В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (16)

II

„Нареск вас“ №7.

Това беше адресът, изписан на плика.

Кел, значително изтрезнял, смяташе да иде право до точката на доставката и да приключи със странната задача на това писмо. Рай изобщо нямаше защо да научава. Кел дори щеше да изхвърли дрънкулката — каквато и да беше — в личната си стая в „Рубинени поля“, преди да се упъти обратно към двореца, та с чиста съвест да се прибере с празни ръце.

Планът му се струваше добър — или поне най-добрият от няколко лоши.

Но когато стигна ъгъла на „Отреч“ и „Нареск“, а адресът на листа се появи пред очите му, Кел забави ход и спря, а сетне направи две крачки встрани към най-близкото неосветено място.

Нещо не беше наред.

Не се виждаше, но го усещаше под кожата си, в самите кости.

„Нареск вас“ изглеждаше празен, но не беше.

Обаче в това е същината на магията. Тя е навсякъде. Във всичко. Във всеки. И макар да течеше като тихо и равномерно бръмчене през въздуха и пръстта, туптеше по-звучно в телата на живите същества. И ако Кел се постараеше — ако се пресегнеше — можеше да я усети. Беше сетиво, не така силно като зрението, слуха или обонянието, но същото като тях и сега присъствието се носеше към него от тъмните участъци от другата страна на улицата.

Следователно Кел не беше сам.

Затаи дъх и се скри в уличката, втренчил поглед в дома отсреща. И, естествено, видя нещо да помръдва. Закачулен силует се навърташе в тъмното между номер 7 и 9 на „Нареск Вас“. Кел не различи други детайли, освен блясъка на оръжие на хълбока на непознатия.

За миг — все още позамаян от почерпката при Дейн — го взе за Оливар, човека, чието писмо държеше. Но нямаше как да е той. Старицата спомена, че той умира, а дори и да беше достатъчно добре да посрещне Кел на улицата, нямаше как да знае да излезе да го прихване, не и след като самият антари току-що беше поел задачата. Значи не беше адресатът. Но ако не той, тогава кой?

Опасността взе да гъделичка Кел до настръхване.

Той извади писмото от джоба си, огледа адреса, със затаен дъх счупи печата и извади листа отвътре. За малко да изругае на глас.

Дори в тъмното се виждаше, че е празен.

Представляваше просто сгънато парче хартия.

Мислите на Кел кипнаха. Бяха му устроили капан.

Ако те — които и да бяха — не си търсеха писмото, то тогава…

Санкт. Младежът напипа вързопчето, все още в джоба му. Отплатата. Сви пръсти около сгънатия плат и странното усещане отново пролази по ръката му. Какво беше приел?

Какво беше сторил?

И в този миг сянката от другата страна на улицата вдигна очи.

Листът в ръката на Кел бе отразил светлина от уличен фенер, макар и само за миг, но и това стигаше. Сянката се втурна към младежа.

На свой ред той се обърна и побягна.