В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (53)

III

Атос се смееше. Смехът му беше противен.

Коридорът около тях тънеше в безпорядък: лишените от разум стражи — на купчина, гоблените — съдрани, а факлите — пръснати по пода и все още горящи. Под окото на Кел цъфтеше синина, а бялото наметало на Атос бе опърлено и опръскано с черна кръв.

— Да го повторим ли? — попита кралят.

Още преди да изрече думите, език от черна енергия се стрелна като светкавица от предницата на щита на краля. Кел вдигна ръка и подът се възправи помежду им, но не беше достатъчно бърз. Електрическият удар се заби в младия антари и го блъсна заднешком във входната порта на замъка, достатъчно силно да нацепи дървото. Той се закашля, останал без дъх и замаян от удара, но нямаше време да се възстанови. Въздухът изпука и се съживи, и поредната светкавица го удари с такава сила, че крилата на портата зейнаха натрошени, а Кел се търколи заднешком в тъмнината.

За миг всичко потъна в мрак, а когато зрението му се възвърна, той вече падаше.

Въздухът се надигна да го улови или поне да притъпи сблъсъка, но въпреки това се стовари върху плочите на двора в основата на стълбите с достатъчна сила, за да си счупи кост. Кралският меч отлетя на няколко фута от него. От носа на Кел покапа кръв по камъните.

— И двамата държим мечове — порица го Атос, докато се спускаше по стълбите, а бялото му наметало се вееше царствено зад гърба. — Но ти избираш да се биеш с карфица.

Кел с проклятия се изправи на крака. Кралят изглеждаше незасегнат от магията на черния камък. Вените му поначало си бяха тъмни, а очите му си бяха запазили обичайния леденосин цвят. Видимо владееше камъка и за първи път червеният антари се замисли дали Холанд не е бил прав. Дали всъщност тъй нареченото равновесие не съществува, а има само победители и жертви. Нима самият той вече бе загубил? Тъмната магия вибрираше в тялото му и умоляваше да бъде използвана.

— Скоро ще умреш, Кел — отбеляза Атос, щом се спусна на двора. — По-добре е да загинеш при опит за победа…

Димът се плисна от камъка на белия крал и се стрелна напред, пипалата на тъмнината се превръщаха в бляскави черни остриета още докато летяха към Кел. Той вдигна празната си ръка и се опита да спре ножовете с волята си, но те бяха изработени от магия, не от метал и нито трепнаха, нито забавиха скорост. Миг преди стената от ножове да го накълца на парчета, другата му ръка — обвързаната с камъка — политна нагоре сякаш по своя воля и заповедта отекна през ума му.

Защити ме.

Мисълта се претвори в реалност още при оформянето си. Около Кел се увиха сенки и се сблъскаха със заострените ножове от дим. Мощ бликна през тялото на антари, наведнъж направена от огън, ледена вода и енергия и той изпъшка, а тъмнината се разля още по-нагоре под кожата му и по нея; бликаше от камъка, мина над рамото и през гърдите му, докато стената от магия отразяваше нападението и го обръщаше срещу Атос.

Кралят отскочи и отклони остриетата настрани със замах на камъка си. Повечето се изсипаха по плочника на двора, но едно успя да улучи целта и потъна в крака на Атос. Той изсъска и измъкна ножа. Захвърли го и се усмихна мрачно, докато се изправяше:

— Така ми харесва повече!

Стъпките на Лайла отекваха из тронната зала. Тя наподобяваше пещера, сводеста и бяла като сняг. Еднообразието нарушаваха само пръстен колони покрай стените и двата трона, издялани от голямо цяло парче светъл камък, бяха поставени един до друг на платформа в средата. Единият трон беше празен.

На другия се излежаваше Астрид Дейн.

Косата й — толкова светла, че изглеждаше безцветна — бе увита във формата на корона около главата, по-тънки от паяжина кичури падаха върху лицето й, обърнато нагоре, сякаш бе задрямала. Астрид беше бледа като смъртта й облечена в бяло — но не топлото бяло на кралицата на феите — кадифе или дантела нямаха място тук. Не, дрехите на тази кралица я обгръщаха все едно са броня, покрай яката и на китките се стесняваха рязко, а макар всяка друга да би сложила пола, Астрид Дейн носеше плътно прилепнали панталони, пъхнати в твърди бели ботуши. С дългите си пръсти се бе вкопчила в подлакътниците на трона, половината кокалчета бяха белязани с пръстени; единственият цвят по нея идваше от окачения на шията й медальон, поръбен с кръв.

