В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (35)

II

Кел и Лайла успяха да стигнат до пристанището, невидими за минувачите. Но не само невидими. Недоловими. Точно както пепелта мина през тях при съсипаната странноприемница и ръката на Кел — през рамото на Лайла, същото ставаше и с хората по улиците. Нито ги усещаха, нито ги чуваха. Все едно те двамата под воала не представляваха част от света около тях. Сякаш съществуваха извън него. И точно както светът не можеше да ги докосне, така и те не можеха да го пипнат. Когато Лайла несъзнателно се опита да прибере една ябълка от каруца, ръката й мина през плода точно както и плодът — през дланта й. Бяха като призраци в оживения град.

Тази магия беше силна — дори за напращелия от мощ Лондон. Енергията на камъка пулсираше през Кел и се преплиташе с неговата собствена като второ сърцебиене. Гласче в главата му го предупреждаваше за чуждата магия, протекла във вените му, но той го изтласка от мислите си. За първи път, откакто бе ранен, не се чувстваше замаян и слаб. Вкопчил се в силата толкова, колкото и в самия камък, той водеше Лайла към пристанището.

Откакто напуснаха останките на странноприемницата, тя крачеше притихнала и държеше Кел с една ръка, а с другата — часовника. Най-сетне заговори с тих и измъчен глас. Както си вървяха редом, отбеляза:

— Преди да си помислиш, че аз и Барън сме били рода, ще ти кажа: не, не бяхме. Не ми беше семейство. Не истинско… — Лайла го изрече безразлично и студено, но ако се съди как стискаше зъби и триеше очи (когато си мислеше, че Кел не гледа), ставаше ясно, че историята е друга. Младежът обаче не я уличи в лъжа.

— Ти имаш ли си? — попита той, като си спомни горчивите й забележки за положението му в кралския род. — Семейство, имах предвид.

Лайла поклати глава.

— Мама умря, когато навърших десет.

— Нямаш ли баща?

Тя се засмя тихо и невесело.

— Баща ми… — Изплю го като ругатня. — Последния път, когато го видях, той се опита да ме продаде, та да си плати сметките.

— Много съжалявам — рече Кел.

— Недей — отвърна Лайла с усмивка, по-остра от нож. — Прерязах му гърлото, преди да успее да си свали колана…

Младият магьосник се вцепени.

— Бях на петнайсет — продължи спокойно тя. — Помня, че се чудех колко много е кръвта и как не спира да бълва от него…

— За първи път ли уби тогава? — поинтересува се Кел.

— Така си е. — Усмивката й се изкриви. — Но, предполагам, хубавото на убиването е, че с времето става все по-лесно.

Кел сбърчи вежди.

— Не би трябвало.

Лайла го стрелна с поглед:

— А ти убивал ли си някога?

Той се намръщи още повече:

— Да.

— И?

— И какво? — запъна се той.

Очакваше тя да го попита кого или къде, или кога, или как. Но не това беше въпросът. Попита „защо“.

— Защото нямах избор.

— Хареса ли ти?

— Не, разбира се.

— На мен ми се понрави… — в признанието на Лайла се долавяше горчива нотка. — Така де, кръвта не ми хареса, нито гъргоренето, което издаваше, като умря, нито как изглеждаше тялото, като се приключи. Празно. Но в мига, когато реших да го сторя и после, след като ножът се заби и знаех, че съм свършила работа, усетих… — тя потърси нужната дума, — усетих сила… — вгледа се в Кел и попита искрено: — Така ли се усеща магията?

Може би в Белия Лондон, помисли си той, където силата се върти като нож — оръжие, използвано срещу застаналите на пътя ти.

— Не — отвърна той. — Това не е магия, Лайла. Просто е убийство. Магията е… — млъкна, отвлечен от най-близката новинарска дъска, която внезапно бе потъмняла.

Черните дъски за обяви, прикачени за осветителните стълбове и пред магазините навсякъде из града, потъмняваха. Кел забави крачка. Цяла сутрин от двореца бяха излъчвали обяви за празненствата на Рай, повтаряше се програмата за деня — и седмицата — на паради и пиршества, фестивали и танци. Когато дъските се изпразниха, първоначално Кел предположи, че просто отгоре сменят текста. Но след това на всичките се появи едно и също притеснително съобщение. Само една дума:

ИЗЧЕЗНАЛ

Буквите проблясваха, ярки и бели на най-горния ред на всяка дъска, а под тях имаше рисунка на Кел. Рижа коса и черно око, както и палто със сребърни копчета. Образът леко помръдна, но не се усмихна, само се взираше в света отвъд. Втора дума се изписа под портрета му:

НАГРАДА

Санкт!

