В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (8)

II

„Морският крал“ далеч не беше така впечатляващ, както подсказваше името му.

Корабът се бе облегнал тежко на кея, боята му се лющеше от солта, дървеният корпус беше наполовина изгнил на места и изцяло — на други. И явно много, много бавно потъваше в Темза.

Кораба крепеше единствено самият пристан, чието състояние не беше много по-добро и Лайла се чудеше, дали някой ден корпусът на плавателния съд и дъските на кея няма просто да изгният заедно и да се оронят в мътните води.

Пауъл се кълнеше, че „Морският крал“ е годен да плава както винаги. Още го бива за открито море, така се кълнеше. Лайла не намираше да става дори и да среща вълните в лондонското пристанище.

Стъпи с ботуша си на трапа и дъските застенаха под подметките й, звукът се разпространи, докато взе да изглежда, че целият кораб протестира срещу пристигането й. Тя пренебрегна всичките му възражения и, докато се качваше на борда, побърза да развърже възела на плаща под брадичката си.

До мозъка на костите си беше зажадняла за сън, но продължи с еженощния си ритуал, като пресече палубата до носа на кораба и се хвана за руля. Студеното дърво под дланите й, нежното полюшване на палубата под краката й — всичко си идваше на мястото. Лайла Бард знаеше твърдо, че й е писано да стане пират. Трябваше й само годен за плаване кораб. И сдобиеше ли се с такъв… Бриз изду плаща й и за миг тя се видя далеч от лондонския кей, далеч от всякаква суша, да пори вълните на откритото море. Затвори очи и се опита да си представи как морският бриз се втурва под тънките й ръкави. Плисъкът на океана върху бордовете на кораба. Тръпката на свободата — истинската свобода — и приключението. Вирна брадичка, когато въображаеми пръски солена вода я погъделичкаха по шията. Пое си дълбоко дъх и се усмихна на вкуса на морския вятър. След като отвори очи, даже се изненада да открие „Морския крал“ все тъй на мястото му. На пристана, мъртъв.

Лайла се отблъсна от планшира, прекоси отново палубата и за първи път тази нощ, докато ботушите й трополяха по дъските, се почувства донякъде в безопасност. Знаеше, че не е така и никъде в града няма покой — нито в плюшена карета на Мейфеър, нито на полуизгнил кораб на бедняшкия край на пристанището, но имаше подобно усещане. Познато… това ли беше? Или може би просто се чувстваше добре скрита. „Морският крал“ се доближаваше най-много до безопасно място по нейните представи. Никой не я гледаше отвъд палубата. Никой не я видя да се спуска по стръмните стъпала към търбуха на кораба. Никой не я последва по влажния тесен коридор, нито в каютата в края му.

Възелът на гърлото й най-сетне се разхлаби, Лайла смъкна плаща от раменете си и го метна върху койката, сгушена до едната стена на каютата. Платът изпърха над завивките, последван не след дълго от цилиндъра, който изсипа скритото в него — същински скъпоценности върху тъмния плащ. В ъгъла имаше малък мангал; въглените му едва стигаха да стоплят помещението. Лайла ги разбърка и използва борината да запали няколко високи свещи, пръснати из каютата. След това си свали ръкавиците и захвърли и тях на койката при останалото. Накрая си изхлузи колана и освободи кобура и кинжала от кожената лента. Не бяха единствените й оръжия, разбира се, но единствено тях си даваше труда да свали. Ножът не беше нищо специално, просто ужасно остър — тя го захвърли на койката с другите свалени вещи — но пистолетът беше безценен: кремъчен револвер, изпаднал още преди години от ръката на богат мъртвец право в нейната. Кастър — понеже всички хубави оръжия заслужават да си имат име — беше прекрасно оръжие и тя нежно, почти благоговейно, го пъхна в чекмеджето на бюрото.

