В. Е. Шуаб
Четирите цвята на магията (33)

IV

Пожарът не беше обикновен.

Обикновеният огън не поглъща метал с лекотата, с която изгаря дървото. А и обикновените пожари се разрастват. Този не се бе разпространил. Бе преминал по ръбовете на сградата и бе оставил почти съвършен отпечатък с формата на странноприемницата, а по околните улици имаше само няколко осаждени ивици.

Не, пожарището беше дело на заклинание.

И беше прясно. От руините още лъхаше топлина, когато Кел и Лайла ги обиколиха в търсене на нещо — каквото и да е — оцеляло. Не намериха нищо.

На Кел му призля.

Този вид огън гореше силно и бързо, а ръбовете подсказваха наличие на ограничителен кръг. Той не удържаше само пламъците вътре. Задържаше всичко. И всички. Колцина бяха останали в капан в кръчмата? Колко трупа имаше в развалините, обърнати на кости или направо на пепел?

Заедно с това Кел егоистично си помисли за стаята си.

Събираната с години колекция — музикални кутийки и медальони, инструменти и орнаменти, безценни, обикновени и странни, всички бяха изчезнали.

Предупреждението на Рай — откажи се от тази глупост, преди да те хванат — отекна в главата му и за момент Кел се зарадва, че са му отнели плячката, преди да го разкрият. После обаче случилото се блесна в съзнанието му с цялата си тежест. Който и да беше изпепелил кръчмата, не го беше ограбил — или поне не това е била целта на занятието. Бяха му взели плячката, за да му отрежат достъпа. Един антари не може да пътува без амулети. Враговете се опитваха да го приклещят в ъгъла, да са сигурни, че успее ли да избяга в Червения Лондон, няма да разполага с какво да продължи нататък.

Беше щателно планирана мярка и силно миришеше на ръката на Холанд. Същия човек, изтръгнал от шията на Кел монетите от Лондоните и захвърлил ги в тъмнината.

Лайла подритна стопените останки на някакъв чайник.

— А сега какво?

— Тук няма нищо — Кел остави шепа пепел да се стече между пръстите му. — Ще трябва да намерим амулет другаде…

Замислено отърси саждите от ръцете си. Не беше единственият в Червения Лондон с дрънкулки от отвъд, но списъкът беше къс, пък и той бе много по-склонен да се занимава с артефакти от забавния, безвреден Сив, отколкото от извратения и свиреп Бял. Самият крал имаше предаван през годините амулет. Фауна бе имала — дрънкулката се явяваше част от тяхната сделка (макар че Фауна, боеше се той, сега бе погребана някъде в руината).

Предмет имаше и Флечър.

Кел мислено направи гримаса.

— Познавам един тип.

Не беше и половината от истината, но несъмнено беше по-просто, отколкото да обяснява, че Флечър е дребен престъпник, изгубил цяло съкровище при игра на санкт преди време, когато антари беше няколко години по-млад и няколко степени по-арогантен, и младежът му подари дрънкулка от Белия Лондон или като предложение за мир (ако му се щеше да лъже сам себе си), или за да го уязви (ако му се щеше да бъде честен).

— Казва се Флечър. Има дюкян на пристанището. Амулетът е у него.

— Аха, добре, дано не са изгорили и неговия дюкян тогава.

— Не е зле да видя как опит… — репликата на Кел заседна в гърлото му. Някой идваше. Някой, вмирисан на засъхнала кръв и нажежен метал. Младият антари се хвърли към Лайла и тя измънка половинчато възражение, преди той да притисне длан към устата й и да бръкне с другата ръка в джоба й. Намери камъка, стисна го, силата бликна през тялото му и протече с кръвта му. Кел си пое дъх при разтърсилата го тръпка, но нямаше време нито да се възхищава на изживяването — едновременно прелестно и ужасяващо — нито миг за колебания. Ключът е в убеждението, беше казал Холанд, тъй че Кел не се мота и не се замисли. Нареди на талисмана:

— Скрий ни!

И камъкът се подчини. Завибрира пробуден, силата му протече през антари, и сетне — в паузата между два удара на сърцето — черен дим обви и Кел, и Лайла. Утаи се върху тях като сянка, като воал: когато той поднесе пръсти към него, се натъкна на преграда, по-плътна от въздух и по-тънка от плат. Кел погледна към девойката, съумя да я види и когато тя вдигна глава, очевидно също го виждаше, а и светът около тях си оставаше съвършено видим, макар и оцветен в тъмен нюанс от магията. Кел затаи дъх и се примоли камъкът да се е справил със задачата си. Нямаше избор. Нямаха време за бягство.

Точно тогава откъм една пресечка се зададе Холанд.

При вида му и двамата едновременно се напрегнаха. Времето, прекарано на земята в уличката, го беше поомърляло. Китките му под намачкания къс плащ изглеждаха зачервени и разранени. Сребърната му брошка бе потъмняла, яката — опръскана с кал, и изражението му бе тъй близо до гняв, както Кел никога не го беше виждал: малка бръчка между веждите, здраво стиснати зъби.

Кел усещаше как камъкът трепери в ръката му и се почуди дали Холанд се чувства привлечен от камъка или обратното, витари е привлечен от белия магьосник.

Другият антари държеше пред устните си нещо — приплеснат кристал с размера и формата на карта за игра — и говореше в него с равния си шепот.

— Ова су таро — изрече на родния си език. В града е.