Кел се закова на място и, изостанала с половин крачка, Лайла се блъсна в него.

— Какво има? — попита тя и бутна ръката му. След това и тя видя съобщението. — О…

Старец спря на няколко крачки от тях да прочете дъската, без да има представа, че „изчезналият“ стои до рамото му. Под трепкащото изображение на лицето на Кел се изрисува празен тебеширен кръг. Инструкциите до него гласяха:

Ако го видите, натиснете тук.

Кел изруга под нос. Достатъчно неприятно беше Холанд да е по петите му, а сега и целият град щеше да е нащрек. Двамата с Лайла не можеха да останат невидими до безкрайност. Нямаше да е в състояние да вдигне талисмана, да не говорим да го използва, докато се намират под воала.

— Хайде — Кел ускори крачка и повлече Лайла след себе си на път към пристанището. Навсякъде около тях лицето му ги гледаше от дъските и се мръщеше леко.

Стигнаха до дюкяна на Флечър. Вратата се оказа затворена и заключена, а на нея висеше малка табела с надпис „РЕНАЧИ“. Отсъствам.

— Ще го чакаме ли? — попита Лайла.

— Не тук отвън — отряза Кел.

Вратата беше снабдена с три различни ключалки и най-вероятно — омагьосана, но те нямаха нужда да си отключват. Просто минаха направо през дървенията, както бяха прекрачили през поне половин дузина души на улицата.

Щом се озоваха на безопасно място вътре в дюкяна, Кел пожела магията да свали воала. Тя отново го послуша и се подчини без възражения, а самият воал изтъня и сетне се разтвори напълно. Убеждение, промърмори той, докато заклинанието се вдигаше от раменете му и помещението около него се връщаше на ясен фокус. Холанд беше прав. Важно беше да дърпаш юздите. И Кел го правеше.

Лайла се огледа и се обърна с лице към него.

— Кел — начена внимателно.

— Какво?

— Пусни камъка.

Той се намръщи, погледна към талисмана в ръката си и затаи дъх. Вените на вътрешната страна на китката му бяха почернели — толкова тъмни, че изпъкваха като мастило на фона на плътта му и се очертаваха нагоре до лакътя. Силата, която бе усетил да пулсира през тялото му, наистина беше препускала по вените и бе боядисвала кръвта му в черно. Дълбоко съсредоточен върху възобновената си свежест и самото заклинание — да остане скрит, не бе усетил… не бе поискал да усети… как топлината на магията се разпространява нагоре по ръката му като отрова. Но би трябвало да е забелязал, следвало е да забележи — там беше въпросът. Той не беше глупак. Знаеше колко опасен е камъкът и въпреки това дори сега, когато гледаше право в почернелите си вени, опасността му се струваше странно далечна. Настойчиво спокойствие се плискаше във вените му, точно следвайки пулсациите на магията и му подсказваше, че всичко ще е наред, стига да не спира да държи…

В стълба до главата му се заби нож и помещението се върна на фокус.

— Да не си оглушал? — изръмжа Лайла и извади нов нож. — Казах да го оставиш веднага.

Преди спокойствието да успее отново да го обземе, Кел си заповяда да пусне камъка. В началото пръстите му останаха свити около талисмана, докато топлината — и подир нея нещо като вцепенение — се лееха през него. Той вдигна празната си, светла ръка към почернялата си китка, стисна я здраво, и напъна съпротивляващите се пръсти да се разтворят, за да освободят камъка.

Най-сетне, колебливо, те го направиха.

Камъчето се изтърколи от хватката му и коленете на Кел незабавно поддадоха. Зинал за въздух, той се хвана за ръба на една маса, пред очите му се спусна чернота и помещението се залюля. Не беше усетил камъкът да смуче енергията му, но сега, лишен от него, все едно някой бе угасил огъня му. Светът изстина.

Талисманът сияеше на дървения под, оцапан с малко кръв по назъбения ръб — Кел го беше стискал твърде силно. Дори в разгара на последиците, младежът се нуждаеше и от последната капка воля, за да не го вдигне пак. Разтреперан и вкочанен, той все пак копнееше за камъчето. Хора из бардаците и здрачните ъгълчета на Лондон си умираха за такава омая, ала Кел никога не се бе превръщал в един от тях, никога не бе копнял за сурова сила. Не бе имал нужда. Магията не представляваше нещо, за което ламти — той просто я притежаваше. Но сега вените му бяха изпразнени и изгладнели за нея.

