В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (19)

V

Кел не успяваше да спре кръвта.

Тя се просмукваше през ризата му, а платът прилепваше към кожата при тичането — или препъването — през тесния лабиринт улички, които се събираха като паяжина по краищата на Червения Лондон.

Стисна джоба си, за да се увери, че камъкът е в безопасност, и щом го напипа, през пръстите му премина тръпка. Трябваше да хукне към реката, да метне талисмана в бляскавата Айл и да го остави да потъне. Трябваше, но не го стори и така остана с проблем в ръцете.

И с друг проблем, който го догонваше.

Кел сряза твърде остро един ъгъл и се блъсна в стената; едва сподави изпъшкването си при удара на ранената му страна в тухлите. Не можеше да продължи да тича, но се налагаше да се измъкне. Да иде някъде, където няма да го преследват.

Където не биха могли да го последват.

Спря тромаво, посегна към медальона от Сивия Лондон на шията си и скъса връвчицата му.

Стъпките отекваха — тежки и твърде близо — но Кел се съсредоточи и с гримаса притисна длан към окървавените си ребра. Опря си ръката и монетата срещу камъните на най-близката стена и рече:

— Ас траварс.

Усети думата да излиза през устните му и едновременно да се хързулва по ръката му.

Не се случи нищо. Стената си остана на мястото, също и Кел.

Болката се вряза нажежена до бяло в хълбока му — заклинанията на кралското острие го отрязваха от собствената му сила! Не, примоли се Кел наум. Кръвната магия беше най-силната в света. Не можеше да бъде обезвредена, не и с прости заклинания. Беше по-могъща. Трябваше да се окаже по-могъща. Младежът затвори очи и повтори:

— Ас траварс… — Не би трябвало да казва нищо повече, да насилва нещата, но беше уморен и кървеше, и се мъчеше да фокусира погледа си, да не говорим за силата, тъй че добави. — Моля.

Преглътна и опря чело о камъните, чу стъпките на преследвача да се приближават все повече и потрети:

— Моля те, пусни ме да премина.

Камъкът звънтеше в джоба му, шепнеше обещания за сила, за помощ и той тъкмо щеше да го извади и да почерпи от силата му, когато стената най-сетне потръпна и отстъпи под допира му.

Светът изчезна и се появи отново миг по-късно, а Кел рухна на павирана улица и меката, равномерна светлина в Червения Лондон се смени с мътната, изпълнена с дим нощ в Сивия Лондон. Той постоя за миг на четири крака и съвсем сериозно прецени възможността да изгуби съзнание направо тук, в пряката, но накрая успя да се изправи. И тогава градът се залюля злокобно около него. Кел направи две крачки и веднага се блъсна в човек с маска и широкопола шапка. Разсеяно си помисли, колко е странно това — човекът да носи маскировка — но предвид сегашното си състояние не беше в положение да съди по външния вид.

— Съжалявам — промърмори и придърпа палтото си, за да скрие кръвта.

— Ти пък откъде се появи? — попита непознатият, Кел вдигна очи и осъзна, че под маскировката изобщо не се крие мъж. Беше жена. Не, не точно. Момиче. Източена и тънка като сянка — също като него, но в още по-късен час от деня. Твърде дългуреста, твърде слаба девойка. Но беше облечена като мъж: с ботуши, бричове и плащ (и под него — няколко лъскави оръжия). И, разбира се, носеше маската и шапката. Стори му се задъхана, сякаш беше тичала. Странно, помисли си Кел отново.

Олюля се несигурно.

— Добре ли си, човече? — попита маскираното момиче.

В уличката отвъд тази отекнаха стъпки и Кел се напрегна, застави се да си спомни, че сега е в безопасност, тук е в безопасност. Момичето хвърли бърз поглед през рамо, преди да съсредоточи вниманието си върху него. Той пристъпи към нея и краката му за малко да го предадат. Тя посегна да го улови, но Кел успя да се подпре на стената.

— Ще се оправя — прошепна треперливо.

Момичето вирна брадичка. В погледа и стиснатите устни се четяха сила и упорство. Предизвикателство. Сетне се усмихна. Не с цяла уста, само с ъгълчетата и Кел си каза — нейде далеч, замаяно — че при други обстоятелства биха могли дори да станат приятели.

— По лицето ти има кръв — забеляза момичето.

Къде ли нямаше кръв? Кел вдигна ръка да се обърше, но пръстите му бяха окървавени и бездруго, та нямаше особена полза. Момичето се приближи. Извади малка тъмна кърпичка от джоба си и се пресегна да попие брадичката му с нея, преди да я пъхне в ръката му.

— Задръж я — предложи. А после се извърна и се отдалечи.

Кел проследи как странното момиче си отива и се свлече по стената.

Отметна глава и се взря в небето на Сивия Лондон — беззвездно и мрачно над покривите на сградите. Бръкна в джоба си за камъчето от Черния Лондон и се смръзна.

Не беше там.

Прерови трескаво джобовете си — всеки един по ред — но полза нямаше. Талисманът бе изчезнал. Задъхан, кървящ и изтощен, Кел се взря в кърпичката, която стискаше в ръка.

Не можеше да повярва.

Бяха го обрали!