Робърт Блох
Психо II (5)

Пет

„Давай, давай.“ В задната част на фургона имаше достатъчно място. Място, където да смъкне дрехите, прикриващи тялото, да разтвори безжизнените крака. Може би онази другата — сестра Барбара — беше обръсната на онова място, но тази не беше. Всъщност той бе пожелал другата още от мига, в който тръгна след нея между библиотечните рафтове, само че тогава нямаше време. Не успя дори да погледне, толкова бързо трябваше да действа. Тази тук беше стара, но пък сега имаше достатъчно време и ако си затвори очите, няма да вижда лицето й.

Стигаше му и това, което усещаше. Давай. Вдъхни живот на мъртвата. В позата на Майката Игуменка.

Мама.

Това беше кръвосмешение. Но той знаеше, че сестра Кюпъртайн не е негова майка. Или може би е тя? Не виждаше лицето й със затворени очи. Давай. По-силно, по-бързо, ето сега. Мамо… О, Господи, Господи, Господи.

Норман се търкулна настрана и седна. Потен, задъхан, но всичко беше минало, слава богу. Бог бе изпратил монахините да го избавят от злото. Христовата Невеста сега беше негова. Или не, това беше отдавна. Почти толкова отдавна колкото… Норманското нашествие.

Той се изкикоти тихичко в тъмнината, докато пипнешком навличаше чуждите непознати дрехи. Чудесна маскировка. Беше измамил сестра Кюпъртайн, беше ги измамил всичките, като си излезе, предрешен по този начин. Но нима нямаше опит в подобна роля? Целият свят е сцена… а през живота си човек играе много роли^[1].

Преди изпълняваше женски роли, а сега беше изпълнил мъжката. Мама непрекъснато му викаше женчо; вероятно си мислеше, че той дори не може да го вдигне. Е, сега вече знае по-добре, нали така, майко? Божията майка…

Силна гръмотевица заглуши смеха му и го накара да се опомни. А когато пак проблесна светкавица, Норман се ужаси от проснатото до себе си тяло. Той извърна очи и бързо придърпа черните поли върху неприлично разголените бедра.

Вече нямаше нужда от това. Сега трябваше да се отърве от него колкото е възможно по-скоро. Но как?

Той надникна над облегалките към предното стъкло, по което все така обилно се изливаше дъждът. Между шосето и дърветата имаше тясна канавка. Би могъл да скрие тялото там и да го покрие с храсти, но не задълго. Рано или късно, някой щеше да мине оттук и да го открие. Дали не можеше да го зарови…

Норман се обърна и зачака нова светкавица да освети задната част на фургона. Точно там бе намерил и лоста. Но нямаше лопата. Всъщност, глупаво бе да очаква, че монахините ще държат лопата отзад. Но не можеше и да копае в тази кал с голи ръце.

Внезапно Норман усети, че трепери и то не само от студ. Трябва да има някакъв друг начин. О, божичко, трябва…

Той се премести напред към кабината на фургона и нещо до него издрънча. Протегна ръка и напипа някаква метална кутия. Когато я приближи към очите си да прочете етикета, усети, че тежи и отвътре се чу плискане на течност. Преди да успее да прочете, носът му подсказа какво има в нея.

Бензин. Един галон за непредвидени случаи.

Това щеше да разреши проблема. Изгори тялото, изгори фургона. Така ще скриеш всички следи.

Идеалното решение на въпроса. Търси и ще намериш. Норман заопипва пода на колата, с надежда да намери кибрит.

Пак се разтрепери. Не намери кибрит. Нямаше кибрит. Никъде нямаше дори една клечица. А и защо пък трябваше да има? При нормални обстоятелства човек няма нужда нито от кибрит, нито от лопата. А може би го държаха в жабката…

Той се добра с пъшкане до седалката на шофьора и дръпна правоъгълния капак на таблото. Започна да опипва съдържанието на жабката: празна кутия от книжни салфетки, пътна карта, малка отвертка, документите на колата, джобно фенерче, но никакъв кибрит.

Няма кибрит. Сега си намери майстора.

Норман остана на мястото си вцепенен, заслушан в гласовете, които заекваха, викаха, увещаваха.

Заекващият глас беше неговият. Помогнете ми… моля ви! О, няма ли кой да ми помогне!

Увещаващият глас му напомняше този на доктор Клейборн. Успокой се. Но помни, че аз не мога да го направя вместо теб. В крайна сметка, трябва да се научиш да разчиташ на себе си.

Кресливият изобщо не беше глас, а шуртенето на дъжда по покрива на кабината.

