късно. И според мен няма да стигнеш дотам, ако си наясно с твоя проблем.

— Защо ли водим тоя празен разговор? — Джен се изсмя изкуствено, усетила, че вината е нейна. Повече не биваше да допуска такива отклонения, трябваше да се придържа към сценария, който си беше намислила. Сценарият…

— Стига сме обсъждали моите проблеми — каза тя. — Как мина срещата ти с Рой тази сутрин?

— Според мен, доста добре. Той като че ли прие повечето промени, които предложих.

— Какви са тези промени?

— Засягат предимно характеристиката на Норман. В момента той работи тъкмо над това.

— А моите сцени?

— Не смятам, че ще претърпят сериозна преработка. Може би ще се лишиш тук-там от някоя реплика.

— Защо?

— Ако поведението на Норман се промени, естествено е да се промени и твоята реакция. Известни съкращения на диалога ще го направят по-убедителен.

— Съкращения на диалога? — вцепени се Джен. — На какво прилича това? Никой не смее да учи продуцента или режисьора как да си гледат работата, но куцо и сакато се мисли за писател.

Нещо в нея й каза: Успокой се, не е този начинът. Но той явно се опитваше да преебе ролята й…

И в същото време седеше насреща й с характерната си професионална усмивка и й казваше да не се тревожи. За какъв се мисли той, че да й дава съвети? Думите сами излизаха от устата й:

— От колко време си тук? От два-три дена, нали? Кога успя да станеш такъв експерт?

— Не съм експерт.

Божичко, колко е самоуверен. С този плътен глас, с това фалшиво лекарско държане.

— Това е само въпрос на логика. Щом постулираме ново поведение на Норман, налага се промяна на начина, по който ти отвръщаш на него.

— Не обичам купешките думи. Постулиране ми звучи като мастурбиране.

Това го накара да избухне в смях, но целта й не беше да го разсмива. По дяволите, целта й беше да спаси ролята си. Изобщо не й беше до шеги, работата ставаше много сериозна.

— Чуй какво ще ти кажа, палавнико…

— Вече ми го каза. — Той беше престанал да се смее. — Много добре знам какво искаш да ми кажеш. Ти отстояваш ролята си.

— Не става дума за ролята ми, а за цялото ми бъдеще, не можеш ли да разбереш това?

— Никой не може да надникне в бъдещето си. Опитват се да правят това само онези, които не смеят да погледнат към миналото си. — Той кимна. — И в твоя случай, като имам предвид твоето минало, за което ти ми разказа…

— Аз не съм случай, аз съм актриса! И какво, по дяволите, знаеш ти за моето минало?

— С удоволствие бих те изслушал.

— Естествено, че би ме изслушал. Нали по този начин вие, психиатрите, си изкарвате хляба? Като изслушвате всички тия сърцераздирателни разкази за момиченца от неблагополучни семейства, бити и изнасилвани, избягали от къщи и сваляли когото видят, само и само за да се разтоварят. — Тя се загледа в него, за да долови реакцията му. — Е, имам една новина за теб. Твоята вълнуваща теория за актрисите е пълен боклук. Нали искаше да разбереш откъде съм? Тукашна съм, от Северен Холивуд, ако искаш да знаеш. Родителите ми още са живи, къщата им е в Нортридж. Нито са се развеждали, нито, доколкото знам, са се карали някога сериозно, а идеята да се запиша в театралните курсове, след като завърших колежа „Ван Нюйс“, си беше чисто моя. От пет години насам сама си изкарвам прехраната. Това не значи, че от време на време не ми е тежко — нашият занаят е труден, човек трябва да се бори със зъби и нокти за всичко, което получава, особено труден, ако си нямаш майка театралка или хищен агент или продуцент, които да ти отварят вратите. Естествено, поебвам се, но такива са правилата на играта; от това не произтича, че съм курва…

— Холивуд е курва — каза Клейборн.

Джен се сепна и го попита намръщена:

— От къде на къде?

