В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (49)

V

Кел изрече:

— Остави ме да мина.

Холанд само вдигна вежда.

— Моля те — опита пак Кел. — Мога да сложа край.

— Можеш ли? — предизвика го Холанд. — Съмнявам се дали куражът ще ти стигне… — стрелна с поглед ръката на Кел и тъмната магия, увита около нея. — Предупредих те, магията не разбира от равновесие. Важно е превъзходството. Или ти я контролираш, или тя те контролира.

— Все още я контролирам — заяви Кел през стиснати зъби.

— Не — възрази Холанд. — Нищо подобно. Пуснеш ли веднъж магията вътре, вече си изгубил.

Сърцето на младия антари се сви.

— Не искам да се бия с теб, Холанд.

— Нямаш избор — белият антари носеше пръстен с остър връх на едната си ръка и сега го използва да направи разрез на дланта си. По улицата покапа кръв. Той каза тихо: — Ас исера. Замръзни.

Тъмните капки цопнаха на земята и се превърнаха в черен лед, който се стрелна през плочника. Кел се опита да отстъпи, но ледът се движеше твърде бързо и след секунди младежът вече стоеше върху него и се бореше за равновесие.

— Знаеш ли какво те прави слаб? — попита Холанд. — Никога не ти се е налагало да бъдеш силен. Никога не се е налагало да опитваш. Не ти е било нужно да се биеш. И определено никога — за живота си. Но тази нощ това се променя, Кел. Тази нощ, ако не се биеш, ти ще умреш. И ако…

Кел не го изчака да довърши. Внезапен порив на вятъра връхлетя напред и едва не събори младежа на леда, докато се завихряше към Холанд. Обкръжи белия антари и го скри от поглед. Вятърът свиреше, но през воя му Кел чуваше басов и зловещ звук. После осъзна, че е смях.

Холанд се смееше.

Миг по-късно окървавената ръка на Холанд се появи отново, раздели пелената на циклона, самият Холанд излезе от него, а колоната от вятър се срути околовръст.

— Въздухът не може да бъде заострен — порица той противника си. — Не може да наранява. Не може да убива. Следва да си подбираш стихиите с повече внимание. Виж сега!

Холанд се задвижи с такава гладка елегантност, че беше трудно да се проследят движенията му, камо ли да си в крак с него. С едно плавно движение падна на коляно, докосна земята и рече „ас стено“.

Разтроши се.

Калдъръмът под ръката му се разби на дузина заострени парчета и при изправянето му те полетяха заедно с него и увиснаха във въздуха, както бе станало с гвоздеите в онази уличка. Той врътна ръка и късовете се понесоха стремително към Кел. Камъкът в дланта му завибрира предупредително, а той едва смогна да вдигне ръка с грейналия в нея талисман и да отвърне:

— Спри!

Димът се изля пред него и улови остриетата в полет, като ги строши на прах. През Кел заедно с командата се изстреля енергия, последвана незабавно от нещо по-мрачно и по-студено. При тази вълна той изпъшка. Усещаше магията да се катери над кожата му и под нея и й нареди да спре, блъсна я назад с цялата си мощ, докато димът се разсейваше.

Холанд заклати глава.

— Давай, Кел. Използвай камъка. Ще те погълне по-бързо, но пък току-виж победиш.

Кел изруга под нос и призова друг циклон, този път — пред себе си. Щракна с пръстите на ръката, на която нямаше камък. В шепата му се появи огън и когато се допря до въздушния вихър, прихвана и обви вихрушката в пламъци. Огненият циклон изпепели земята и стопи леда. Докато нападаше Холанд, той — от своя страна — вдигна ръка и призова земята да се вдигне като щит, а сетне — в мига, щом пламъкът угасна — прати каменната стена да връхлети Кел. Кел вдигна ръце в борба да овладее камъните и твърде късно осъзна, че са пратени само за отвличане на вниманието му от извисилата се водна вълна, която го удари откъм гърба.

Речният изблик събори Кел на четири крака, той не успя да се изправи, тя го заля и се уви около него. След секунди младият антари вече се намираше в капана на вълната, мъчеше се да си поеме въздух, преди да го е погълнала изцяло. Бореше се, прикован от силата на водата.

