В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (9)

III

Барън стоеше на стълбите пред „На хвърлей камък“ и се взираше замислено към пристанището. В това време Лайла се приближи с цилиндър и карта под мишница. Тя проследи погледа на съдържателя и над покривите различи останките от пожара — призрачни очертания на валма дим на фона на облачната нощ.

В началото Барън се престори, че не я забелязва. И как да го вини! За последно я беше видял преди почти година и тогава я изрита заради грабеж — не от него, разбира се, от посетител — и тя си тръгна сърдито, проклинайки и него, и малката му пивница.

— Накъде си хукнала тогаз? — бе изтътнал той след нея като гръмотевична буря. Дотогава не го беше чувала да повишава толкова глас.

— Да си потърся приключение — бе подвикнала Лайла, без да погледне назад.

А ето я сега, тътреше ботуши по уличните павета. Той пък си дърпаше от пурата. Без да вдига очи, рече:

— Толкоз бързо ли се върна?

Лайла изкачи стълбите и се прислони до вратата на пивницата.

— Намери ли си вече приключение? Или то те намери?

Девойката не отговори. Чуваше звъна на чашите вътре и бръщолевенето на пияниците, впиянчващи се още повече с всяка чаша. Мразеше тази гюрултия, мразеше като цяло повечето кръчми, но не и „На хвърлей камък“. Другите я отблъскваха, отвращаваха я, но тази тук я привличаше като гравитация — постоянно и непрестанно привличане. Дори и да не възнамеряваше, пак някак все се оказваше тук. Колко ли пъти предишната година неусетно бе стигала обратно до тези стъпала? Колко ли пъти аха и да влезе вътре? Не че Барън трябваше да узнава за това. Лайла го погледа как отмята глава и се взира в небето, все едно там ще види нещо друго освен облаци.

— Какво стана с „Морския крал“? — попита той.

— Изгоря — непокорна гордост изпърха в гърдите й, когато съдържателят се ококори леко от изненада. Лайла обичаше да изненадва Барън. Не беше лесна работа.

— Така значи, а? — попита той безгрижно.

— Знаеш как стават тия работи — сви рамене Лайла. — Старото дърво тъй лесно прихваща.

Барън я изгледа продължително, сетне издиша голям облак дим.

— Пауъл е трябвало да внимава повече с тая бригантина.

— Аха — отвърна девойката. Заигра се с периферията на цилиндъра.

— Миришеш на дим.

— Трябва да си наема стая… — думите й пресядаха.

— Странна работа — Барън дръпна отново от пурата. — Съвсем ясно си спомням че ми заръча да си взема пивницата и многото й — макар и скромни — стаички и да си напъхам всяка една поотделно в…

— Животът се мени — Лайла му взе пурата от устата и също си дръпна.

Той я огледа на светлината на уличната лампа.

— Добре ли си?

Тя изучаваше дима, който се стелеше от устните й.

— Винаги съм добре.

Върна му пурата и изрови сребърния часовник от джоба на жилетката си. Беше топъл и гладък; тя не знаеше защо толкова много й харесва, но си беше така. Навярно защото й даваше избор. Лишаването от него беше въпрос на избор. Също и задържането му. А нищо чудно изборът да бе започнал като случайност, но вече имаше определен смисъл. Може да го беше запазила с причина. Или просто за тази цел. Подаде го на Барън.

— Това ще ми купи ли няколко нощи?

Собственикът на „На хвърлей камък“ огледа часовника отдалече. После се пресегна и сви пръстите на Лайла около него.

— Задръж го — подхвърли небрежно. — Бива те да носиш парици, знам.

Девойката пъхна дрънкулката обратно в джоба си, благодарна за тежестта й, понеже осъзна, че се налага пак да започне отначало. Беше гола и боса. Е, не съвсем: имаше си цилиндър, карта за някъде — или за никъде — и няколко ножа, пистолет, шепа монети и сребърен часовник.

Барън бутна вратата, но когато Лайла понечи да влезе вътре, той й прегради пътя.

— Тук паричковци нямаме. Ясно, нали?

Тя кимна сковано.

— Няма да се задържа — отвърна. — Просто докато се разсее димът.

Отвъд прага се разнесе звън на строшено стъкло и Барън въздъхна; влезе, като подвикна през рамо:

— Добре завърнала се.

Лайла въздъхна и вдигна поглед нагоре — не към нощното небе, а към горните етажи на мърлявата пивничка. Хич не приличаше на пиратски кораб, дом на свободата и приключенията.

Само докато се разсее димът, повтори наум.

Може и да не беше толкова зле. В крайна сметка, не се беше върнала в „На хвърлей камък“ с подвита между краката опашка. Криеше се. Търсен престъпник беше. Усмихна се на иронията на положението.

Лист хартия пърхаше на стълб до вратата. Констабълът й показа същия плакат, тя се усмихна по-широко при вида на силуета с широкополата шапка и маска, взиращ се в нея изпод думата ТЪРСИ СЕ. „Крадецът — сянка“, така я наричаха. Бяха я нарисували дори по-висока и слаба, отколкото в действителността — източена като зъл дух, издокарана в черно и страховита. Като излязла от приказките. И легендите.

Лайла смигна на сенките, преди да влезе в пивницата.