Тръпката от нощта бе изстинала по време на разходката до пристанището, възбудата бе догоряла до пепел и Лайла се отпусна в креслото. То изскърца като всичко останало на кораба — простена шумно, докато тя тръшна ботушите си на бюрото, чийто износен дървен плот бе затрупан с карти, повечето навити, но една беше разгъната и притисната по ъглите с камъни и крадени дрънкулки. Беше любимата й карта, понеже никое от показаните на нея места не беше означено. Несъмнено някой знаеше що за карта е това и какво показва — но не и Лайла. За нея това беше карта за навсякъде.

На бюрото имаше голямо парче огледало, облегнато отзад на обшивката, със замъглени и посребрени ъгли. Лайла откри погледа си в стъклото и се намръщи леко. Прокара пръсти през косата си — неравна и тъмна, стигаше й до под ухото.

Лайла беше на деветнайсет.

Деветнайсет — и имаше чувството, че всяка от тези години е гравирана върху нея. Ръчна кожата под очите си, подръпна си бузите и прокара пръст по устните си. Беше минало много време, откакто за последно я бяха нарекли хубавица.

А Лайла въобще не искаше да бъде хубава. Красотата нямаше да й е от полза. А и Бог знаеше, че не завижда на дамите с техните стегнати корсети и бухнали поли, превзет смях и глупавия начин, по който го използваха. Нито как се олюляваха и облягаха на мъжете, преструвайки се на слаби, та да се възползват от силата им.

Не проумяваше защо някой би искал да се преструва на слаб.

Опита се да си представи, че е в ролята на някоя от дамите, които ограби тази нощ — толкова лесно беше да се омотаеш във всичкия този плат, толкова лесно да се препънеш и да те хванат — и да ти се усмихнат. Колко ли дами бяха флиртували с нея? Бяха се олюлявали, облягали и престорено възхищавали на нейната сила.

Нощната плячка осезаемо тегнеше в джоба й.

Достатъчно.

Това и заслужаваха, задето се преструваха на слаби. Може би вече нямаше да припират толкова да залитат срещу всеки цилиндър и да се хващат за всяка подадена им ръка.

Лайла отпусна глава върху облегалката на креслото. Чуваше Пауъл в каютата му, отдаден на рутинното нощно пиене — ругаеше и бълваше истории пред извитите стени на гниещия кораб. Истории за страни, които никога не беше посещавал; за девици, които никога не беше ухажвал; за съкровища, които никога не бе ограбвал. Беше лъжец и пияница, а и глупак — тя го беше виждала да съчетава и трите, нощи наред в „Ялова вълна“ — но имаше свободна каюта, а тя се нуждаеше от такава и бяха стигнали до споразумение. Лайла му даваше част от нощната си плячка срещу гостоприемството му, а в замяна той забравяше, че дава под наем помещение на търсен престъпник, да не говорим — и на момиче.

Пауъл беснееше в каютата си. Продължаваше часове наред, но за Лайла — привикнала от малка с шумотевицата — скоро гласът му се сля с останалите стенания, оплаквания и мърморения на стария „Морски крал“.

Главата й тъкмо бе започнала да провисва, когато на вратата се почука трикратно. Е, двукратно, по-точно, понеже чукащият беше очевидно твърде пиян за трети удар и само прокара длан по дъските. Лайла смъкна ботуши от бюрото и ги стовари на пода.

— Какво има? — подвикна тя и скочи на крака, щом вратата се отвори. На прага застана Пауъл, който се олюляваше от пиене и лекото поклащане на кораба.

— Лааайла — изпя името й той. — Ла-айлаааа.

— Какво?

В едната му ръка се плискаше бутилка. Протегна другата с дланта нагоре.

— Дял за мен?

Лайла бръкна в джоба си и извади шепа монети. Повечето бяха почернели, но сред тях проблясваха няколко сребърника и тя ги извади и пусна в дланта на Пауъл. Той стисна юмрук и го разклати да зазвънтят.

— Не стигат — рече, докато девойката връщаше медните петаци в джоба си. Сребърният часовник тежеше на топло в жилетката й, но Лайла не го извади. Не беше сигурна защо. Навярно в крайна сметка измерването на времето беше започнало да й харесва. Или пък се боеше, че започне ли да му дава такива ценни благини, Пауъл ще очаква потокът да не секва.