Лайла се взря в неподвижната кралица. Медальонът й досущ приличаше на онзи, който Рай носеше в Червения Лондон, когато не беше на себе си. Амулет за обладаване.

И ако се съди по вида й, Астрид Дейн още беше в плен на заклинанието.

Крадлата пристъпи напред и се намръщи, защото ботушите й отекваха из празната зала с неестествена яснота. Хитро, помисли си Лайла. Формата на тронната зала не беше самоцелно естетическо решение. Беше измислена да усилва звука. Идеално за параноичен управник. Но въпреки ехото от стъпките, кралицата така и не помръдна. Девойката продължи напред в очакване стражи да изпонаскачат от всевъзможни тайни местенца — каквито тук нямаше — и да се втурнат на помощ на Астрид.

Никой не дойде.

Така ти се пада, помисли си Лайла. Стотици стражи — и единственият, вдигнал меч, да се прониже с него. Ама че кралица.

Амулетът сияеше на фона на гърдите на Астрид и в него слабо пулсираше светлина. В другия град — и в другия свят — тя бе обладала поредното тяло, може би на краля или на кралицата, или на капитана на дворцовата стража — но тук беше беззащитна.

Лайла се усмихна мрачно. Би предпочела да действа бавно, да накара кралицата да си плати — заради Кел — но не беше глупачка, та да подлага късмета си на изпитание. Измъкна пистолета си от кобура. Един изстрел. Бърз и лесен — и край.

Вдигна оръжието, прицели го в главата на кралицата и стреля.

Изстрелът отекна в тронната зала, последван незабавно от ярък изблик светлина, гръмотевичен тътен и заслепяваща болка в рамото на Лайла. Тя се олюля под напора й, а пистолетът се изхлузи от хватката й. Стисна си рамото с възклицание и избълва порой ругатни, защото през ризата и куртката й се процеждаше кръв. Беше простреляна.

Куршумът очевидно бе рикоширал, но от какво?

Лайла присви очи срещу Астрид на трона и осъзна, че въздухът около жената в бяло не е празен, както й се бе сторило — след изстрела се бе развълнувал и прякото нападение разкри пласт, който потреперваше и блестеше, осеян със стъклени късчета светлина. С магия. Девойката стисна зъби, свали длан от раненото си рамо (и скъсана куртка) и посегна към кръста си. Извади ножа, все още оцапан с кръвта на Белок, и пристъпи напред така, че да се озове право пред трона. Дъхът й отскачаше от почти невидимата преграда и се връщаше да погали бузата й.

Вдигна полека ножа и започна да насочва острието напред, докато срещна ръба на заклинанието. Въздухът около ножа изпука и заблестя като скреж, но не поддаде. Лайла изруга под нос. Погледът й се плъзгаше надолу през въздуха и около тялото на кралицата и постепенно стигна до краката й. Присви очи. На каменната плоча в основата на трона имаше нарисувани символи. Не можеше да ги разчете, разбира се, но по начина, по който се сплитаха един в друг и се виеха около целия трон и Астрид, ставаше ясно, че са важни. Брънки на магическа верига.

А една брънка можеше да бъде строшена. Лайла приклекна и поднесе острието към края на най-близкия символ. Затаи дъх и провлачи ножа по пода — продължи да драска по знака от своята страна, докато не изтри една от тънките щрихи мастило — или може би кръв — образуващи заклинанието. Не искаше и да знае произхода на течността.

Сиянието около трона угасна и въздухът видимо потъмня. Намръщена, Лайла се изправи. Вече беше ясно, че каквото и заклинание да бе пазило кралицата, сега е изчезнало.

Девойката стисна по-здраво ножа си и замахна към гърдите на кралицата с думите:

— Сбогом, Астрид.

Нечия ръка сграбчи Лайла за китката, още преди върхът на острието да докосне бялата туника. Момичето сведе поглед и видя, че бледите очи на Астрид Дейн се взират в нейните. Кралицата беше будна. Разтегли устни в тънка, хищна усмивка и прошепна:

— Лоша малка крадла!

