В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (21)

II

На връщане към „На хвърлей камък“ Лайла си тананикаше.

Докато крачеше към пивницата, постепенно се освободи от маскировката — първо свали маската, последва я широкополата шапка. Беше забравила, че ги носи, когато налетя на пияния в онази уличка, но той така се беше нажабурил, че май изобщо не забеляза. Също както не я отрази да рови из палтото му, докато му подаваше кърпичката с другата си ръка, нито как сви пръсти около съдържанието на джоба му, докато пъхаше тъмното парче плат в шепата му. Лесна работа.

Честно казано, Лайла все още се сърдеше на себе си за бягството — или по-скоро, задето падна в капана и се наложи да побегне — от тримата улични дрипльовци. Но, както си каза, стиснала в ръка удовлетворителната тежест в джоба на сюртука си, излизането не беше пълна загуба.

Пред очите й се появи пивницата, тя измъкна дрънкулката от джоба си и спря под един фенер да огледа по-внимателно заграбеното. При вида му обаче сърцето й се сви. Беше се надявала на метал — сребърна или златна дрънкулка — а държеше парче камък. Дори не беше скъпоценност или накит. Даже и кристал не беше. Приличаше на речно камъче — лъскаво и черно — от едната страна гладко, а от другата назъбено, все едно е било ударено или отчупено от по-голям каменен къс. Що за господин се разхожда с камъни в джоба? Че и строшени при това?

И все пак сякаш усещаше нещо — боцкане там, където кожата й се долепяше до каменната повърхност. Лайла вдигна камъчето към светлината и присви очи за момент, преди да отхвърли усещането като измислица и да оцени камъка като безполезен — в най-добрия случай, сантиментален спомен. Настроението й се вкисна, когато го пъхна обратно в джоба си и качи стъпалата към „На хвърлей камък“.

Макар пивницата да беше препълнена, Барън вдигна глава при влизането на гостенката си и стрелна поглед от лицето й към маскировката, пъхната под мишница. На Лайла й се стори, че забелязва искрица загриженост и това я накара да се озъби. Не му беше рода. Нито той — на нея. Нямаше нужда да се нагърбва с тревогите му и той — с нейното тегло.

— На неприятности ли се натъкна? — попита Барън, когато девойката подмина тезгяха и се упъти право към стълбите.

Лайла не възнамеряваше да признава нито как са я издебнали в уличката, нито как е избягала от битката, а още по-малко, че плячката й е пълен провал, затова просто сви рамене.

— Нищо, с което да не мога да се справя.

Кльощавото момче от стълбите седеше в ъгъла и нагъваше яхния. Лайла осъзна колко е гладна — тоест, по-гладна от обикновено, понеже не се беше чувствала заситена от години — но същевременно беше и уморена, и с облекчение откри, че поривът на костите й към леглото е по-силен от този на стомаха — към масата. А и не беше върнала монетите. Имаше си сребро, разбира се, но трябваше да пести, ако изобщо възнамеряваше да се махне от пивницата и от този град. Прекрасно знаеше как се затваря цикълът и какво става с крадците, които крадат само колкото да останат в занаята.

Нямаше намерение да се задоволява с подобни скромни победи. А сега, по принуда — ах колко не й се нравеше дето тримата дрипльовци откриха онова, което три дузини констабъли не бяха успели; че издирваният господин изобщо не е мъж — обирите щяха да се затруднят още повече. Трябваха й по-големи удари и то веднага.

Стомахът й изкурка и Лайла си помисли, че Барън ще я нахрани и без пари, ако се пречупи да го помоли, но не можеше. Не искаше.

Ако и да беше крадец, Лайла Бард не ставаше за просяк.

И когато си тръгне — а това щеше да се случи — смяташе да изплати на съдържателя целия си дълг, чак до последния петак. Насочи се към стълбището.

Най-горе на тесните стълби имаше малка площадка със зелена врата. Лайла си спомни как тряска същата врата, шмугва се покрай Барън надолу по стълбите, и оставя само скандал подире си. Спомняше си караницата — посегна на посетител и заради това Барън й създаде грижи. Даже и по-лошо, настояваше за наем, но й забрани да му плаща стаята и храната с пари „назаем“. Приемаше само честно заработеното, каквото девойката нямаше откъде да вземе, така че й беше предложил заплата срещу помощ да върти пивницата. Тя му отказа. Да се съгласи, означаваше да остане задълго, а останеше ли — щеше да се установи. В крайна сметка излезе по-лесно да зареже кръчмата и да избяга. Не от него, все си повтаряше Лайла. Не, бе побягнала към нещо друго. По-добро. И въпреки че още не го беше открила, то й предстоеше.