Преди да успее да загуби битката за контрола си, Лайла коленичи до камъка и посегна към него с думите:

— Хитра малка гадорийка…

— Недей — изхриптя Кел, но тя вече бе използвала кърпичката си да го вдигне.

— Все у някой трябва да бъде — отсече Лайла и пъхна талисмана в джоба си. — И се обзалагам, че в момента аз съм по-добрият избор.

Кел продължи да стиска масата, докато магията се оттегляше, а вените в ръката му изсветляваха лека-полека.

— Още ли си тук? — попита момичето.

Той преглътна, кимна и се надигна. Камъкът беше отрова и се налагаше да се отърват от него.

— Добре съм.

Лайла вдигна вежда.

— Да. Самото въплъщение на здравето.

Кел въздъхна и се просна в едно кресло. На пристанището отвън празненствата бяха в разгара си. Фойерверки подчертаваха музиката и ликуването, шумът беше приглушен — но съвсем малко — от стените на магазинчето.

— Какъв е той? — попита Лайла, загледана в една витрина. — Принцът.

— Рай ли? — Кел прокара пръсти през косата си. — Ами… чаровен и разглезен, щедър и вятърничав и обича да си угажда. Готов е да флиртува и с по-хубавко тапицирано кресло и никога не взема нещата на сериозно.

— Забърква ли се в толкова неприятности, колкото и ти?

Кел се ухили леко:

— О, в много повече. Ако щеш вярвай, аз съм отговорният брат.

— Но двамата сте близки.

Усмивката на антари угасна и той кимна кратко.

— Да. Кралят и кралицата може да не са ми родители, но Рай ми е брат. Готов съм да умра за него. Бих убил за него. И съм го правил.

— Я виж ти! — възкликна Лайла, която се възхищаваше на една шапка. — Разкажи ми.

— Не е приятна история — отвърна Кел и се наведе напред.

— Е, сега още повече искам да я чуя.

Той премери крадлата с поглед и въздъхна, загледан в дланите си.

— Отвлякоха Рай, когато беше на тринайсет. По време на похищението играехме някаква глупава игра в околностите на двореца. Като познавам Рай, възможно е първоначално да е тръгнал доброволно. Като малък беше прекомерно доверчив.

Лайла остави шапката настрани.

— Какво стана?

— Червеният Лондон е хубаво място — натърти Кел. — Властниците тук са добри и справедливи и повечето поданици са щастливи. Но аз съм ходил и в трите Лондона и ще кажа едно: в нито една версия не липсват страдания под една или друга форма.

Той се замисли за изобилието, за бляскавите съкровища и как ли изглеждат на лишените от тях. Онези, лишени от силата си за престъпления, и тези, които не са благословени с нея поначало. Кел не можеше да не се пита какво ли би станало с Рай Мареш, ако не беше член на кралското семейство. Къде ли щеше да се намира? Но, разбира се, Рай щеше да преживява дори и само благодарение на чара и усмивката си. Щеше да намери изход от всяко положение.

— Светът ми е пропит от магия — обясни Кел. — Надареният обира плодовете, а кралското семейство би искало да вярва, че благоденстват и не така облагодетелстваните, че кралската щедрост и грижа се простират върху всички граждани… — погледна Лайла в очите. — Но аз съм виждал и по-тъмните части на този град. В твоя свят магията е рядкост. В моя липсата й е също такава странност. Често гледат отвисоко лишените от този дар, смятат ги за недостойни и се отнасят с тях зле заради недостатъка им. Хората тук вярват, че магията избира пътя си. Щом тя е отсъдила, то могат и те. Авен есен, така го наричат. Божествено равновесие.

Само че по тази логика магията беше избрала Кел, а той не го вярваше. Вместо него всеки би могъл също толкова лесно да се пробуди или роди с белега на антари и да бъде отгледан в пищния разкош на червения дворец.