— Не разбираш ли? Това е синдромът на развлечението. Самият филм има курвенско поведение спрямо публиката. Начинът, по който той се рекламира, е своднически — ела да ме изнасилиш, да си направиш кефа, плати си и се забавлявай в тъмното, аз те приканвам да дадеш пълна свобода на най-дивите си фантазии за похотливост, убийство и мъст. Подмамвам те да се идентифицираш със садисти, социопати и извратени типове, предизвиквам те да дадеш воля на разрушителните си мечти. — Той се усмихна виновно. — Недей възприема думите ми погрешно. Не съм против развлеченията. Всички имаме нужда от катарзис, от временно бягство в един измислен свят. Тъкмо това получават зрителите и след приключването на прожекцията се връщат към действителността, щом излязат от киното. Но ако си от хората, които създават този измислен свят, ти оставаш в него, живееш с фантазии ден и нощ. Това е опасно, защото нямаш алтернативи. В края на краищата загубваш контакт, загубваш способността да се справяш с действителността. И ако засегне живота ти, това може да те унищожи.

— Кой си, че ме учиш как да живея, по дяволите?! — Джен стана рязко. — Може това да не е най-великото нещо на този свят, може аз да съм себична и глупава и накрая да си изпатя. Но знам какво върша. Ако искаш да се ровиш в алтернативите, иди да си приказваш с Кей.

— С коя Кей?

— С по-малката ми сестра. Тя е значително по-умна и по-хубава от мен — или поне беше, докато не навърши шестнайсет години. Тогава се втурна в реалния живот, на който ти толкова държиш. Реалният живот зашава в корема й, натикан в него от някакъв жребец. На седемнайсет години стана майка, на осемнайсет започна да гълта опиати и да живее с гаджето си и с бебето в една каравана. После момчето я заряза, отнеха й детето и го пратиха в сиропиталище. Тя изчезна и един господ знае къде е сега. Нашите какво ли не правиха, за да я издирят, но без полза. Може би ако й провърви, ще срещне някой психиатър, който ще й каже да не се тревожи, защото е постъпила точно както трябва, а не си е съсипала живота с правене на кариера.

Клейборн отмести стола си от масата.

— Стига си се самозалъгвала. Говориш така, като че ли това са единствените две възможности. Но между тях съществува едно огромно пространство и повечето хора съумяват да направят компромис и да живеят в него.

Джен го погледна гневно.

— А какво ще кажеш за себе си? Не си ли правил същото? Не си ли похабил сума години в учене, в робуване, лишавайки се от всичко, само и само да станеш това, което си днес?

— Точно така е — спокойно каза Клейборн. — Говоря ти всичко това, защото съм извървял този път. И сега се намирам в задънена улица. Нямам нито дом, нито семейство, нито личен живот. Не е много приятно да си работохолик. За мен е късно да се променям, но ти все още имаш възможност да избираш. Не я изтървавай.

Джен го слушаше и гневът й отслабваше. Може би е искрен, може би наистина вярва в това, което казва. Горкият, живее в болницата, денонощно си блъска главата над проблемите на цял куп луди, това сигурно е ужасно потискащо. Внезапно една мисъл проблесна в главата й: От колко ли време не е спал с жена?

В същото време усети, че я залива някаква топлина, която не можеше да си обясни напълно. Не ставаше дума за секс, нито просто за симпатия, а по-вероятно за някаква смесица от двете и, кой знае защо, това я правеше по-силна. Без да си дава сметка защо прави това, тя тръгна към него, протегна ръце и точно тогава…

Някой позвъни на вратата.

Тя се намръщи и тръгна към входната врата.

Кой ли…

Беше Рой Еймс.

Какво търси тук по това време?! Значи я ревнува; но дава ли му това правото да нахълтва така?

— Какво искаш? — каза тя.

Той се провря в стаята.

— Опитвах се да ти се обадя по телефона, но даваше заето.

Джен се ядоса още повече.

— Телефонът ми не е звънял цяла вечер.

Рой хвърли поглед към масичката.

— Виждам.

Джен проследи погледа му.

— Кони се обади на някого надвечер, преди да излезе. Сигурно не е затворила телефона.

— Явно — той кимна на Клейборн, — тъкмо вас търсех. Да тръгваме.

Клейборн стана от стола си.

— Къде ще ходим?

— В „Коронет“. Дрискол ме намери вкъщи. Хайде, ще идем с моята кола.

— Защо е това бързане?

Рой се обърна и тръгна към вратата.

— Някой е подпалил студиото.