В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (12)

III

Бичът изплющя силно и раздвоеният му край разцепи кожата на гърба на момчето. То не изпищя — както на Атос му се искаше — но през стиснатите му зъби все пак излетя измъчено стенание.

Момчето беше приковано към квадратна метална рамка като пеперуда, с широко разперени ръце и китки — вързани към двете вертикални пръчки, образуващи страниците на квадрата. Главата му беше провесена напред, по сгърченото му лице се стичаха пот и кръв и капеха от брадичката му.

Момчето беше на шестнайсет и не се поклони.

Обкръжени от празнооките си войници, Атос и Астрид бяха яздили през улиците на Белия Лондон на белезникавите си коне, наслаждаваха се на страха в очите на поданиците си и заедно с това на покорството им. Всички коленичеха на паважа. Прекланяха ниско глава.

Но едно момче — в последствие Атос научи, че името му било Белок; дума, изкашляна през окървавени устни — просто стоеше, едва привело глава. Тълпата се беше обърнала да го гледа, а вътрешностите на зяпачите се връзваха на възел — шок, да, но под него — почуда, граничеща с одобрение. Атос бе дръпнал юздите на коня си и се бе взрял изотгоре в момчето, потънал в размисъл върху славния миг на упорита младежка съпротива.

Преди години и той бе преминал през юношеството, разбира се. Бе вършил глупави своеволия. Но бе научил много уроци в битката за Белия трон и още цял куп, откакто той му принадлежеше, и знаеше твърдо, че неподчинението е плевел и трябва да се изтръгва от корен.

На коня си сестра му гледаше, развеселена, как Атос подхвърли монета на майката на момчето, застанала до него.

— От воса рийке — рече той. За твоята загуба.

Тази нощ празнооките войници дойдоха, строшиха вратата на малката къщурка на Белок и извлякоха момчето на улицата — с качулка на главата то риташе и пищеше, а надрасканото на каменната стена заклинание възпираше майка му и я оставяше безсилна да стори друго, освен да ридае.

Войниците влачиха момчето по целия път до замъка и го доставиха окървавено и пребито на бляскавия бял под пред трона на Атос.

— Я вижте само — скара се на подчинените си кралят. — Наранили сте го… — Изправи се и погледна отвисоко момчето. — А това е моя работа.

Бичът отново изсвистя и се вряза в плътта — и този път, най-сетне, Белок изпищя.

С едно завъртане на ръката Атос го изля като локва от течно сребро на пода до ботуша си и започна да го навива около китката си.

— Знаеш ли какво видях в теб? — Приключи с намотаването на сребърното въже и го прибра в кобур на кръста си. — Огън.

Белок изплю кръв на пода помежду им. Кралят се усмихна леко. Прекоси залата, стисна момчето за челюстта и блъсна главата му назад в дървото на рамката. Белок простена от болка, но прилепената върху устата му длан на краля заглуши звука. Атос поднесе устни към ухото на пленника си и зашепна с дъх, който милваше бузата му:

— Гориш като пламък. Нямам търпение да го изчовъркам с ножа си!

— Но кийн авост — изръмжа Белок, когато кралят отдръпна дланта си. Смъртта не ме плаши.

— Вярвам ти — отвърна Атос меко, — но нямам намерение да те убивам. Макар да съм сигурен — извърна се, за да допълни, — че ще ти се иска да съм го сторил.

Наблизо имаше каменна маса. На нея бяха подредени метална чаша, пълна с мастило, и извънредно остър нож. Атос ги взе и ги пренесе до прикованото тяло на Белок. Щом осъзна какво предстои да се случи, момчето се ококори и взе да се мята в оковите си, ала те не поддадоха.

Атос се усмихна:

— Чувал си значи какви шарки рисувам…

Целият град знаеше за таланта на Атос — и успеха му — с оброчните заклинания. Символи, отнемащи свободата на хората, самоличността и душите им. Преднамерено бавно кралят подготви ножа и остави страхът на момчето да изпълни стаята, докато топеше метала в мастилото и го разбъркваше с него. По дължината на острието имаше вдлъбнатина, а мастилото я изпълваше, все едно е писалка. Щом я зареди, кралят извади почернелия нож с жест, еротично бавен и жесток. Усмихна се и поднесе острието към трескаво надигащите се гърди на момчето.

— Ще те оставя да си запазиш разума — предупреди Атос. — Знаеш ли защо? — Заби върха на острието и Белок изпъшка. — За да наблюдавам войната, която се разиграва в очите ти всеки път, когато тялото ти се подчинява на моята воля, вместо на твоята…

Кралят натисна надолу и Белок преглътна първите си писъци, а ножът взе да гравира плътта му по протежение на ключицата и над сърцето. Атос шепнеше тихичко и неспирно, докато чертаеше линиите на оброчното заклинание. Разпаряше кожата, избилата кръв се лееше по дирите на острието, но магьосникът не се безпокоеше и с притворени очи направляваше ножа.

Най-после приключи. Остави острието настрани и отстъпи да се възхити на делото си.

Белок се беше отпуснал на оковите и дишаше тежко. Кръв и мастило се стичаха по кожата му.

— Застани мирно — заповяда Атос и се изпълни със задоволството при вида на пленника, който се опитваше да се съпротивлява, а мускулите му трепереха срещу повелята, преди да се предаде и да изпъне раненото си тяло в подобие на стойка. В очите на момчето гореше омраза, ярка както винаги, но тялото му сега принадлежеше на краля и той попита:

— Какво има?

Въпросът му не бе предназначен за новия слуга, а за появилия се на прага Холанд. Антари обхвана сцената с поглед — кръвта, мастилото, измъченото селянче — и на лицето му застина изражение между изненада и безразличие. Сякаш гледката не значеше нищо за него.

Което беше лъжа.

Холанд обичаше да се прави на безразличен, но Атос знаеше, че е преструвка. Може да се правеше, че му е все едно, но едва ли беше безчувствен към усещането. Към болката.

— Ос-во тач? — попита Холанд и кимна към Белок. Зает ли сте?

— Не — отвърна Атос и обърса длани в тъмна кърпа. — Засега, мисля, приключих. Какво има?

— Той дойде.

— Ясно — кралят остави кърпата. Бялото му наметало бе преметнато на едно кресло, той го взе и с едно плавно движение загърна раменете си, а брошката закопча на гърлото си. — Къде е сега?

— Доставих го на сестра ви.

— Много добре — кимна Атос, — да се надяваме да не закъснея твърде много.

Той се извърна към вратата, но в същия момент улови погледа на Холанд, защурал се отново към вързаното за металната рамка момче.

— Какво да сторя с него? — попита антари.

— Нищо — отвърна кралят. — Ще ме чака тук, когато и да се върна.

Холанд кимна, но преди да успее да се оттегли, кралят поднесе ръка към бузата му. Той не се дръпна, дори не се скова при допира на краля си.

— Ревнуваш ли? — попита Атос. Разноцветните очи на Холанд се втренчиха в неговите, зеленото и черното не трепваха, не мигаха. — Той страдаше — добави кралят тихо, — но не като теб… — и приближи устни до ухото му. — Никой не страда тъй прекрасно като теб.

Ето ги — в ъгълчето на устата на Холанд, в бръчката до окото му. Гняв. Болка. Непокорство. Атос се усмихна триумфално. Свали ръка и заяви:

— Най-добре да вървим. Преди Астрид да глътне младия ни гост на една хапка.