В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (5)

II

Дори нощем реката сияеше в червено.

Кел пристъпи от брега на единия Лондон на брега на другия и черната тиня на Темза се смени с топлото, равномерно сияние на Айл^[1]. Тя блестеше като озарен отвътре скъпоценен камък — панделка негаснеща светлина, която се виеше из Червения Лондон. Извор.

Проводник на силата. Артерия.

Хората разправяха, че магията идва от ума — или пък от душата, или от сърцето, или от волята.

Но Кел знаеше, че иде от кръвта.

Кръвта беше магия, която се проявява. Там тя процъфтяваше. И там отравяше. Кел беше виждал какво става, когато силата се вкисне в тялото, беше я виждал да потъмнява във вените на покварените, да се превръща от алена в черна. Ако червеното беше цветът на магията в равновесие — на хармонията между силата и човечността — тогава черното бе окраската на магия без баланс, без ред, без граници.

В битността си на антари, Кел беше сътворен по равно и от двете — равновесие и хаос; кръвта във вените му, също като Айл на Червения Лондон, течеше в бляскаво, здраво алено, а дясното му око беше с цвета на разлято мастило, лъскаво черно.

Щеше му се да вярва, че силата му идва само от кръвта, но не можеше да пренебрегне знака на тъмна магия, който разваляше лицето му. Надзърташе обратно към него от всяко огледало и всеки чифт обикновени очи, щом се ококореха от почуда или страх. Бучеше в черепа му винаги, когато призоваваше силата.

Кръвта му обаче никога не потъмняваше. Течеше чиста и червена. Също като Айл.

Над реката се извиваше мост от стъкло, бронз и стомана, който стигаше до кралския дворец. Наричаха го „Сонер раст“. Беше „биещото сърце“ на града. Извитите му шпилове блестяха като изпредени от светлина.

Хората се стичаха към речния дворец денем и нощем — носеха пратки за краля или за кралицата, а мнозина искаха да бъдат близо и до Айл, която течеше под него. Учените идваха до брега на реката да изучават първоизточника, а магьосниците — да черпят от мощта му, посетителите от арнеската провинция просто копнееха да зърнат двореца и реката заедно с него, и да оставят цветя — от лилии до иглики, азалии и лунничета — навсякъде по протежение на брега.

Кел се помота в тъмната сянка на един магазин от другата страна на крайречната улица и погледа двореца, сияещ над реката като застинало насред изгрев-слънце. Видя го така, както се разкрива пред посетителите. С почуда.

След това през ръката му премина болезнена тръпка и той се съвзе. Направи гримаса, окачи обратно на шията си монетата, с която пътуваше, прибра я под яката и се упъти към Айл. Бреговете на реката гъмжаха от живот.

Нощният пазар кипеше в разгара си.

Търговци в шарени шатри продаваха стоки на светлината на реката, фенери и луната. Имаше храни и всякакви дрънкулки, магически и обикновени, местни и от далечни краища. Млада дама поднасяше към посетителите букет пореч^[2], та да го положат на стълбите на двореца. Старец беше извадил на показ и накачил на вдигнатата си ръка дузини огърлици, украсени с патинирано камъче: амулети, за които се твърдеше, че усилват контрола върху дадена стихия.

Лекият аромат на цветя потъваше под уханието на готвещо се месо и прясно нарязани плодове, тежки подправки и греяно вино. Мъж в тъмна роба предлагаше захаросани сливи до жена, която продаваше гадателски камъни. Търговец наливаше горещ чай в малки стъклени бокали. Беше застанал срещу живописна сергия, окичена с маски, и друга, където продаваха в колби налята от Айл вода — съдържанието им още светеше със собствена, макар и бледа светлина. Целогодишно, нощ след нощ, пазарът оживяваше, дишаше и процъфтяваше. Сергиите вечно се меняха, но енергията оставаше — също толкова част от града, колкото и реката, чрез която се захранваше. Кел премина по ръба на брега — криволичеше през вечерния карнавал, опиваше се от вкуса и аромата на въздуха, отекващия смях и музика, и пулса на магията.

Уличен маг правеше огнени фокуси пред група деца и когато от свитите му шепи блъвнаха пламъци във формата на дракон, едно момченце отскочи изненадано и след миг се препъна право на пътя на Кел. Той го улови за ръкава и го вдигна на крака, преди да се е ударило в уличните камъни.

Момчето се запъна по средата на избълваното „блъдърясързвинете“, вдигна поглед и зърна черното око на Кел под бретона. Ококори очета — и двете светлокафяви.

— Матю — скастри го някаква жена, понеже момченцето се откъсна от ръката на Кел и избяга да се скрие зад наметката й. Тя продължи на арнески, като заклати глава. — Съжалявам, господине, не знам какво го уха…

Видя лицето на Кел и думите й секнаха. Смелостта на жената стигна колкото да не се обърне и да не избяга като сина си, но онова, което стори, беше в пъти по-лошо. Тя се поклони насред улицата толкова ниско, че Кел се запита дали няма да се катурне напред.

— Авен, Кел — рече задъхана.

Стомахът му се сви и антари посегна към ръката й с надеждата да я принуди да се изправи, преди някой друг да забележи поведението й, но едва бе преполовил пътя до нея и вече стана твърде късно.

— Той не… не внимаваше… — заекна жената, мъчеше се да намери думите на английски, кралския език. Това само накара Кел да се намръщи още повече.

— Вината беше моя — каза той меко на арнески, хвана събеседницата си под ръка и я подкани да се изправи след поклона.

— Той просто… просто… не ви позна — продължи жената, очевидно благодарна да говори на простолюдния език. — В това облекло.

Кел се огледа. Все още носеше кафявия, износен сюртук от „На хвърлей камък“ вместо униформата си. Не беше забравил да се преоблече — просто искаше да се порадва на празненството; ей-тъй за няколко минути да бъде един от странниците или местните. Но свободата му бе свършила вече. Долавяше как новината се разнася през тълпата и настроението се мени като вълна, а обитателите на Нощния пазар разбраха кой се намира сред тях.

По времето, когато Кел пусна ръката на жената, тълпата вече се разтваряше пред него, смехът и крясъците затихнаха до благоговеен шепот. Рай знаеше как да се оправя в подобни моменти, как да извърта положението и да се възползва от тях.

Кел искаше само да изчезне.

Той опита да се усмихне, но беше сигурен, че гримасата е доста зловеща и затова пожела на жената и сина й лека нощ и бързо се насочи покрай речния бряг, сподирен от мърморенето на продавачи и посетители. Не погледна назад, но гласовете го следваха през целия път през обсипаните с цветя стъпала до кралския дворец.

Гвардейците на стража не помръднаха от постовете си, отбелязаха присъствието му само с леко кимване с глава, докато се изкачваше. Беше благодарен, че повечето от тях не се кланяха — само любимецът на Рай, Париш, изглежда беше неспособен да устои на навика, но той поне се постара да бъде дискретен. Докато изкачваше стъпалата, Кел си свали палтото и го обърна наопаки отдясно наляво. Пъхна отново ръце в ръкавите, но те вече не бяха износени и осаждени. Бяха прелестни, бляскави, в същото яркочервено както Айл, която течеше под двореца.

Червеното, запазено за кралското семейство.

Кел поспря на най-горното стъпало, закопча бляскавите златни копчета и влезе вътре.