Да, доктор Клейборн беше прав. В края на краищата, наистина трябваше сам да си помогне. Нямаше да стигне далеч, ако тръгнеше в този дъжд. Трябваше да остане във фургона. Единственият начин, по който можеше да си помогне сега, бе да спре да трепери. За онова, което му предстоеше да извърши, трябваха здрави нерви, а не треперещи ръце.

Спомни си, че отзад бе видял някакво одеяло, метнато върху резервната гума в десния ъгъл на фургона. Норман се обърна и пак си проправи път назад в тъмното, като заобиколи онова нещо, проснато там — това майка му ли беше, или монахинята — което безмълвно се взираше нагоре измежду сенките. Интересно защо не можеше да понесе мисълта да го докосне и даже да го погледне отново.

Все пак го видя, макар и за миг, когато светкавицата блесна и освети зловещата глава, подобно на ореол. „Света Майко!“

Със затворени очи той посегна към одеялото, издърпа го от гумата и го постла с възможно най-голяма бързина. Когато ги отвори, неподвижната купчина не се виждаше. Той грижливо подпъхна краищата на одеялото и огледа резултата от работата си. Не се разбираше какво има отдолу; никой нямаше да разбере. А ако някой се опита…

Ръката на Норман напипа лоста точно зад седалката, където одеве го беше захвърлил. Когато пропълзя обратно в кабината, го взе със себе си и го пусна между краката си. Поне с това разполагаше — със средство за защита, в случай на нужда.

Но нямаше да му се наложи, ако бъдеше внимателен. Сега ръцете му не трепереха и той можеше да шофира. Точно това трябваше да направи сега. Да потегли, да се махне оттук.

Завъртя стартера и моторът изръмжа. Внимателно върна фургона обратно на пътя, като първо караше между дърветата, после излезе от гората на някакво сечище. Самият факт, че управлява колата, му носеше увереност. Щом имаше власт над колата, значи имаше власт и над себе си. А човек, който се владее, има власт над бъдещето. Оставаше само да реши какво да предприеме по-нататък.

Някъде по пътя щеше да намери магазин или бензиностанция. Там щеше да намери кибрит.

Само че вероятността да попадне на такова място, което да работи по това време и на този обиколен път, беше нищожна. Шансовете му бяха по-големи на главното шосе. Норман стигна до едно разширение на пътя, обърна колата и потегли обратно към разклона.

Щом стигна до широкото шосе, съвсем се успокои. По-хубавият път означаваше и по-добри перспективи. Или поне така си мислеше, докато широкият ръкав на дрехата му не заплющя по кормилото. Той огледа облеклото си и се намръщи.

В болницата именно дрехите го бяха спасили. Докато премине през фоайето и излезе от сградата, никой не му бе обърнал внимание.

Сега монашеските одеяния бяха неговото проклятие. Не можеше да се надява да влезе в някой провинциален магазин и да не го забележат. На такова място дори и сестра Барбара би предизвикала любопитството на околните. А спирането в бензиностанция беше също толкова опасно.

Той веднага си представи какво би се случило. Дъждовна неделна вечер, без много работа. Бащата е оставил синчето му да обслужва случайните пътници, а той самият чете някаква смешна книжка и слуша радио. Момчето изругава, понеже навън се чува клаксон и се налага да излезе в дъжда. Исусе, та това е някаква монахиня! При това не иска бензин… а кибрит. По дяволите, за какво й е притрябвал кибрит? Тук нещо не е наред. Ей, тате, защо не излезеш да провериш…

Картината се изгуби и той пак се взря в ръкава си по-спокойно сега. Продължавай да мислиш, продължавай да караш. Но накъде? Къде би могъл да отиде облечен така?

Иди в манастир.

Това го бе казал Хамлет.

Но Хамлет беше луд.

Този път води към лудостта. Какво друго му оставаше? Не можеше да съблече тези дрехи. Синята болнична униформа, която носеше под тях би го издала, където и да отидеше. Трябваше да избира; или избягал пациент от лудницата, или монахиня. Да, кибритът му трябваше, но преди всичко се нуждаеше от най-обикновени дрехи. Дрехите правят човека.

Гръмотевиците го разтърсваха, плашеха го, надсмиваха му се. Божият глас. Но Бог не би му се надсмивал, не бе възможно да се отнася така към него сега, след като го бе измъкнал от всички досегашни опасности. Бог ще се погрижи. Ще му даде знак.

Тогава проблесна светкавицата. Само за миг, но той бе достатъчен на Норман да различи човека, прислонил се под едно самотно дърво отстрани на пътя, който държеше табела с една-единствена дума, надраскана с груби печатни букви.

Бог му беше изпратил знак и на него пишеше „Феървейл.“