— Астрид те иска жив — напомни Холанд, вадейки извит нож изпод наметалото си. — Настоя за това… — свободната му ръка се сви в юмрук, а водата се стегна и изкара въздуха от дробовете на Кел. — Но положително ще разбере, че за да се сдобия с камъка не съм имал друг избор, освен да те убия.

Холанд закрачи към противника си с премерени стъпки по заледената земя, извитото острие висеше отпуснато покрай хълбока му, а Кел се гърчеше и си блъскаше ума в търсене на нещо, каквото и да е, което да използва. Посегна към ножа в хватката на Холанд, но металът беше омагьосан и дори не трепна. Въздухът на младежа свършваше, а белият антари почти го беше връхлетял. И в този миг през вълната от вода видя неясен образ на корабни товари, купчина дъски и колци, и тъмния метал на вериги, навити върху стълбове по моста.

Кел сви пръсти, най-близката връзка вериги полетя напред и се уви около китката на Холанд, като развали фокуса му. Водата изгуби форма и се разпадна, жертвата й се просна по лице на земята, прогизнал до кости и давещ се за въздух. Холанд още се опитваше да се освободи; Кел си даваше сметка, че не може да си позволи колебание. Около краката и кръста на магьосника се уви още един наръч вериги, свалени от друг прът. Белият антари понечи да запрати закривения нож, но трети чифт вериги прихвана ръката му и я притисна към тялото. Нямаше да го удържат, не и задълго. С магия Кел изтръгна метален прът от настилката на пристана и го запрати във въздуха, за да увисне на около фут зад Холанд.

— Не мога да ти позволя да победиш — подвикна му младежът.

— Тогава най-добре ме убий — изръмжа Холанд. — В противен случай, няма да има край.

Кел извади ножа изпод мишницата си и го вдигна като за удар.

— Ще се наложи повечко да се постараеш — присмя се белият антари, щом ръката на Кел застина, понеже костите му се оказаха застопорени на място от волята на противника му. Точно на това се надяваше младежът. В мига, щом фокусът на Холанд се съсредоточи в ножа, Кел го нападна, но не отпред, а изотзад, като заповяда на металния прът да полети с цялата си мощ.

Той се стрелна през въздуха и улучи целта, ръгна Холанд в гърба с достатъчно сила да проникне през наметалото, през кожата и костите. Щръкна през гърдите на антари, металът и кръвта скриваха душевния печат около сърцето му. Сребърният диск на брошката му се счупи и падна, а късото наметало се смъкна от раменете му, когато рухна с омекнали колене.

Холанд тупна на влажната улица, а Кел се изправи с олюляване. Обзе го ужасна тъга, докато крачеше към тялото на белия антари. Бяха само двамина от вида си, измираща порода хора. Сега бе останал самичък. А скоро нямаше да има нито един. Вероятно така бе и редно да бъде. Така трябваше да бъде.

Кел хвана здраво окървавения метален прът и го извади от гърдите на Холанд. Захвърли го встрани — глухото му издрънчаване върху плочника прозвуча като пресекващо сърцебиене. Младежът коленичи до поваления си противник, под който започваше да се събира локва кръв. Провери за пулс и го напипа, но беше плитък и неравен.

— Съжалявам — каза му Кел.

Беше глупаво и безполезно твърдение, но острието на гнева му се бе притъпило и сега тъга, страх и загуба се сливаха във всеобхватна болка, която, струваше му се, никога няма да отърси. Бръкна под ризата на антари и напипа амулета от Белия Лондон на връв на шията му.

Холанд знаеше. Бе забелязал предстоящото нападение, но не го спря. В мига преди металният прът да го удари откъм гърба, той спря да се бори. Продължи само секунда — едно поемане на дъх — но стигаше да даде на Кел предимство, да му се разкрие. И в отрязъка от време, след като металът прониза тялото на белия магьосник и преди той да падне, на лицето му не се изписа нито гняв, нито болка. А облекчение.

Кел скъса връвта и се изправи, но не можеше да се застави да остави събрата си тук, насред улицата. Прехвърли поглед от амулета към очакващата го стена и изправи омекналото тяло на Холанд на крака.