После хватката на Астрид се стегна и по ръката на Лайла плъзна пронизваща болка. Чу нечий писък и й отне няколко секунди, докато осъзнае, че идва от нейното гърло.

Кръв засъхваше по бузата на Атос.

Кел се давеше за въздух.

Белият плащ на краля бе скъсан, а по крака, китката и корема на Кел се виждаха плитки разрези. Половината статуи в двора около тях лежаха катурнати и строшени от сблъсъка на магия, която се бе удряла в себе си като кремък в кремък.

— Ще извадя това твое черно око — изсъска Атос, — и ще го нося вместо огърлица!

Пак замахна и Кел контрира — воля срещу воля, камък срещу камък. Но младият антари водеше две битки — едната с краля и другата със себе си. Тъмнината продължаваше да се разпростира и с всяка изминала секунда превземаше все по-голяма част от него при всяко направено движение. Не би могъл да спечели с тази скорост. Или щеше да изгуби схватката, или себе си. Все едното щеше да поддаде.

Магията на Атос откри процеп в създадения от сенки щит на Кел и го удари силно, пукна му ребра. Антари се закашля и вкуси кръв, докато се бореше да фокусира зрението си върху краля. Трябваше да направи нещо и то скоро. Кралският къс меч блестеше на земята наблизо. Атос вдигна камъка да нанесе пореден удар.

— Само на това ли си способен? — подигра му се Кел през стиснати зъби. — Все същите стари номерца? Липсва ти изобретателността на сестра ти.

Белият крал присви очи. А после вдигна камъка и призова нещо ново.

Не стена, не острие, не верига. Не, димът се уви около него и се преобрази в зловеща, извита сянка. Масивна сребърна змия с черни очи, чийто раздвоен език вкуси въздуха, докато тя се надигаше, по-висока от самия крал.

Кел се насили да се изсмее пренебрежително, въпреки болката от счупените ребра. Вдигна от земята омагьосания меч от Червения Лондон. Беше наръбен и хлъзгав от прахоляк и кръв, но още се различаваха символите по протежение на метала.

— Чаках те да направиш точно това — заяви младият магьосник. — Да сътвориш нещо, достатъчно силно да ме убие. След като очевидно самият ти не си способен да се справиш.

Атос се намръщи:

— Какво значение има каква форма ще приеме смъртта ти? Нали те поразява моята ръка.

— Нали искаше да ме убиеш лично — възрази Кел. — Но, предполагам, това е най-доброто, на което си способен. Е, хайде, давай, крий се зад магията на камъка. Наричай я своя.

Атос изръмжа басово и рече:

— Прав си. Смъртта ти следва да е — и ще бъде — от моите ръце.

Стегна хватката си около камъка, очевидно с намерение да отзове змията. Тя спокойно се увиваше около краля, но изведнъж спря да се движи, макар и да не се разтвори в нищото. Вместо това извърна лъскавите си черни очи към Атос, точно както отражението на Кел бе направило срещу Лайла в нейната стая. Белият крал се втренчи недоволно в змията, очевидно с намерение да я прогони. Тя обаче не изпълни замисъла му и той изрече заповедта си на глас. Нареди на змията, която стрелна език:

— Подчинявай ми се! Ти си мое творение и аз съм твой…

Така и не успя да завърши.

Змията се надигна и го нападна. Сключи зъбатите си челюсти върху камъка в ръката на Атос и преди кралят дори да успее да изпищи, го обви целия. Сребристото й тяло се стегна около ръцете и гърдите му, сетне около шията — и я прекърши със звучно изпукване.

Кел изпусна затаения си дъх, щом главата на Атос Дейн се килна напред, а ужасяващият крал се превърна просто в омекнал като парцалена кукла труп. Змията разви намотките си и трупът на краля се търколи по лице върху разтрошения плочник. Змията извърна бляскавите си очи към антари. Плъзна се към него с ужасяваща скорост, но той беше готов да я посрещне.

Заби кралския меч в корема на врага си. Острието прониза грапавата й кожа и за миг заклинателните руни по метала заблестяха, преди гърчовете на тварта да строшат оръжието на две. Змията потръпна и рухна, отмагьосана до бледа сянка в краката на Кел.

Сянка, а в средата й — строшено парче черен камък.