— Живеем ярко — каза Кел. — За добро или лошо, градът ни кипи от живот. От светлина. И там, където има светлина… Така де. Преди няколко години започна да се формира групировка, наречена Сенките. Половин дузина мъже и жени — някои дарени със сила, други без такава — според които градът изгаряше енергията си твърде ярко и твърде безгрижно, хабеше я. Според тях Рай не беше просто момче, а символ на всичко погрешно. Затова и го отвлякоха. По-късно научих, че възнамерявали да окачат трупа му на дворцовите порти. Благодаря се на светците, задето Сенките така и не получиха тази възможност… Бях на четиринайсет, когато това се случи — с година по-голям от Рай — и все още овладявах силите си. Щом кралят и кралицата научиха за похищението на сина им, пратиха кралската гвардия навред из града. На всеки градски площад и в частните домове новинарските дъски до една сияеха с настоятелната молба да се намери похитеният принц. Но аз знаех, че никой няма да го открие. Знаех го с костите и с кръвта си. Отидох в покоите на Рай — помня колко празен беше дворецът без всички гвардейци, наизлезли да го търсят — и открих първата вещ, за която бях сигурен, че наистина е негова: малко дървено конче, беше го издялал сам — не по-голямо от дланта ми. С помощта на талисмани бях отварял и преди врати, но никога такава, никога до човек, а не до място. Но на антари съществува дума за „търсене“ и се надявах да подейства. Налагаше се. И наистина стана! Стената на стаята му се отвори към трюм на кораб. В него намерих Рай. И не дишаше.

Лайла изпусна със съскане въздух през стиснатите си зъби, но не го прекъсна.

— Бях научил кръвните команди за много неща — продължи Кел. — Ас атера. За растеж. Ас пайрата. За горене. Ас илюмаи. За светлина. Ас траварс. За пътуване. Ас оренси. За отваряне. Ас анаси. За разпръскване. Ас хасари. За лекуване. Опитах се да го излекувам. Порязах си ръката, притиснах я към гърдите на Рай, и изрекох думите. Нищо не се получи… — Кел никога нямаше да забрави образа на принца, проснат на мокрото дъно блед и неподвижен. Беше един от малкото пъти в живота му, когато се бе почувствал нищожен.

— Не знаех какво да правя — продължи Кел. — Реших, че вероятно не съм използвал достатъчно кръв. Прерязах си вените…

Под нетрепващия поглед на Лайла сведе очи към ръцете си и ги завъртя с вътрешната страна нагоре. Загледа се в едва видимите белези.

— Помня как бях коленичил над Рай, тъпа болка се разпростираше нагоре по ръцете ми, а аз притисках длани към него и повтарях думите нескончаемо, до безкрай. Ас хасари. Ас хасари. Ас хасари. Тогава не осъзнавах, че лечебното заклинание — дори кръвна заповед — отнема време. Всъщност, тя вече действаше, още след първото произнасяне. Няколко секунди по-късно Рай се пробуди… — Кел се усмихна тъжно. — Погледна нагоре, видя ме приведен и кървящ, и първото, което каза, не беше „Какво е станало“ или „Къде сме“. Докосна кръвта ми на гърдите си и попита: „Твоя ли е? Всичката ли е твоя?“, аз кимнах, а той избухна в сълзи. Отведох го у дома.

Най-после младежът успя да погледне Лайла в очите — беше се ококорила.

— А какво стана със Сенките? — попита тя, разбрала, че историята свършва тук. — Онези, похитителите му? Били ли са на кораба? Върна ли се за тях? Гвардейци ли прати?

— Точно така стана — потвърди Кел. — Кралят и кралицата проследиха всеки един член на Сенките. И Рай ги помилва всичките.

— Какво? — зяпна Лайла. — След като са се опитали да го убият?

— В това е силата на брат ми. Инатлив е и в последно време мисли с всички други части на тялото си, но не и с главата — но е добър принц. Притежава качество, което липсва на мнозина — емпатия. Прости на похитителите си. Разбираше подбудите им и съчувстваше на страданията им. А и беше убеден, че, покаже ли милост, няма да се опитат да го наранят отново… — Кел сведе поглед към пода. — Аз пък се погрижих да нямат възможност да повторят.

Лайла свъси вежди, осъзнавайки какво й е споделил.

— Нали каза…

— Казах, че Рай им е простил — Кел се изправи на крака. — Аз не споделях мнението му.

Лайла се взираше в него не с шок или ужас, а с определено уважение. Антари размърда рамене и си приглади палтото.

— Май е най-добре да започнем търсенето.

Девойката примигна няколко пъти, явно имаше желание да попита още нещо, но Кел даде ясно да се разбере, че за него разговорът е затворена страница. Накрая тя се осведоми:

— Какво точно търсим?

Кел огледа претъпканите лавици, препълнените витрини и шкафове.

— Бял топ.