Кел не чу отговора на човека отсреща, но след кратка пауза Холанд отвърна:

— Куса. Сигурен съм — и прибра кристала в джоба си. Антари облегна рамо на стената и огледа овъглените руини на странноприемницата. Постоя, потънал в размисъл.

Или в очакване.

От нетрепващия му поглед Лайла се разшава в обятията на Кел и той притисна още по-здраво ръка върху устата й.

Холанд присви очи. Дали в размисъл? Може би срещу жертвите си? И заговори. На английски и с глас, твърде силен, за да изглежда просто мънкане под нос.

— Те пищяха, докато сградата гореше. Накрая пищяха до един. Включително и старицата.

Кел стисна зъби.

— Тук си, Кел, знам — продължи Холанд. — Дори изгорелите руини не са в състояние да прикрият мириса ти; дори магията на камъка е негодна да го скрие. Не и от мен. Той ме зове точно както и теб. Ще те намеря навсякъде, затова прекрати тази глупост и се изправи срещу мен.

Кел и Лайла стояха смразени срещу него, разделяха ги само няколко къси крачки.

— Не съм в настроение за игрички — предупреди Холанд, а раздразнение нарушаваше обичайното му спокойствие.

Жертвите му не помръднаха. Той въздъхна и извади от джоба си сребърен часовник. Кел го позна — същия, който Лайла бе оставила за Барън. Усети я как се вцепенява в ръцете му, когато Холанд подхвърли часовника към тях, той отскочи по осаждената улица, пързулна се и спря на ръба на изпепелените останки от странноприемницата. От мястото си Кел виждаше, че е оцапан с кръв.

— Той умря заради теб — обърна се Холанд към Лайла. — Защото ти избяга. Показа се страхливка. Такава ли си още?

Лайла взе да се бори, за да се отскубне от хватката на Кел, но той я задържа на място с цялата си сила, прикова я към гърдите си. Сълзите й се стичаха по дланта му, лепната върху устата й, но антари не я пусна.

— Не — изсъска едва чуто в ухото й. — Не тук. Не по този начин.

Холанд въздъхна:

— Чака те смъртта на страхливците, Делайла Бард… — той извади закривено острие изпод плаща си. — Когато всичко това приключи, и двамата ще копнеете да се бяхте показали.

Вдигна празната си ръка, вятърът улови пепелта от изгорялата странноприемница и я завъртя във въздуха над него. Кел се вгледа в облака над главите им и изрече наум молитва.

— Последен шанс — предупреди Холанд.

Отвърна му само тишина. Той отпусна ръка и пепелта полетя. Тогава Кел видя какво ще се случи. Щеше да се зарее, да се полепи по воала им, да ги разкрие и Холанд да ги връхлети начаса. Младежът трескаво търсеше изход, стискаше още по-силно камъка и тъкмо се канеше да почерпи отново от силата му, когато пепелта стигна до воала им… и премина през него.

Спусна се право към невъзможната тъкан и сетне през тях, все едно изобщо ги нямаше. Все едно не бяха истински. Бръчката между двуцветните очи на Холанд се вдълба, когато и последните прашинки пепел се утаиха обратно върху руините и Кел почерпи (поне малка) утеха от разочарованието на белия антари. Беше в състояние да долови присъствието им, ала не можеше да ги види.

Най-сетне вятърът утихна и пепелта се слегна, а Кел и Лайла останаха прикрити от силата на камъка. Увереността на Холанд трепна. Той прибра закривеното острие и отстъпи крачка назад, обърна се и се отдалечи, а плащът се вееше зад него.

Щом изчезна, Кел отпусна хватката си върху Лайла и тя се отскубна от него и заклинанието и хукна към сребърния часовник на улицата.

— Лайла — извика я Кел.

Тя сякаш изобщо не го чу и той не разбра дали защото е напуснала защитния им покров, или понеже светът й се бе стеснил до размера и формата на малък окървавен часовник. Проследи я как пада на коляно и взема часовника с треперещи пръсти.

Кел отиде до Лайла и положи ръка на рамото й — или поне опита, но дланта му мина право през нея. Значи беше прав. Воалът не ги правеше просто невидими. Правеше ги безтелесни.

— Разкрий ме — нареди на камъка.

Енергията протече през него и миг по-късно воалът се разтвори. Докато коленичеше до Лайла, за миг Кел се възхити колко лесно му се получи — магията му се бе отдала без усилие, но той за първи път я бе развалил доброволно, сам. Не можеха да си позволят да останат тук, така разкрити, Кел хвана момичето за ръка и безмълвно призова магията да ги скрие отново. Тя се подчини, а сенчестият воал се спусна и върху двамата.

Лайла трепереше в хватката му и Кел ужасно искаше да й каже, че всичко е наред, а Холанд и да е взел часовника, е подарил на Барън живота, но не искаше да я лъже. Какъвто и да беше белият магьосник и независимо колко добре се прикриваше, той не страдаше от сантименталност. Ако изобщо някога бе проявявал състрадание или поне милост, то Атос отдавна ги бе източил с кръвта му, беше ги изрязал с все душата му.

Не. Холанд беше безмилостен.

И Барън лежеше мъртъв.

— Лайла — каза Кел нежно. — Моите съболезнования.

Тя се вкопчи в часовника и се изправи на крака. Кел се надигна заедно с нея и макар че девойката не смееше да го погледне в очите, той ясно виждаше гнева и болката, отпечатани в бръчките на лицето й.

— Когато това свърши — заяви тя и пъхна часовника в тайния си джоб, — искам аз да му прережа гърлото… — Въздъхна тихичко и пресекливо. И смени темата: — Така, къде е този твой Флечър?