— Това не е живот! — бе извикала над наръча си вещи, пъхнати под мишница. — Нищо не е. Не стига. Мамка му, не стига!

Тогава още не беше сложила маскировката, не бе достатъчно дръзка да граби без свян.

Трябва да има нещо повече, така си беше казала. Трябва да съм нещо повече.

Широкополата шапка грабна по пътя навън, от кука до вратата. Не беше нейна.

Барън не се беше опитал да я спре. Само се беше дръпнал встрани.

Живот, който си струва да задържиш, си струва и да отнемеш.

Мина почти година — единайсет месеца, две седмици и шепа дни — откакто Лайла изхвърча и от малката стая, и от „На хвърлей камък“ и се закле, че е приключила и с двете.

Но ето я отново тук. Стигна до най-горното стъпало — всяко възразяваше срещу присъствието й също като нея — и си влезе.

Видът на стаичката я изпълни със смес от отвращение и облекчение. Уморена като куче, девойката изрови камъка от джоба си и го пусна с изтракване върху дървения скрин до вратата.

Барън беше оставил цилиндъра й на леглото и Лайла се намърда до него да си развърже ботушите. Бяха износени почти до прозрачност и тя се намръщи при мисълта колко ще й струва да си купи хубав чифт. Не беше лесно да ги открадне. Да отмъкне джобния часовник на някого беше едно. Да му смъкне ботушите — съвсем различно.

Някъде по средата на връзките на първия ботуш чу шум от разцепване — нещо подобно на „ууф“ — и като вдигна очи, откри мъж да стои насред стаята й.

Не беше влязъл през вратата — беше заключена — но ето го на̀, с окървавена длан, опряна на стената. Кърпичката на Лайла беше свита на топка между пръстите му и дъските, и на девойката дори й се стори, че различава следа от призрачен силует, очертан върху ламперията отдолу.

Косата му падаше в очите, но тя го разпозна от раз.

Беше онзи тип от уличката. Пияницата.

— Върни ми го — каза той задавено. Лайла не успя да разпознае лекия му акцент.

— Как, дявол го взел, влезе тук? — попита тя и скочи на крака.

— Трябва да ми го върнеш…

Тук, на светлината в малката стаичка, ясно се виждаше, че ризата е залепнала за гърдите му, а на челото му блестят капки пот.

— Не биваше… да го вземаш…

Погледът на Лайла се стрелна към камъка, оставен на скрина, мъжът също се обърна натам и го зяпна. Хвърлиха се едновременно напред. Или по-скоро Лайла се хвърли. Непознатият се оттласна от стената най-общо в тази посока, олюля се силно и рухна в краката й. Главата му издрънча при удара о пода.

Страхотно, каза си Лайла, втренчена в трупа. Срита го в рамото с върха на ботуша си и, понеже не помръдна, коленичи и претърколи негодника. Изглежда бе изкарал ужасна нощ. Черната му туника беше залепнала за кожата; в началото момичето си помисли, че е от пот, но я пипна и пръстите й се оцапаха в червено. Обмисли дали да не претърси джобовете му и да изхвърли трупа през прозореца, после забеляза обаче лекото повдигане и спадане на гърдите през окървавената риза и осъзна, че всъщност гостът й не е мъртъв.

Засега.

Отблизо той съвсем не се оказа толкова възрастен, за колкото го беше помислила в началото. Под мръсотията и кръвта кожата му беше гладка, а на лицето още се забелязваха следи от момчешка заобленост. Лайла го оцени на година-две по-голям от нея, не повече. Бръсна медната коса от челото му и клепачите трепнаха и започнаха да се отварят.

Лайла рязко се отдръпна. Едното око на госта й беше прелестно синьо. Другото — чисто черно. Не с черен ирис като на хората от Далечния Изток, които бе виждала, а чисто, неестествено черно — простираше се от край до край, без намеса на друг цвят или белтък.

Погледът на младежа започна да се фокусира и Лайла посегна към най-близкия предмет — книга — и го фрасна с нея. Главата му се килна и тялото му се отпусна; и когато гостът й не даде повече признаци да се съвзема, тя остави настрани книгата и го хвана за китките.

Ухае на цветя, помисли си разсеяно, докато го влачеше по пода.