— Празна нощ — обясни и скръсти ръце. — Утре ще ти изравня сметката.

— Беля си ми на главата — зафъфли Пауъл.

— Така си е — ухили му се тя. Тонът й беше сладък, но зъбите й — остри.

— Май си по-голяма беля, отколкото печалба — измънка той. — Определено важи за тази нощ.

— Ще ти додам останалото утре — обеща Лайла и отпусна длани покрай хълбоците си. — Пиян си. Върви си лягай.

Тръгна да се обръща, но Пауъл я хвана за лакътя.

— Ще си получа моето още тази нощ — заяви й с презрителна гримаса.

— Казах да не…

Бутилката изпадна от другата ръка на моряка, когато бутна Лайла към бюрото и я прикова с бедра.

— Не държа да плащаш с пари — прошепна той и провлачи поглед по предницата на ризата й. — Все нейде там отдолу криеш девичо тяло… — Дланите му взеха да шарят и Лайла заби коляно в стомаха му и го блъсна крачка назад.

— Не биваше да го правиш — изръмжа Пауъл със зачервено лице. Взе да се тутка с токата на колана си. Лайла не го изчака. Посегна за пистолета в чекмеджето, но морякът врътна глава и се втурна да я хване за ръката, за да я дръпне към себе си. Тръшна я тежко на койката и тя падна върху шапката, ръкавиците и наметалото — и върху захвърления нож.

Лайла сграбчи кинжала, още щом Пауъл се юрна напред. Той я хвана за коляното, тъкмо когато докопа кожената кания. Морякът я дръпна, а девойката освободи острието и щом той я хвана за другата ръка, използва хватката му за опора да се изправи на крака и да забие ножа в корема му.

И просто ей тъй цялата войнственост се оттече от претрупаната малка каюта.

С оцъклени от изненада очи Пауъл се втренчи в щръкналото от гърдите му острие и за миг изглеждаше, че ще продължи борбата при все раната, но Лайла знаеше как да борави с нож и къде да резне, за да причини болка, а къде — за да убие.

Хватката на Пауъл върху нея се стегна. И после се отпусна. Той залитна и се намръщи, сетне коленете му поддадоха.

— Не биваше да го правиш — повтори момичето и измъкна ножа, преди морякът да рухне по лице върху него.

Трупът на Пауъл падна на пода и не мръдна оттам. Лайла го позяпа за малко, учудена от покоя и тишината, нарушавана само от пулса й и плисъка на водата по корпуса на кораба. Срита мъжа с ботуша си.

Мъртъв.

Мъртъв… и забъркан в каша.

Кръвта се стичаше по дъските, пълнеше цепнатините и капеше към по-долните нива на кораба. Налагаше се Лайла да предприеме нещо. Веднага.

Приклекна, изтри острието в ризата на Пауъл и извади среброто от джоба му. После прекрачи трупа, взе револвера от чекмеджето и се облече. Когато върна колана на кръста си и плаща — на раменете си, вдигна бутилката с уиски от пода. Не се беше счупила при падането. Лайла измъкна тапата със зъби и изпразни съдържанието върху Пауъл, въпреки че в кръвта му имаше достатъчно алкохол, та да се запали и без него.

Взе свещ и се канеше да я опре в пода, когато си спомни за картата. Онази за навсякъде. Издърпа я от бюрото, пъхна я под плаща си и след като хвърли последен поглед на каютата, запали мъртвеца и кораба.

И ето че стоеше на брега и гледаше как „Морски крал“ гори.

Взираше се нагоре към него с лице, затоплено от пламъците, които танцуваха по брадичката и страните й, както светлината от фенера — пред констабъла. Срамота, помисли си Лайла. Доста й допадаше гниещият кораб. Но не беше неин. Не, нейният щеше да е много по-хубав.

„Морски крал“ застена, щом пламъците взеха да гризат плътта и после костите му, а Лайла гледаше как мъртвият кораб започва да потъва. Остана, докато не чу далечни крясъци и тропот на ботуши — закъснели, разбира се, но все пак притичащи се на помощ.

След това въздъхна и се отправи да дири друго място, където да прекара нощта.